Два поредни дни, два концерта в два антични театъра, на 450 километра един от друг.
Глава първа
21. септември: Thessaloniki
Никога не съм чувствала пътуванията до Солун като истински излизания в чужбина. Може би затова абсолютно съм забравила, че за да преживявам там се нуждая не от левове, а от евро. Така че по пътя суматоха не липсва - търсим обменно бюро, отбиваме се два пъти в крайпътни заведения, и в крайна сметка изминаваме целия път за повече от шест часа.
Кацаме в Солун и с Люси тръгваме да си търсим домакина от couchsurfing.org, с който ще ходим заедно на Dead Can Dance, и който ще ни приюти през нощта след концерта. Няма как, докато вървим към квартирата, отбиваме се за малко и до брега на морето.
Самата квартира се оказва повече от чудесна. Ерик ни посреща с чай и подробно обяснение къде да хапнем хубави гируси. А от терасата му се вижда не само една от централните солунски улици, но и морето с Олимп на хоризонта.
Минава 20.00 и с Люси вече ставаме нетърпеливи да се запътваме към амфитеатъра, където ще се проведе концертът. Ерик обаче е обещал на свой приятел да ходим всички заедно нататък и сме принудени да почакаме. Момчето пристига, но нещата продължават да се объркват. По грешка хващаме автобуса в обратната посока и инцидентно се налага да минем през целия солунски център. А там задръстването е нечовешко и навсякъде. Гърците се оказват по-недисциплинирани шофьори от българите - масово спират по средата на велоалеи, паркират на завои, паркират в две редици, стоят на аварийки най-спокойно колкото време си искат и пр, и пр.
Към 21-и-малко виждаме табелата "Theatro Gis", с Люси сме си обещали още в автобуса, че слезем ли веднъж, едва ли не ще тичаме до амфитеатъра. Пред входа ни става ясно, че много гърци тепърва пристигат, други пък кротко пият бири с приятели. Влизаме вътре, набутваме се без никакви усилия на втория ред правостоящи пред сцената и чакаме не повече от петнадесет минути, докато започне мечтаното изпълнение.
Някъде по това време се осъзнавам за малко: ще гледам една от любимите си групи, която до съвсем скоро се беше официално разпаднала и не бе издавала албум от шестнадесет години.
... Те са тук!
Към 21-и-малко виждаме табелата "Theatro Gis", с Люси сме си обещали още в автобуса, че слезем ли веднъж, едва ли не ще тичаме до амфитеатъра. Пред входа ни става ясно, че много гърци тепърва пристигат, други пък кротко пият бири с приятели. Влизаме вътре, набутваме се без никакви усилия на втория ред правостоящи пред сцената и чакаме не повече от петнадесет минути, докато започне мечтаното изпълнение.
Някъде по това време се осъзнавам за малко: ще гледам една от любимите си групи, която до съвсем скоро се беше официално разпаднала и не бе издавала албум от шестнадесет години.
... Те са тук!
В главата ми Dead Can Dance са толкова големи! Асоцирам ги с огромен брой хора, които ще искат да присъстват на техен концерт в който и да е град. Но солунският амфитеатър е малък, с места за около 3000 души, не мога да преценя дали тълпата не е дори по-малобройна. И това е чудесно - "отнесеното" творчество на Lisa и Brendan се възприема още по-лично. Липсата на мащабност контрастира с безкрайността, която песните разкриват. Великолепие!
Започват с новия албум - Children of the Sun и Anabasis. До края на концерта ще го изпълнят целия, всички осем творби. И никой не се разочарова от този факт, докато тръпне от желание да чуе по-старите албуми. Защото Anastasis е чудесен, достоен, техен.
Освен на всеобщите любими като The Host of Seraphim и Rakim, Люси се радва най-много на Nierika, а пък аз - на The Ubiquitous Mr. Lovegrove.
Българска реч се чува от всеки ъгъл. Българи сме и тези, които викаме най-силно. Dead Can Dance излизат на бис три пъти и съвсем до скоро аз най-наивно отдавах този факт на нашето поведение като публика. В крайна сметка обаче дойде единственото разочарование. Когато погледнах сетлистовете в другите държави, броят и поредността на парчетата са абсолютно едни и същи. С три биса във всеки град.
Брендан дори се усмихва няколко пъти. А Лиза не казва нищо през целия концерт. Чуваме божествения и глас точно на финала: "You were wonderful. Good night!"
След концерта се озоваваме на някакво студентски open-air парти, което се организира в пространството между факултета по математика, факултета по биология и факултета по фармацевтика. Младите хора са си напалили огън, правят скара, продават изстудени кенове бира, които вадят от син бидон с вода... Някой пуска силна електронна и рап музика, пълно е с всякакви субекти - метъли, растафари, кифли, чак и няколко кучета. Атмосферата е страшна, напомня ми на сцена от немски филм. И съм сигурна, че ако утре не трябваше да тръгваме в 05.30 сутринта, щях да остана до края на купона.
Започват с новия албум - Children of the Sun и Anabasis. До края на концерта ще го изпълнят целия, всички осем творби. И никой не се разочарова от този факт, докато тръпне от желание да чуе по-старите албуми. Защото Anastasis е чудесен, достоен, техен.
Освен на всеобщите любими като The Host of Seraphim и Rakim, Люси се радва най-много на Nierika, а пък аз - на The Ubiquitous Mr. Lovegrove.
Българска реч се чува от всеки ъгъл. Българи сме и тези, които викаме най-силно. Dead Can Dance излизат на бис три пъти и съвсем до скоро аз най-наивно отдавах този факт на нашето поведение като публика. В крайна сметка обаче дойде единственото разочарование. Когато погледнах сетлистовете в другите държави, броят и поредността на парчетата са абсолютно едни и същи. С три биса във всеки град.
Брендан дори се усмихва няколко пъти. А Лиза не казва нищо през целия концерт. Чуваме божествения и глас точно на финала: "You were wonderful. Good night!"
След концерта се озоваваме на някакво студентски open-air парти, което се организира в пространството между факултета по математика, факултета по биология и факултета по фармацевтика. Младите хора са си напалили огън, правят скара, продават изстудени кенове бира, които вадят от син бидон с вода... Някой пуска силна електронна и рап музика, пълно е с всякакви субекти - метъли, растафари, кифли, чак и няколко кучета. Атмосферата е страшна, напомня ми на сцена от немски филм. И съм сигурна, че ако утре не трябваше да тръгваме в 05.30 сутринта, щях да остана до края на купона.
Глава втора
22. септември: Plovediv
Алармата ни буди в 05.30, петнадесет минути по-късно с Люси вече сме си направили тоалета, написали сме бележка на Ерик, в която му благодарим за гостоприемството, и тихичко си нахлузваме обувките, за да не го събудим. Аз безшумно отварям входната врата и излизам, Люси загася лампата в коридора, и ми казва да светна отвън. Търся, опипвайки с ръка ключа на лампата, и се радвам, че го намирам толкова бързо. Натискам... и... ЗЪЪЪЪЪРРРРРРРР!!! Шибаният звънец! Измъкваме се светкавично. Планът е да хванем влак до Сидирокастро, което е на 18 км от границата, и оттам да се движим на стоп през София за Пловдив. Имаме около 10 часа, за да успеем да го изпълним и съответно да се доберем до концерта на Anathema.
Още от гръчко стопът върви перфектно - един военен ни качва и даже решава да се отклони за малко от пътя си, за да ни остави на самата граница.
После ни спира някакъв шофьор на бус, който ни вози чак до преди Перник и ни разказва за приятелката си, за нейния цикъл, за това, че ще става горски и други любопитни житейски истории.
Следващият не говори изобщо, с него стигаме до метростанция Люлин. Метрото ни извозва до другия край на столицата, откъдето ще хващаме финалния стоп до Пловдив. Докато хапна няколко стафиди и си оставя раницата, Люси вече не само е вдигнала палец, но е съумяла и да намери шофьор. И така в 16-и-нещо образцовото ни стопиране завършва в центъра на Филипопол, където откриваме останалата част от грамадната компания.
Искрено се радваме, че сме стигнали толкова навреме. И си правим снимки. Като паралел на израза "солунските двама братя" от известната песен, Доги ни е измислил прозвището "солунските две сестри". Щрак!
Пловдивският античен театър ми се струва доста по-различен от солунския - може би защото този път сме на седалките, а не точно пред сцената (където място за публика така или иначе няма).
Гледала съм групата вече три пъти, но никога досега не съм прекарвала техен концерт в подобно състояние на физически покой. Без скачане, без много-много куфеене... оставям се само на пеенето и викането между песните. Сигурно защото съм седнала - и аз, и всички наоколо.
По едно време ми се приисква неистово да стана и да отида някъде напред, сама. Толкова познати хора наоколо, всеки различно възприемащ случващото се, така различно от мен. Но после ми минава, те всички тук са приятели!
Спомням си преди години как някой ми разправяше колко много Anathema ценят истанбулската публика и града въобще. И ми беше тъжно, защото знаех, че ако дойдат тук поне веднъж, ще намерят хора, които ги обичат още по-силно. Сега нещата са различни, вече изказани и споделени. Защото братята Кавана не просто са тук, те ще записват концерта си на dvd. В интервю за в."Дневник" самият Дани казва: "Още преди няколко години България беше първият ни избор за тази идея. Причината е публиката - това е една от най-добрите публики, пред които някога сме имали възможността да свирим. Мисля, че този концерт ще е дори по-добър от предишните."
В сетлиста поне за мен няма особени изненади. Новият албум на живо звучи по-прекрасно, трябвало е да го чуя на живо, за да го осмисля и почувствам. Но все още We're here... ми е по-големият фаворит. Тъжно ми е, че нямаше Angels Walk Among Us, от по-старите парчета пък се радвам много на Closer. Васе през цялото време упорито се провиква за Emotional Winter и за учудване на всички накрая я получава. И двамата се разбиваме от кеф!
Гледала съм групата вече три пъти, но никога досега не съм прекарвала техен концерт в подобно състояние на физически покой. Без скачане, без много-много куфеене... оставям се само на пеенето и викането между песните. Сигурно защото съм седнала - и аз, и всички наоколо.
По едно време ми се приисква неистово да стана и да отида някъде напред, сама. Толкова познати хора наоколо, всеки различно възприемащ случващото се, така различно от мен. Но после ми минава, те всички тук са приятели!
Спомням си преди години как някой ми разправяше колко много Anathema ценят истанбулската публика и града въобще. И ми беше тъжно, защото знаех, че ако дойдат тук поне веднъж, ще намерят хора, които ги обичат още по-силно. Сега нещата са различни, вече изказани и споделени. Защото братята Кавана не просто са тук, те ще записват концерта си на dvd. В интервю за в."Дневник" самият Дани казва: "Още преди няколко години България беше първият ни избор за тази идея. Причината е публиката - това е една от най-добрите публики, пред които някога сме имали възможността да свирим. Мисля, че този концерт ще е дори по-добър от предишните."
В сетлиста поне за мен няма особени изненади. Новият албум на живо звучи по-прекрасно, трябвало е да го чуя на живо, за да го осмисля и почувствам. Но все още We're here... ми е по-големият фаворит. Тъжно ми е, че нямаше Angels Walk Among Us, от по-старите парчета пък се радвам много на Closer. Васе през цялото време упорито се провиква за Emotional Winter и за учудване на всички накрая я получава. И двамата се разбиваме от кеф!
Speak to me
For I have seen
Your waning smile
Your scars concealed
А Fragile Dreams бива изсвирена два пъти - симфонично и в оригинал.
 |
| снимка: Боби Аморф |
*********
Спирам да пиша за момент и препрочитам отново нещата, които съм публикувала след предишните концерти:Понякога ми липсват онези отминали чувства, онова философско вдъхновение, което ме е обземало, докато слушам Винс. Изглежда е дошло времето любовта ни с Анатема да улегне и да се укроти. Аз го наричам развитие и намирам за грешка то да бъде окачествявано като прикрито отслабване, като замиране.
Вечерта на концерта съзрях моята минала емоция в очите на околните. Ще я помня толкова дълго, точно поради видяното съм склонна да твърдя, че през онези два часа почти никой не е изпитал подобно на моето усещане. Но зная - това не е първата крачка към забравата!
Ако е била истинска, никоя музикална магия не може да избледнее съвсем. Моята не само беше, тя се трансформира, но остава! Forever dreaming. Forever...
Снимки: Люси Стаменова
Снимки: Люси Стаменова
Няма коментари:
Публикуване на коментар