Flying.avi

Anathema live @ "Bulgaria" Hall

20 November 2010

Следващите редове не са и в никакъв случай нямат за цел да бъдат ревю за концерта на Anathema в София. Те представляват биография на едно чувство, хронология на израстването му и поезия за същността му. Моето чувство!

Говорим за единствената група, която не просто е покорила хипотетичния връх на музикалните ми предпочитания, но вече четири години кръжи високо, високо в синевата над него. Нека отдалеч засегна темата за първата си среща с тази величествена музика! Сега съзирам как въпросната среща завинаги ще остане неразривно свързана със завръщането в Солун, със случилото се снощи и с всички предстоящи за мен концерти на Anathema. В общи линии, мисля си за смисловия и емоционален оттенък на всички тях, за тънката шарена линия, разделяща настроенията...

Третият ми анатемски лайв всъщност ме освобождава от опасенията, които ме гонят напоследък - а именно, че след Солун, възприемам музиката на близнаците далеч по-трезво и спокойно. Не съм свикнала да ми липсва трепета, съвсем не желая да е така! Ето че концертът в зала "България" ми връща силата, само че с променена насока. Той ме разделя с психологизма и ми показва философското. И както досега винаги съм пренасяла посланието на изпълненията на личностно ниво, изведнъж усещам всеобхватното. Цялото без съставни му части, хомогенното всичко.

С първите ноти на Thin Air се убеждавам, че една емоция от такъв ранг не бива да бъде размивана от нищо и никого! И всичко е прекалено внушително, за да бъде случайно замъглено от усмихнатата физиономия на приятел между песните, от докосването на любимия човек или дори от някоя безсмислена реплика, породена от възторг и изпусната в момент на екзалтация. Там съм в крайна сметка, на първия ред, точно срещу Даниел. Естествено, не постигам целта си да няма познати лица около мен, но сигурно така е трябвало. Само дето все още държа на теорията, че двадесет метра не са способни да разделят група хора... какво остава за двама души.

- Как се чувстваш? - пише ми sms един човек, който направи своя различен избор.

- "Our souls entwine one more time...", синтезирам с цитат.

Музиката на Closer е началото на едно пътуване през времето и пространството. Космическа разходка из забележителностите не на моята собствена микровселена, а на необятния.. Всемир. Всемир казвам, защото все пак ключовата дума през целия концерт е "peace".

Представяте ли си там, в Космоса, колко са много светлините? Аз опитах да ги преброя! Стоя под една от тях, отново гледам човека, който ги е сътворил.

Името му е Винсент, виждали сме се и друг път. Познах го по погледа - онзи отнесен поглед, който все не мога да уловя. Всъщност, разбирам защо е така - Винс също наблюдава светлините. Но не така, любителски, както мен - той се грижи те никога да не загасват!

**********

Не, не! Не искам да ми разказвате как и вие сте се срещнали с Винсент, не точно сега. Пробвайте да помълчите с мен - обещавам, че няма да ми попречи да ви разбера. Все пак нали сме заедно тук!

Снимки: Елена Ненкова