Блогът на Carrie: Хижа "Ехо"

Дали от носталгия по августовския преход до Тевно езеро или просто, защото ходилата нетърпимо ме засърбяха, но напоследък така съм се затъжила за родните високи сини планини! И ето го уикенда 13,14 ноември, когато отново се озовавам в любимия национален парк "Централен Балкан". Маршуртът този път е "град Клисура - х.Ехо - с. Розино". На добър път!

*********

Седмица по-рано перфектно-слънчевото време из цяла България ме кара жестоко да се обвинявам, че не съм в планината. Само дето тогава не подозирах, че след седем дена времето ще си е все така прекрасно. И наистина - когато слизаме в Клисура към 11 сутринта, ни посреща най-синьото ноемврийско небе, което бихме могли да си пожелаем.

Тръгнало ни е на паметници още от покрайнините на града - за начало Боримечката ни посреща с боен вик.

Малко по-късно и ние самите започваме същинското ходене с подобни бойни викове.

Тази вечер мама Люси ще спи безплатно в хижата, защото е водач на, хм, групата ни.

Още повече, тя официално е довела и президента на републиката - Васе!

В първата част на прехода все така царят юлското слънце и зелените поляни. Само пътеките, покрити с шарени листа,

голите клони на дърветата

и червените шипки

напомнят, че все пак месецът е ноември. Честите ни спирания и почивки се дължат не толкова на умора, колкото на захлас по пейзажа.

Захлас по гледки

и по калинки.

Така, докато лазим разпръснати по баира преди и след мандрите,

ни застига един Рус Пеш. Въпреки, че се е успал за влака от София в 6:08, въпросният за пореден път доказва туристическата си пъргавина. Бих изказала своите адмирации към него, но няма да го направя, защото все пак не е изпълнил една от задачите си - не носи обещаната сурова тиква.

*********

Часът е около 16.15, повечето вече сме на паметника на Никола Караджов - ръководител на Априлското въстание в град Клисура. Не само, че сме там, но сме се покатерили на него и почти сме го скрили.

Преди тръгване Лили ме учи как да се ориентирам колко време остава до залез. Поставям хоризонтално ръката си в посока слънцето, като кутрето съвпада с линията на хоризонта, и броя колко пръста е разстоянието от хоризонта до самото слънце. Всеки пръст съответства на петнадесет минути. Т.е. в нашия случай остава малко повече от час светлина. А тепърва се показва острата физиономия на връх Юмрука.

Люси пък обяснява, че след като напълно го заобиколим отляво, хижата е на десет минути и, обнадеждени от казаното, преобладаваща част от групата засилват темпото. Аз пък решавам, че ми се разхожда и, точно обратно, намалявам скоростта. Водя се не толкова по маркировъчните стълбове, колкото по силуетите на Георги и Ачо в далечината. Виолетовата синева, която ме заобикаля, прави мислите ми съвсем мъгливи и отдалечени.

Благодарение на същата тази синева, едва след половин час осъзнавам, че, следвайки Георги и Ачо, вместо да заобиколя върха, съм тръгнала да го катеря. Доста ветровито е, смрачава се, а отвесният наклон си е все същия. Изкатервам се до поредния жълт стълб. И на 50метра отвесно по-нагоре ме чака следващият! Така повече от половин час, докато не достигам връхната точка. Поне гледката от там сгрява сърцето моментално - вижда се... хижичка!

Улеснение е, че на слизане има въже. Вдъхновението - умопомрачаващия залез зад планините.

**********

Хижа "Ехо" се оказва невероятно уредена и гостоприемна. Чаят е безплатен за всички, спалните са повече от прилични, тук е и най-уютната дневна на света.

А докато ромове и домашни ракии изскачат от всички раници, една бутилка "Болярка" тихичко се изхлузва от обувката на Марти.

Казано по друг начин - имаме материал за сглобяването не на една, ами на цели три трапези. По подразбиране накрая на вечерта преобладават стабилно подпийналите туристи. Аз също не съм по-назад и когато към 22.30 се качвам в спалнята, ставам обект на обща подигравка. Първоначално събуждам всички, поради неуспешните си опити да измъкна от раницата на Пепи едно уж толкова безобидно шише минерална вода. Следва и бисерът на програмата - тръгвам да се качвам на втория етаж на леглото си... през тАблата! :Д

Извод: Това че съм способна да изкача вр.Юмрука, съвсем не гарантира, че мога да изкача и едно простичко двуетажно легло!

**********

Добро утро! Глава боли... е, ще мине. Щрак! за спомен на фона на отсрещния връх Вежен.

Щрак! за спомен пред параклиса до хижата.

Тук за кратко се разделяме - тези, които вчера са си спестили Юмрука, днес отиват да го "покоряват", аз този път успешно го заобикалям. След като пътеките ни отново се събират, следва слизането по Дълга поляна, която по мое мнение трябва да бъде прекръстена на Отвратителна поляна - чист ад за всички стъпала и колена!

*********

Лирическо отклонение - на вашето внимание: Марти! Преди известно време Мария му подари 80-литрова раница.

Дали, обаче, не се затруднявате да я видите на гърба му, при все наличието на тези 957 възможно най-хаотично навързани.. неща?! Искрен смях ни предизвиква, вървейки пред нас. Самата Мария пък се радва най-вече на факта, че е завързал всичките боклуци отвън, а не ги е напъхал в раницата.

**********

След Дълга поляна, следва Зелена поляна и поредният пълен разплох.

После - най-магическата гора, в която съм се разхождала досега.

Най-шумната шума!

И най-ентските дървета,

плюс всичките му елфи и горски феи, които можете да си представите!

*********

В края е село Розино. Завидно бързо откриваме розинската Борисова градина, както и розинския СуперКоп.

Както се вижда, героите вече са не просто уморени, ами направо капнали. Някои, едва дочакали влака, заспиват моментално. Но те не подозират дебнещата опасност...