Един уикенд под връх Вежен

Тази година групата не е чак толкова многобройна, както при предишните две ходения, което от една страна е добре, защото условията са с една идея по-тежки. Датата е 17 март и след обичайната тежка петъчна вечер в хотел Зорница, малко от нас подозират, че ще се наложи да "джапаме" в сняг над коленете. Освен това времето е повече от чудесно - топло и слънчево, а небето - изумително ярко синьо. Също по традиция, почти половината герои се насочват към хижата едва по обед.

Пътят от арката нататък ни се струва по-безкраен от всякога. По мои изчисления асфалтът се крие под четиридесетина сантиметра сняг и наред с факта, че пъртина няма, предвижването става по-бавно и от обикновено. Слънцето все повече размеква снега и както се изразява Георги, всички се чувстваме така, сякаш постоянно стъпваме по безброй много найлонови пликчета, пълни с вода. В резултат до началото на пътеката краката на всички ни, с изключение на двама-трима, са вир вода. Панталоните на повечето - също! А по клоните на дърветата не е останала нито снежинка и когато човек погледне нагоре, картината е всичко друго, но не и зимна.

Последните от групата пристигат точно по залез слънце, ние самите също не сме се изкатерили кой знае колко по-рано от тях. 

Пак според традицията, вечерта е абсолютно спокойна. В разрез обаче, тази година никой не играе белот, табла или Не се сърди човече. И всички кротко пият чай с по едно малко. :)

**********

Когато се събуждам на другата сутрин, някои вече са тръгнали от хижата. Останалите се радват на страхотното време, като веднага след закуска аз също се присъединявам към всеобщата веселба. 

То, хубавото време, обаче не е разтопило изобщо огромната тунелообразна купчина сняг пред входа на хижата.

А Рус Пеш е станал рано-рано и се е отдал на изкуството на снежните кръгове, изобразявайки слънце и няколко усмихнати лица. Като го питаме как е успял с краката си да изрисува такива правилни кръгове, той споделя, че тайната е да си избереш една точка с поглед и докато вървиш,  да поглеждаш все към нея. Извънземен интелект някакъв, а? :))

Неизвестен скулптор пък е изваял снежно човече. Извратено или не, с тази борова клонка за муцуна, човечето някак напомня на немския фюрер. 

В последствие на въпросното набързо му сътворяваваме и по-голям брат. 

Когато е готов, естествено идва време Мартин и Ачо да се изявят, предизвиквайки го на открит дуел с предварително решен изход. Оказва се, че това е най-страхливия снежен човек в цяла България - докато двамата злодеи му се заканват и го заплашват, Снежкото така се стряска, че сам-самичък се сгромолясва на земята и се разпада на три топки... И не, не сме виновни ние, които го правихме, нито пък гравитацията! Такъв си беше страхлив, от малък!

А наоколо е истинска идилия и ако пътеписът ми беше приказка, бих описала как всички къщички са нахлупили по един дебел снежен калпак и упорито не позволяват на пролетното слънце да им го отнеме.

Щрак! за последно в снежния тунел и тръгваме!

Гъстата борова гора точно под хижата е все така тиха, усещам как истински я скверним с всичката какофония, която вдигаме край себе си. След това дърветата са малко по-нарядко и обстановката почти напомня за идващата пролет.

Преплитането на сняг, светлина и сенки носи сюрреализма в пейзажа. 

В такава гора могат да се срещнат дори представители на род Кифли, семейство Фешънистки.

Поради хищническата им същност, някои туристи не се свенят да вземат крути мерки за намаляване на популацията.

ПС1: Ето такива моменти като от снимките са образната причина да мразя връщането към сивия град в неделя вечер!

ПС2: Въпросните снимки са дело на Петър Драгушков. 

Краят на пътя

Тези дни се навършват точно две години, откакто се хванах да ходя по планини и палатки по-усилено. Цифрата не е голяма, но за човек, навършил пълнолетие преди по-малко от девет месеца, е както чиста хвалба, така и отявлена демонстрация на добър късмет. Безсмислено и клиширано е да подчертавам, че са ми останали безброй красиви моменти от всеки преход и от всяко пътуване. По-интересно за отбелязване е как в съзнанието ми се е запечатал сякаш завинаги вкусът на... завръщането.

снимка: 1x.com

В частност, спомням си първите пъти, когато се прибирах от планината, и тежките мисли, че някой ден може да реша да не отида никога повече. За да си спестя горчивината на онова същото завръщане. Разбира се, всичкото ходене накрая ме доведе до извода, че е ужасно глупаво да се лишавам от безкрайно красивото, за да си спестя порцията негативизъм. И че тези лишения само биха увеличили размера на въпросната порция. Плюс това да се откажа вече бе изключено - не само си бях избрала пътя... заобичах го.

...И така не се научих да се завръщам правилно. Затова се опитвам да убеждавам хората да останем възможно най-много, до късно, до тъмно, и след това. То, връщането, ми отмъщава посвоему - задушава ме, изпълва ме с чувството за нещо изгубено. Изоставя ме с купчина неразопакован багаж и ми напомня, че утре ще трябва да бързам. С връщането почти се мразим.

снимка: deviantart.com

Вчера в колата Лили го каза най-хубаво: "Страшно обичам да пътувам, обичам светлините на магистралите. Тъжното е, че на другия ден идва делника със своите проблеми и задължения. И всеки сив проблем безвъзвратно изличава по една частица от онази светлина, светлината на пътищата..."

ЧРД, Георги - както ние си можем!

Рожден ден през зимата
+

Тридесет поканени

=

Веселба в планината.

Георги все не дава да му отложим рождения ден с няколко месеца, когато ще можем спокойно да си вдигнем палатките и да се занесем край някоя зелена поляна с река и(ли) пещера в съседство. Като един от малкото баш зимни рожденици в компанията, сигурно усеща, че раждането на 17. февруари по презумция обещава сняг до уши и уюта на запалено огнище. :)

********************************

Ако случайно някога ви се стори удачно да празнувате по нашия начин, предлагам примерни действия, илюстрирани със също така, хм... примерни снимки. Установено е, че всяко от тях, а също и цялата последователност в описания ред, се прилага най-успешно, когато под ръка попадне някой "зимен" рожденик.

1. Честитете на виновника като го наблъскате в най-дълбоката снежна пряспа. 

2. След като се съвземе, в никакъв случай не го оставяйте да ви хване!

3. Умилостивете го с подобаващо голяма софра. Неналичието на празни чаши е повече от желателно.

4. В определен момент от вечерта предизвикайте съвсем неглижирана суматоха като съберете всички тридесет гости накуп около рожденика. Претендирайки, че никой не знае и не очаква нищо, най-тържествено извадете торта със запалени свещички, като нататък действате по известния общоприет метод.

5. Докато за подаръка е крайно нежелателно да бъде подготвян на място, то за предпочитане е с картичката да се процедира именно така. В случая посоченият рожденик е крайно неудачен за пример, защото така или иначе картичка за него няма. 

6. Компенсирайте всички допуснати недоразумения с подарък, опакован по невъзможен за отваряне начин (за предпочитане аранжирайте с карфици и тиксо!)

7. Когато рожденикът се справи с поднесения дар, не го оставяйте на мира - викайте "Наздраве!" и настойчиво искайте реч.

8. Ако възникнат и най-малки съмнения, че на горепосочения му е прекалено готино, незабавно спрете! Отдалечете се с достойнство, фокусирайки се върху красиво момиче и(ли) чаша джин с резенче лимон.

9. Завършете вечерта като по сценарии от српски филм!

********************************

10. Не всички хижи изискват да напуснете спалните в 8 сутринта. Ако нещо ви подсказва, че може да си полежите подобаващо, не се насилвайте да ставате!

11. Ако пък имате сили за борба с махмурлука, вадете ските!

12. Или поне снегоходките!

13. Призив от Ачо и Сами: Бъдете фатални и агресивни! Помогнете в избиването на вредителите, известни като снежни човеци! Ние утрепахме четири.

ПП: Снимки - Люси Стаменова, Ирма Атанасова, Ралица Рангелова

Обръщам се към всички дами...

Уважаеми дами,
с настоящата публикация нямам за цел да поставя всички вас под общ знаменател, нито да накърня по какъвто и да е начин вашето самочувствие. В своя защита по повод следващите редове, бих искала да споделя, че ще се радвам, ако думите ми достигнат до вас и потикнат поне една от вас към размисъл! Като цяло постът ми е породен от поредица примери от всекидневието, поради което го приемам не само за актуален, но и за съвсем наложителен. С добавката, че не желая и в никакъв случай не се възприемам в ролята на морален съдник и/или поучител. Посвещавам написаното на онези от вас, които ще признаят поне пред себе си, че са се познали в описанието. Пред себе си, не публично!

Омръзна ли ви да ви намекват, че не знаете какво искате и че "за всяко решение имате проблем"? Омръзна ли ви от мъжките шегички по ваш адрес? Доловихте ли вече, че в зараждането на всяка от тях присъстват и няколко капки истина? Осъзнайте се, моля! Спрете да си играете на феминизъм - равноправието между половете в развития свят отдавна е факт. За съжаление само когато това е удобно.

Преди да засегна онова, хм, подмолно явление, наречено "женска солидарност", смея да отбележа, че в светогледа си винаги съм толерирала подкрепата между хората. Напълно осъзнавам движещата сила и значимостта на посоченото понятие, което по принцип би трябвало да се отнася именно до всякакъв вид съдействие между две или повече жени. Но напоследък все повече ме изненадва, а в последствие отвращава начинът, по който същата тази женска солидарност се използва, за да бъде накаран някой почти насилствено да направи нещо, за да се убеди някой в уж-правилното твърдение... за да се навлезе по не толкова деликатен начин в пространството на въпросния трети.

И отново: Уважаеми дами,
не е ли крайно време да оцените истински мъжете около себе си? Какво остава за мъжа до вас?! Колко ще ви струва един ден без дребнави капризи и хленчене, без ултиматуми и повишен тон? Не, той, мъжът до вас, никак и никога не е (бил) длъжен да търпи подобно поведение. Признайте обаче поредицата пъти, в които сте се държали именно така!
Престанете да искате, като обърнете вниманието си и към даването. Престанете да очаквате онези неща, които сами никога не сте успели да си набавите! Спрете с командването и "дърпането" - той, този мъж, не е бездейното животно, което рисувате в съзнанието си! А дежурното "обичам те" в края на разговора и топлата вечеря не изкупват по никакъв начин неблагодарното отношение, както и не са в състояние да ви донесат възмездие и щастие!

Върнете спокойствието на мъжа! Спрете с досадните телефонни обаждания от типа "хей, чакам автобуса и ти се обаждам просто ей така, нищо че се разделихме преди половин час"! След като така или иначе не харесвате Ванката и Цецо, най-добрите приятели на мъжа до вас, откажете поканата да го придружите на купона у тях в петък вечер! И вместо да клюкарите с приятелки колко нетактично е постъпил мъжът и какви ли ще ги свърши на партито, опитайте сами да размислите по темата за живота, вселената и... личното пространство. Междувременно се примирете - освен ако не е обичаен навик, няма нищо подсъдно в това човек да пийне повече на някой купон. Също както няма нищо лошо или грешно в проведения двучасов задушевен разговор между приятеля ви и онази красива брюнетка, приятелката на Ванката.

Зная, че всички ние сме горди с това, че сме жени. Въпросът е какви са точните причини за гордостта ни. За да не се окажат в крайна сметка такива като в онзи диалог между мъж и жена, където жената твърди, че е далеч по-силния пол и за да защити твърдението си пита:
 - Вие, мъжете, можете ли да носите три-килограмово бебе в корема си цели девет месеца? Можете ли едновременно да готвите, чистите и говорите по телефона? Или да не издадете звук, когато си изгорите челото с преса за коса? Можете ли цял ден да изкарате на десет сантиметрови токове? Или да плачете цяла нощ, а на сутринта да се преструвате, че нищо не е станало? Запомнете, уважаеми, една жена е беззащитна единствено докато изсъхне лакът на ноктите и!
А мъжът отговаря:
 - Първо: нямаме физиологията да износим бебе. А вие можете ли да понесете удар в топките? Мда, нечестен въпрос, за това говоря. Второ: можем да готвим, чистим и говорим по телефона едновременно. Не вие сте измислили умението да вършиш няколко неща едновременно.
Трето: не можем да си изгорим челото с преса за коса, защото винаги сме точни. Затова и мъжете са били ловците в древния свят. Жените продължават да не уцелват, мда. Четвърто: физически сме в състояние да ходим на десет-сантиметрови токчета, но знаем, че е неудобно и не искаме да се съгласим с носенето им. По-уместен въпрос е защо жените се подчиняват доброволно на неудобните си обувки. И пето: със сигурност можем да плачем цяла нощ, а на
другата сутрин да се правим, че нищо не е станало. Но в същия момент се сещаме, че така се превръщаме в ревливи тийнейджърки. Затова избърсваме сълзите си и заспиваме рано. Сигурен съм, че е в наш плюс. Обобщение: Няма нищо в това изказване, което да е повод за гордост, освен разбира се твърдението за бременните. С уговорката, че говорим за майки в пълния смисъл на думата. За  тези жени, които още не са... замълчете и открийте други причини за гордост, не е като да няма такива!

Гордейте се, скъпи дами, ала със своите общочовешки качества и достойнства! Щом като двата пола са равни, защо да разделяме на мъжко и женско нещо повече от облеклото си?!

Край връх Мусала - уют и екстремизъм

Традиционното зимно изкачване на връх Мусала в последния уикенд на януари тази година се измества със седмица по-рано. Запазили сме за 14. и 15. януари двадесет и две места на метеорологичната станция на най-високия български връх.

Събота сутрин: още от началото ни гони огромно закъснение. Срещата е уговорена за 7.30 сутринта на Окръжна болница в София, но на практика заминаваме цял час по-късно. Също като част от традицията, преобладаваща част от туристите са преживели тежка петъчна вечер, белязана от концерта на Стилиян и групата му, The Revollvers, в Студентски град. Историята гласи, че последните оцелели се разделили в 4.00 след полунощ със замрежени погледи и завидно широки усмивки.

Пристигаме в Боровец много по-късно от предвиденото, едва намираме къде да паркираме колите, правим последни приготовления, с известен страх поглеждам часовника - някъде между 11 и 11.30 часа. Люси и още няколко души вече са взели лифта към Ястребец, а аз, Цвети и Ширин тепърва се запътваме нататък. Останалите другари ще вървят пеша по Мусаленска пътека, с тях ще се срещнем чак на хижа Мусала.

В офиса на ПСС, където минаваме да си направим застраховка, ни заявяват, че трябва да се откажем на момента:
 - Снегът по високите части е толкова много, че хижарят на хижа Мусала не е успял да си стигне до хижата. Затворени са и ски пистите в участъка. - предупреждават дежурните.
На входа за лифта се налага да изчакаме, докато се изясни дали изобщо ще има кабинки в движение. Тук ни информират, че скоростта на вятъра горе е 26m/sec. Същевременно Люси се обажда и истински ни изненадва с новината, че "условията са отвратителни".
Признавайки пред себе си, че поведението ни е доста безотговорно, все пак се качваме на лифта. Три жени сме, в сняг и мъгла до уши.

Добрали се веднъж до последната станция на лифта, следва да открием зимната пътека към хижата. Духа все такъв силен вятър и следите от предните туристи са почти заличени. По-късно, когато вече сме намерили пътеката и условията все пак са се подобрили, и трите ще си признаем, че доста сме се стреснали от предстоящото. Сега обаче просто стискаме зъби.
По пътя настроението е завидно, снегът край пътеката е повече от метър, пухкав, поради което и подходящ за краткотрайни спирания с цел правене на маймунджилъци и снимки.

Люси отново се обажда. Стигнали са до хижата и, както ни казаха от ПСС, тя е затворена. Отключена е само старата дървена постройка, където условията за живот не са никак завидни и не се знае колко дърва за горене ще се намерят. Тя и Павел са решили да продължат нагоре в посока заслон "Ледено езеро", но в крайна сметка не стигат кой знае колко далеч - връщат се към дървената хижа, защото Люси много я боли крак.

И други туристи, с които се срещаме по пътя, казват, че снежните навявания след хижа Мусала са прекалено големи, за да се продължи прехода. Някои от тях даже се "изхвърлят", говорейки за "три метра снежен коридор, който просто няма как да се премине".
Така или иначе вече е решено - всички оставаме да спим в отключената хижа. Когато аз, Ширин и Цвети стигаме там, часът е около 15.30, пешаците идват след час. Ето обстановката:

Имаме си една желязна печка, мъжете са открили на долния етаж достатъчно дърва и вече са ги нацепили. Разполагаме и с четири замръзнали маси, разтопяваме ги и правим софрата. Освен нас в хижата има и още две групи. Няма ток, достойно мръсно е, ала все пак атмосферата е повече от приятелска и дори... уютна.

Дървената сграда скоро приятно се затопля и става някак предразполагаща. Така ще бъде чак до другата сутрин.

**********

Към 9 сутринта на другия ден част от нас вече обсъждат евентуален опит да продължим прехода. Трима ще са със снегоходки, за да бият пъртината най-отпред, за останалите ще следва голямото газене и затъване.

Клатим се както можем сред безкрайния сняг и уж никой не повдига въпроса да изгазим чак до върха, но повечето сякаш го подразбираме.

Трябва да се отбележи, че на следващата снимка с Мартин НЕ сме клекнали. Ето толкова много е снегът!

Всички си мечтаем за горещия чай, който ще пием на заслон "Ледено езеро", но неприятната изненада е, че там е заключено. Споглеждаме се и моментално решението се избистря - продължаваме до върха, там чай със сигурност ще има! Малко преди въжето аз и Рус Пеш затъваме в снежните преспи буквално без да можем да се изправим. По самото въже има доста заледени участъци, на едно място дори се вижда снежна дъска, която си е направо потенциална лавина.

Снимка: Павел Тодоров

Но всички стигаме невредими до върха! Снегът е затрупал вратата и се промъкваме през прозореца. Така достигаме до заветния горещ чай. Метеорологът Жоро ни казва, че сме истински късметлии.

Постояваме половин час, благодарим за гостоприемството и отново се измъкваме през прозорчето. Мислим да си щракнем една обща снимка, но... пак неприятна изненада! Времето рязко се е влошило - духа страхотно и почти няма никаква видимост. За слизането по въжето откриваме два начина. Една част от нас внимават до крайна степен, съобразявайки се с околните стръмни улеи, който наистина предизвикват немалък ужас. Аз и Рус Пеш пък по-късно си споделяме, че сме слезли като на сън - "отпускаш се и опитваш да нацелиш стъпките на предния, които вече са почти заличени от вятъра".

Пак на заслона - срещаме няколко души, които тепърва ще се качват нагоре, предупреждаваме ги за ужасното време, но без резултат. После за час-и-нещо отново сме при дървената хижа. Тези, които останаха тук, не са прекарали никак зле. Цял ден са стояли на топло, пийвали са, хапвали са и са играли на зарове. Скоро ще се стъмни, ала никой не е готов за тръгване. Пък и надолу по Мусаленска пътека ще караме шейни - бързи ще сме.

Вечер. И тъмната гора е толкова магическа! В Боровец кацаме с шейните към 21 часа, проблем с колата на Георги ни задържа до 22.30 там и ето защо в София повечето пристигаме едва около полунощ. У дома сякаш всички сме направили все едно и също - горещ душ и сън, без писане във форума, без стоене в мрежата... не точно сега!

ПП1: Не искам делник и сиви хора! А те вече нахлуват!
ПП2: Останалите снимки, без тази на въжето, са на Цветина Иванова и Люси Стаменова.

Телевизионна реалност

"Le Jeu de la Mort" или в превод от френски "Игра на смърт" е документален филм по сценарий на Кристоф Ник, излъчен за пръв път през март 2010 година. Фокусът е върху осемдесет доброволци, които получават по четиридесет евро всеки срещу съгласието си да участват в нова по рода си риалити игра като изпитващи. Тяхната точна задача е да прочетат в рамките на минута 27 словосъчетания на изолиран в отделно помещение партньор, който в последствие трябва да ги възпроизведе. За всеки грешен отговор изпитваният бива наказван с нарастващи по сила електрически удари, пускани от изпитващия. Осемдесетте участници обаче не са информирани, че човекът, когото изпитват, е професионален актьор, както и че фиктивното шоу е всъщност психологически експеримент.

Опитът има за цел не само да представи римейк на направения преди петдесет години от Стенли Милграм "Експеримент 18", но и да постави въпроса за засилената роля на авторитетите в съвременното общество. В основен план стои телевизията като вид авторитет, обсебил почти до крайност преобладаващата част от зрителите по света.

В интервю след края на експеримента повечето участници споделят, че са искали да покажат най-доброто от себе си, поради което са се въздържали от прекратяване на своето участие по-рано. "Най-добро" в случая е еквивалентно на "най-представително". Именно копнежът да се представят на ниво довежда огромен процент от участниците до пълно подчинение - само 16 от тях се отказват по време на играта, пренебрегвайки единодушните подканвания от публиката да продължат изтезанията.

Границата

Въпреки че не е реално, предаване като описаното граничи по нелепост с излъчваната по британския канал 4 "Руска рулетка", където водещият Дерън Браун залага живота си. За токовите удари в "Екстремна зона" е изрично упоменато, че не могат да предизвикат смърт, което обаче не пречи жестокостта все пак да остава на завидно ниво. Зрителите вече не са никак далеч от въпроса способна ли е телевизията да си позволи смърт. След всички риалити-формати, които сме виждали или за които някой е счел за нужно да ни информира, отговорът на този въпрос все повече клони към положителен.

Публиката

Страшното е във факта, че моралът остава назад и назад в сблъсъка с безкористната борба за зрителска аудитория. Предаванията печелят от рейтинга си, респективно - от низките страсти на зрителите. Ала в съвременното консуматорско общество без съмнение лудият е този, който "консумира баницата".

Ролята на телевизията

Тъжно е как телевизията губи функциите си на достоверен източник на информация и безобиден канал за забавление. И как самото израждане на тези функции граничи с гротеска! Омагьосаният кръг се крие в това, че именно аудиторията е тази, която определя какво се котира най-много из гледаните програми. От своя страна същите програми прекалено често моделират изкривяването на нови зрители.

Накратко

Телевизията сама по себе си не би могла да е триглаво чудовище, което се подхранва от душите на бедните си зрители. Но обединили своите сили, зрители и водещи, имат огромния, плашещ потенциал да я превърнат в такова.

The deepest ocean

Пиша:

Когато мастилото на химикалката, която съм купила в понеделник, приключва така преждевременно в четвъртък, за мен това е хвалба. И винаги ще изпитвам към писането онази безмерна обич, която отдавна вече съм засвидетелствала пред света.

Толкова е нелепо, че едва днес съзнателно откривам словесната формулировка на едно чувство, което си е било все така там! Във всеки един миг, когато ръката ми се допира до белия лист. Потъване.

Потъване, вглъбяване:

За да вникне, развие и разреши каквато и да е проблематика, съзнанието не бива да бъде "задръствано". Сякаш има точно определено количество мисли и теми, чието присъствие е необходимо в момента. Обратна пропорционалност - когато техният брой стане прекомерен, качеството на продуктивността се понижава.

Всеки коментар и всеки анализ, всяко писмено изразено мнение по обществен или философски въпрос се равнява на частица време, в което физически мен почти ме е нямало. Да попаднеш във вселена, където нишката на мисълта тече гладко и бързо, е вид оргазмично състояние.

Пиша - и всичко друго е далеч, всичко извън темата е забравено. Представям си го - механизмът на съзнанието, който се грижи за достатъчно обширното разглеждане и аргументация, за прецизното изпълнение.

Изплуване:

Когато текстът е завършен. Обратно в реалното. Удовлетворение, дарено от вселената и благодарност. Благодарност, че е разкрила пред мен още един от своите цветове.

PS: Извинения към автора на използваната снимка за неуспеха при откриването му!

Хижа Ехо - и тази година!

Пак сме канени на рожден ден на страхотно място! И разбира се, с Мария отново сме закъснели с организацията за общия подарък. Абе... режем хартията, лепим с тиксото и бързо-бързо се измъкваме от град Клисура, защото вече минава 11 часа сутринта. Бързо-бързо, наистина!

По книга преходът от тук до хижа Ехо отнема четири часа. По наш стандарт - цял ден. Не че не сме машини, докато вървим. Май в честите почивки и в многото лежане по полянките ни е проблемът!

Така докато изкатерим един дъъъълъг баир, докато заобиколим една пропаст

и докато се порадваме на есенната гора с любимите потоци, вече минава 15.00.

Приказната гледка на връх Юмрука се открива пред погледите почти по залез. По традиция не всички го катерят, така че докато някои са в облака, други избират само да заснемат очарованието му.

***********

Хижата не е кой знае колко голяма, но и места за спане не е като да не се намират. Само дето никой не спи - планинският купон се вихри в трапезарията. Кулминация на вечерта е авторската песен, изпълнена в чест на Айв, форумният рожденик:

А аз не мога да се съдържа и да не споделя последния култов куплет, който моментално се превръща в любим на всички съфорумци от компанията:

"Над смълчаните полета
z-rock форум грозно шета,
Айв със меч оттука мина,
в Попово замина"

Повечето от нас са спали едва по няколко часа предната нощ, предвид позакъснялата димитровденска сбирка в "Спорко". Тази сбирка бе брутално пренесена в Black Lodge по-късно същата нощ, откъдето идва и последствието, че в събота вечер почти всички си лягат не по-късно от 1 след полунощ.

**********

Неделното утро е също толкова слънчево както целия вчерашен ден, хижата изглежда дори още по-уютно на фона на заснежения вече връх Вежен.

В готовност са двете "машини" на Айв и Ачо. Те двамата са решили да си спестят подбиването на колена и стъпала по Дългата поляна и са си организирали едно епично спускане!

От другата страна на хижата откривам... две палатки - Люсевия Заек старата Ачова, не Пингвина:

А отпред кипи пълноценен живот:

И всички се радват на лакомото хижарско куче, което от сутринта до сега изяло два кроасана и не-знам-си-още колко калорични закуски:

**********

Така де, готвим се да тръгваме вече. И даже наистина тръгваме, само дето успяваме да стигнем само до параклиса, който е на има-няма петстотин метра от хижата. Оттам се разкрива великолепна гледка както към Беклемето, така и към връх Ботев:

И като цяло са налице всички предпоставки за една грандиозна обща снимка!

На вашето внимание, най-вляво, представям Джефри. Не, не е Гандалф - Джефри е, честно! Това е варненският ни гост, който качи Юмрука не само по градски обувки, но и с най-елегантно... палто! Не искам да звуча иронично - истински го хваля просто! :))

След безкрайно нанадолната Дълга поляна следват двете ми любими гори. Снимките в този случай са крайно недостатъчни, съветвам ви просто да си хванете влака до село Розино и сами да ги разгледате някой път! Дотогава:

**********

На розинската гара пък пристига влак само с едно вагонче. Както се вижда и както сами може да предположите, своевременно окупираме цяло едно купе от него. Кръщаваме си го z-rock купе и веднага го превръщаме в едно достойно такова, като възцаряваме вътре непрестанен смях и цялостен хаос:

*********

ПП: На някои им е за четвърти път пътуването по този туристически маршрут, на други - за трети, на мен пък - едва втори. Ето, за финал да ви покажа малко от миналогодишното изживяване:

ПП2: Снимки - Мила Генчева, Ася Раева, Васил Андонов