29 август 2013

23 дни далеч от вкъщи: част втора

6-11 август: на гости из Лудогорските земи 
Попово, Търговище, Славяново, Конак. По план обикалянето трябваше да завърши тук, но когато се обадих да честитя рождения ден на Люси, изникнаха нови идеи...

12 август: Персеиди в Своге
Малката Арая "завъртя първата си обиколка около слънцето", ала поради неуредици с БДЖ, присъединихме се към празненствата едва на втория ден. Събитието съвпадна с пика на метеорния поток Персеиди, така че около полунощ разпънахме спални чували на третия етаж на къщата, гледахме небето и хълмовете наоколо и усърдно намисляхме желания. А Михаела пребори страха си от високо и цяла нощ спа на тясната тераса без парапет.

13-15 август: Рилски манастир - х.Рибни езера - х.Македония - Рилски манастир
Люси е описала всичко достатъчно красноречиво в пътеписа си; върви ни да ходим заедно по рилските хижи и това си е!
снимка: Люси Стаменова
Освен всичко, сме и чудесна двойка за автостоп. На първата снимка е документирано пътуването с УАЗ-ката на "Язовири и каскади", а на втората въпросното возило вече ни е докарало до град Рила. След не повече от два часа ще сме се добрали успешно до София.
снимка: Люси Стаменова
снимка: Люси Стаменова

16-18 август: село Лесков дол
Къпини, къпини и още къпини.

19-21 август: язовир Широка поляна и язовир Голям Беглик
Четене на книги, разходки край водата и един цял хълм с боровинки.
снимка: Цветан Банев
снимка: Цветан Банев
ПП: Остава още цял месец лято, пътешествията тепърва предстоят.

23 август 2013

23 дни далеч от вкъщи: част първа

       Предвид факта, че в началото на август почти всички от компанията потеглиха към немския метъл фест Wacken, предложението на Румяна да си намерим трети човек и да ходим на море се оказа нелека задача. И въпреки че съсредоточихме търсенето сред представителите на мъжкия пол, в крайна сметка единствена Ирма прие поканата ни.
   
   29 и 30 юли: Липите
     Срещата е на бургаската гара в понеделник следобед. Струва си да се отбележат тактиките на тамошните лели-хазяи, причакващи още на перона потенциалните си наематели. Една от тях ни очарова с табела "КВАРТИРА БЕЗ ХАЗАИ", а друга директно ни анатемосва: 
 - Вие трите на стоп до Синеморец няма начин да стигнете!
     Поемаме към южния изход на Бургас, уверени напук в предстоящия успешен стоп. Два часа по-късно вече се намираме край Ахтопол и аз имам време колкото да хапна десетина къпини от близката ограда, преди да ни качи последният шофьор. Учудва ни с признание как му станало неловко, че подминал три жени стопаджийки и решил да се върне да ни вземе.
  Омаломощени от жегата, вече в Синеморец, сядаме в рок кръчмата на центъра да отпразнуваме успешния стоп. И се започва голямото поръчване на бири, чинии с катък, цаци, картофи... Тук избистряме окончателния план - да повървим още половин час пеша по плажа и да отидем на дивия плаж Липите. Докато вървим нататък, се разминаваме с доста хора, отишли там само за през деня, и в крайна сметка заварваме едва две палатки на двата края на плажа. 
      Първата вечер и следващият ден преминават в блажена почивка. Правим си разходка до Синеморец с цел попълване на хранителните запаси, а разговорите все се въртят около това колко сме доволни от битовата си идилия. Вече сме се върнали и седим на плажа, когато всичкото спокойствие се разрушава буквално с гръм - установяваме, че се задава буря. Основният проблем е, че точно до палатката ни има някакво съоръжение, построено от стърчащи дървени диреци, което никак не е толкова лесно за разглобяване. Предвид това, извършва се скоростно преместване на завет в близката гора, включващо наблъскване на покъщнината по пликове и носене/влачене на палатка по пясъка от единия до другия край на плажната ивица. Часовете след полунощ идват с дъждец, звуци като от удари с брадва и шумолене край палатката, което поразително звучи като разпаряне на втория слой с джобно ножче. Единственото успокоение са пияните чужденци (алелуя, различават се и женски гласове), които прииждат насред апокалипсиса и установяват пиянска сбирка на плажа; имам предвид, живи същества са си! Заспиваме дълбоко едва когато завалява по-сериозно. Така де, в този дъжд на хуманоидните и нехуманоидни зверове надали ще им се занимава с нас! :)

     31 юли - 3 август: Иракли
      На сутринта се смеем на среднощните си страхове и докато се любуваме на бурното море, плануваме да отпътуваме към някое друго място. Приятели се обаждат, че отиват на Градина и ние се съгласяваме без много да му мислим. Сутрешният дъжд не ни подминава, но времето бързо се изяснява и затопля, с нови сили хващаме стопа към Созопол, а после - пеша към Градина. Търсенето на подходящо за палаткуване място извън организираните къмпинги отнема повече от час и завършва с тотален неуспех - озоваваме се в местната фекална горичка, където освен всичко, хората си изхвърлят и боклуците. Просто няма как да разпънем палатката тук, камо ли да я оставим без надзор на фона на множеството хора, които обикалят навсякъде. Решено: никакво преспиване, отиваме на Иракли! Сядаме на доста пренаселения плаж колкото да хапнем един пъпеш, който си носим още от Липите, виждаме приличен брой познати и тръгваме отново на път...
      Иракли ни посреща с буреносни облаци. Последните метри от пътя към плажа изминаваме почти на бегом, гонени от мастилено-синьо-сиви облаци, капанчето на плаж "Вая" ни се вижда като истинска благодат! Дъждът обаче решава да ни почака, докато хапнем и си изпием бирата, и руква точно в момента, когато излизаме изпод паянтовия навес. Идилията е вече от друг тип: вървим си по брега, търсим подходящ лагер, покъщнината бавно се напоява. Вали до здрач. Седим си мокри пред палатката, пийваме винце и най-хубавото е, че щастието ни по никакъв начин не е помрачено.
   Не е учудващо, че три сами жени на плажа получават покана след покана да се присъединят към някоя по-голяма компания. Макар да сме се запознали, по свое желание или не, с почти всички наоколо, прекарваме дните си сами. Като спасение от жегата, построяваме навес:   
     Всеки следобед ходим в ресторанта на съседния охраняем плаж. Застрояването там върви с определени темпове, но продължавам да вярвам, че ще се ограничи само до коритото на река Вая. От табелата "Неохраняем плаж Иракли" нататък бетон липсва.
     През юли и август тук е същински квартал. Много хора са се установили за цяло лято и са пригодили най-разнообразни удобства в лагерите си. Нашите съседи - Виктор, Симона и двете им деца, не са единствените, които живеят вече повече от месец на плажа. Имат си прохладна спалня на сянка, кухня в гората и широка дневна на пясъка. Познават се с всички наоколо, вечер си ходят на гости по огньовете, услужват си непрекъснато. В петък през нощта лагерът им се увеличава с още една палатка, а в събота сутрин с изненада откриваме, че снощните пришълци са нашите чудесни познати Биляна и Стефан, заедно с дъщеря си Калина. Този път не отказваме поканата да се съберем довечера край техния огън, помагаме и за приготвянето на прясно уловените рапани. 

     4 и 5 август: Варна
     На другата сутрин хващаме директен стоп за Варна, където се срещаме с Митко, Коси и Венци. Следобедът минава в Морската градина и Морския вълк и завършва с така бленуваното от нас къпане в баня! Принос за хипарливостта на следващата снимка има и фактът, че с Румяна не сме се къпали със сапун и шампоан... от една седмица. Неволите на скитническия живот, част поредна:
     Вечерта двете ми спътнички потеглят към София с нощния влак, а варненци ме водят на върха на хотел "Черно море", където има чудесен бар с изглед към целия град. Мястото определено е от задължителните за посещаване! 
      
ПП: Имам свободата да продължа да пътешествам из Северна България и смятам да се възползвам. Утре в 17,50 хващам влака към Търговище.

to be continued...
снимки: Ирма Атанасова

12 юли 2013

Рожден ден край язовир Душанци

      Неведнъж сме си казвали, че покрай традиционните чудесни места, които посещаваме, хубав е всеки път, когато открием и някое ново. Ето защо, веднага щом чух от Стефо и Мария за красотата на язовир Душанци, който се намира само на два часа от София, реших, че за рождения ден ще поканя там приятелите си. Докато обаче си правехме сметки кой ще отиде още от петък с въдица на рамо, кой ще пътува направо от морето към язовира и кой може да изнамери лодка, метеорологичните прогнози застанаха съвсем срещу нас. И така цялата седмица преди заветния уикенд 05-07 юли премина под знака на непрекъснато ровене из sinoptik.bg, gismeteo.ru и каквито още подобни сайтове знаехме като "познаващи". Ровене с надежда, че до 05 юли обещанията за сигурни валежи и 80-процентово случване на буря ще бъдат разколебани.
     А аз си стоях вкъщи или пък бродех по улиците, обмисляйки трябва ли да поставям гостите в подобно затруднение и същевременно усещайки колко много ще съжалявам, ако не отидем да видим точно това място. Освен всичко, ясно бе, че близо тридесетимата потвърдили вече са организирали пътуването си към Пирдоп и пренасочването към някоя вила или къща за гости в съвсем различен край на страната нямаше как да се приеме като приятна изненада.

         05 юли: отиваме каквото ще да става!
       От София към площада на село Душанци се движат две коли, едната от които е бял Москвич Алеко с четири души, две кучета и препълнен багажник. От Варна към същия площад идва едно бяло Поло, претъпкано с каквито ви душа иска принадлежности за морско къмпингуване. Някъде около Челопеч шофьорите на останалите две коли звънят на Москвича с известие, че вече са в центъра на Душанци; след кратко обсъждане от Москвича връщаме обаждането с молба общата среща да се премести на площада на село Антон, откъдето (както твърдим) е по-удачно да се стигне до язовир Душанци. Когато всички се озоваваме на новото уговорено място, навън започва да притъмнява. 
      Пътят от Антон до язовира е коларски, а мократа настилка и приличните локви го правят съвсем офроуд за коли като нашите. Караме и караме, после караме още, а язовир така и не се вижда. При едно от поредните съгласувания между шофьорите Васе споделя, че като говорил с някакъв местен човек в село Душанци, било му обяснено, че отвъд селото има хубав асфалтов път към Стената. Кулминацията настъпва някъде около най-гадния участък от пътя през нивите, точно когато сме се решили да се върнем обратно до Душанци, и се изразява в това, че нашата кола спуква гума. Повече от половин час отива в борба с немощен крик, а още толкова - в безуспешно търсене на алтернативен път към Стената, така че да не обикаляме отново от Антон към Душанци. В небето присветват буреносни облаци. 
      Докато изминем отново цялото калище, докато заобиколим дупките и излезем от село Душанци вече наближава един след полунощ. Всички са уморени, от една страна се дразним на тоталния неуспех, от друга се радваме, че се измъкнахме от пътя, който при следващия по-голям дъжд щеше да стане съвсем невъзможен. Ясно ни е също така, че по това време е абсурдно да открием хубаво място край самия язовир и затова разпъваме палатките на първата подходяща поляна в средата на нищото. Епопеята завършва с щастлив край: палим огън, около който някои от нас остават чак до изгрев.
снимка: Мила Генчева

      06 юли: потоп нямаше!
      Докато пием кафе и се разбудим, другите три коли започват една по една да пристигат. Оказва се, че Стената е на пет минути пеша, така че с Цецо сформираме бойна пешеходна група, която да открие свободна поляна край язовира. Точно в края на асфалтовия път е пълно с палаткуващи или дошли само за деня рибари, но малко по-нататък се натъкваме на истинска находка - сенчесто зелено пространство на брега, с изглед към склоновете на Стара планина. "Тук ще бъде България!"
Някои са преживели тежка вечер с лучени кръгчета, горчица и много бири и се отдават на заслужена почивка.
Други решават да поплуват.
Трети се отдават на фотография, а четвърти - на сладки разговори край огъня.
      Точно когато следобедът донася сиви облаци отвъд планината, с няколко души решаваме, че моментът е удачен за дълга разходка по брега на язовира. Естествено, няма нищо чудно, че на десетата минута започва да вали; това обаче става причина хората с професионални фотоапарати да се върнат към лагера, само ние с Вера продължаваме. Гората, в която навлизаме, се състои от стари дървета с дебели стволове в най-причудливи форми, дъждът вече се е засилил, но тук едва се усеща. Седим и си мълчим, гледайки концентричните кръгове, които капките чертаят по водната повърхност. Така обичаната прохлада на летния дъжд! ... После бързо-бързо изгрява слънце и разходката ни продължава през малинаци и джанки, докато не стигаме до някакво заградено частно място, което се оказва крайната ни точка.
      Междувременно в лагера e инсталирано мултифункционално обзавеждане. "Седиш си на него и в същото време можеш да го сечеш за огъня", хвалят се лагеруващите.
      Колкото повече се скрива слънцето, толкова по-чудесни стават картините! Отново е заръмял дъждец, но всички са доволни и усмихнати, изнамерили сушина под големите дървета или под покрива на тентата.
снимка: Ирма Атанасова
снимка: Люси Стаменова
снимка: Ирма Атанасова
      По традиция, на всеки мой рожден ден Люси върти пой. Всички помним вечерите в Борисова, когато се събирахме край паметника да я гледаме; тя споделя обаче, че напоследък е оставила това си занимание съвсем на заден план.
снимка: Ирма Атанасова

      И така с настъпването на полунощ вече официално съм рожденичка. Уж съвсем непреднамерено, Васе ме моли да му донеса едно Пиринско от реката, а там се натъквам на... колело! Велосипедната ми сага стартира преди месец-и-малко, когато реших, че е крайно време да се науча да карам. Под влияние на следните фактори опитът ми бе определен като неуспешен:
 - подуто коляно;
 - сто пъти минаване с велосипедна гума през краката на Лиле и Стилиян;
 - брутално много смях по повод невъзможността ми да запазя каквото и да е равновесие.
Оттук нататък обаче мърдане няма! Дори ме заплашват, че ще ме оставят да си закарам колелото до Пирдоп, пък ако ща и на гръб да го нося дотам! 
снимка: Ирма Атанасова
Следва изпълнение на следните стихотворни редове с мелодия тип Happy Birthday:
Малко Пете върти,
малко Пете лети,
малко Пете си ти!
Лиле ми обяснява, че освен да се науча да въртя, време ми е и да полетя: втората част от подаръка е полет с парапланер над Витоша. Еуфоризирам се тотално при мисълта как ще навия и още един много любим приятел да летим заедно. От колко време си говорим това, а, Пешка?!
      Тази вечер Мартин и Ачо са благосклонни и изпразват от съдържание джобовете ми преди да дойде време за празничната баня!
снимка: Ирма Атанасова
снимка: Ирма Атанасова
     По-късно с Цецо решаваме да пишем разни неща с челник на дълга експонация. За успешното изпълнение на надписа "Z-rock", както се оказва, си има чалъми - специализирам се в огледалното изписване на букви за тридесет секунди, както и в скриването на светлината при необходимост. Най-добрият резултат:
снимка: Цветан Банев
Вечерта завършва край огъня. In my thoughts I have seen rings of smoke through the trees and the voices of those who stand looking...
снимка: Ирма Атанасова

     07 юли: на път с пет коли приятели 
      Рано сутринта ефирна лятна мъглица се стели над водата. Аз я проспивам.
      Цял предиобед основна тема на разговор е страхотното заведение-музей в Златица, където с Ирма сме решили да заведем останалите. Обясняваме ли, обясняваме - колко е хубаво, как се намира съвсем по пътя ни, колко вкусна риба приготвят там, как докато си пие питието, човек може да разгледа автентична къща с битови предмети от миналия век... И когато най-накрая се озоваваме в Златица, оказва се, че точно днес има кръщене. След толкова хвалби обаче няма как поне да не щракнем една обща снимка отпред!
снимка: Ирма Атанасова
Все пак сядаме да хапнем в лятната градина на едно заведение около Челопеч, край масите има свежа зелена поляна с бунгала. Летният дъжд обаче не ни е забравил и запръсква сякаш от нищото, под грамадните чадъри над масата вече прокапва вода. Тъй като сме единствените посетители, обръщаме го почти на домашно парти - седим си по земята около мокрите столове, пуснали сме си Black Label Society и нагъваме ли, нагъваме пържени картофи и супи. 
снимка: Ирма Атанасова
С други думи: позабравеният, но все така огромен кеф да пътуваш с пет коли приятели, било то и когато става въпрос за връщане към София и сивите й делници.

11 юни 2013

A great place to party: Страшното езеро

      Още преди половин година Ирма си бе резервирала втория уикенд от месец юни, за да ни води на едно... страшно място. Няколко дни преди да тръгнем към Страшното езеро в Рила, провеждайки организацията на събитието, установихме, че ни предстои едно преобладаващо женско парти - картинката си беше смешна: Ачо, Боби и Пеш на фона на десет изискани дами. 
      Вечерта на седми юни бе белязана от концерт по случай двадесетата годишнина на група Хиподил, което обособи затруднения в ранната съботна сутрин - както при събуждането на голяма част от туристическата ни дружина, така и при материализирането навреме на уреченото за тръгване място. С други думи, при положение, че уговорката бе да се видим в 09,00 сутринта на метростанция "Г.М. Димитров", моя милост (иначе съвсем точна и сериозна) се събуди в 09,10 и успешно пристигна едва в 10,15. 
      А пазаруването в Самоковската Била глътна още един час от времето ни. Също там Боби взе решение да пребори главоболието си с Упсарин, разтворен в айрян - събитие, което държа да запиша за идните поколения. 
      
      Така от Централната планинска школа, където е началото на пътеката и към хижа Мальовица, и към Страшното езеро, тръгнахме едва по обед. Скоро дойде и първото препятствие. 
      Видно е, че тактиката ни бе всеки да превземе реката от различна част на брега. И докато повечето от нас преджапваха с грациозна крачка,
Боби собственоръчно успя да си изхвърли раницата в реката, а обувките на Мария съвсем самостоятелно решиха да гребнат една-две шепи вода. Поне по-нататък настъпи идилия - минзухари, усмихнати рожденички и последните за сезона снежни преспи.
      С Люси нямахме търпение да стигнем заслона край едноименното езеро и след като изкатерихме най-стръмната част, спирахме само колкото да се дивим на полузамръзналите езера, които живописно се съчетаваха с облачното небе. Безспорно планинските езера са наистина най-красиви точно по времето, когато ледът започва да се топи.
На самото Страшно езеро пък, в чест на Ирма, бяха дошли на раздумка и пингвините Пин и Гвин. 
     Заслонът е един от малкото останали заслони в истинския смисъл на думата. Имаше си всички необходими характеристики:
  - печка, която се пали трудно, но веднъж запалена гори до сутринта;
  - двуетажни дървени нарове;
 - мишокът Никодим и неговото семейство, които се грижат в заслона да не настъпи прекомерна чистота.
Уютът след като слънцето се скри бе несравним - задружна група празнуващи, различни видове свещи, бумтящи въглища; не мога да премълча наличието на вкусна рожденденска торта с ягоди и бисквити, направена... на място, както и надписа на бобовата тениска "A great place to party".

      Изтягам се на леглото си с мисълта, че ще слушам празнуващите и ще си мисля как на километри наоколо сме само ние - усмихнати и доволни от днешния ден...
... и се събуждам на другата сутрин. Не, по-точно не се събуждам, Боби ме буди, защото само аз съм останала да спя, а вече се подготвяме за тръгване. Навън се е смрачило и се очаква всеки момент да завали; и всичко това по някакъв начин прави заслона още по-уютен. 
      Важно е да се отбележи, че на следващата снимка се вижда как с Лиле правим генерална репетиция по снежно ходене под наклон. Предстои да разберете защо е трябвало да се съсредоточим по-внимателно в овладяването на необходимите движения.
      Скоро се озоваваме пред грамаден заснежен пасаж, който погледнат от ниското изглежда така:
      Всички обаче все още сме на върха, изправени пред задачата да слезем някак - без котки, без пикели, че даже и без въже. С Люси сме първи в колоната и докато тя се дърпа и разказва колко я е страх от такива стръмнини, аз й се обяснявам как няма проблеми, просто да върви след мен и бавно-бавно ще стигнем до долу. Въобще не ми минава през ум, че е по-разумно да потърсим друга част, откъдето да прокараме пътека; просто стъпвам внимателно, забивайки подметки в хлъзгавия сняг.
...
В следващия момент всичко започва да се случва прекалено бързо! Подхлъзвам се и политам с надеждата, че все след малко ще успея да се спра. Камъни. Вече се търкалям през глава. Мисля си, че никога не ми се е случвало да се пързалям чак с такава скорост. Още камъни, само не главата, не главата... дори нямам спомен крещя ли.
...
Когато все пак се спирам, първо радостно осъзнавам, че съм в съзнание и че главата ми е цяла. После събирам сили да разплета крайниците си и да извикам на хората горе, че съм добре. Изправям се, замръзнали са ми пръстите, поради което идва натрапчивото чувство, че не мога да използвам и двете си ръце. И докато ги разтривам и без резки движения сядам на един камък, виждам Боби. Седнал си е на дъждобрана и лети към един от огромните камъни. Тук вече съм сигурна, че крещя "Не!", само дето е късно. От засилката Боби изхвърча през камъка и пада в дупката до него; колонката, на която е слушал музика, продължава да се пързаля към мен.
...
Изпълзява. Цял. Идва до мен, аз му подавам колонката, усещам, че е в несвяст. Казваме си нещо и обръщаме поглед нагоре - виждаме Лили, която също като мен е решила, че ако стъпва бавно-бавно, ще успее. В същия момент и тя полита. Задира камъка, който и аз задрах, носи се с моята адска скорост към друг такъв. Слава Богу, Боби съумява овреме да се изпречи пред нея и да я спре.
...
Тишина. И цялото нещо е не повече от няколко минути. Векове. 
            Другите от компанията правят серпентини, хвърлят си раниците, теглят по една профилактична псувня. Тъкмо когато си мисля, че вече всичко е наред и се благодаря, че няма никой наранен, на съседната височина съзирам Мила, която преживява точно същото, каквото се случи и на нас. После ще ми разкаже, че идеята била да се пусне много бавно, спирайки се  с ръце; и че не изчислила как при такъв наклон това няма как да проработи.
      Един час сме прекарали на снега. Смеем се на късмета си, вземайки предвид факта, че нещата можеше да завършат много грозно. Не го наричам безразсъдство, единствено защото никой от четиримата не е знаел точно какво го очаква отвъд видимата част. Иначе ясно е, че не бихме посмели да си правим подобни експерименти.
      Боби поздравява с Queen - Don't Stop Me Now. И си говорим кои песни ще пускаме догодина на девети юни, когато направим форумния курбан. После - отново с усмивка, ближем рани на Йончевото езеро. Щом нещата завършват щастливо, няма нужда от драма; както няма нужда и от омаловажаване на станалото.

ПП: Когато си преминал през near-death ситуация от такъв калибър, идва ти отвътре да почерпиш. Вмъквам се в заведението до Централната планинска школа и делово поръчвам единадесет бири и една Кока Кола. 
За финал всички оцелели си правим групов портрет. A greart place to party, казах ви вече... :)

Снимки: Петър Драгушков и Люси Стаменова

29 април 2013

................................................................................................

Илюстриран наръчник на извършваните в процеса на палаткуване дейности

1. Непрекъснато поддържане на лагерния огън не само с цел печене на месо и зеленчуци
снимка: BlackDog

2. Изпълнение на народна музика
снимка: Black Dog

3. Практикуване на спорт по избор (не се включва гребане с лъжица и вдигане на чаша - дейности, които се подразбират и се предполага да бъдат почти непрестанно прилагани)
снимка: Лилия Лунджова

4. Завързване на нови приятелства с индивиди, които по усещане напомнят на вас самите
снимка: Петя Димитрова

5. Сплитане на цветя в косите
снимка: Лилия Лунджова


6. Дейности, свързани с изкуството
снимка: BlackDog

7. Културна дейност, изразяваща се най-често в четене
снимка: Лилия Лунджова

8. Сън (връзката между предходната дейност и тази, смятам, не е нужно да бъде отбелязвана!)
снимка: BlackDog
Добре дошли на откриването на палатков сезон 2013!

28 април 2013

A moment in time: един акустичен концерт на Anathema

      Да обявиш дата за концерт двадесет дни преди самия концерт, съгласете се, е рискована постъпка. Работещите за магазин "Горгон" обаче знаят, че когато става дума не за кого да е, а за британската група Anathema, неуспехът е изключен.
      На 8 април 2013г. около обед из мрежата упорито се завърта слухът за предстоящ в края на месеца акустичен гиг на братята Daniel и Vincent Cavanagh, заедно с Lee Douglas. Става ясно и, че мястото на провеждане е Модерният театър в София, т.е. броят на билетите е силно ограничен. И докато някой започват методично следене на сайтовете, които ще предлагат билети, други трескаво плануваме как в края на деня най-бързо да се предвижим от местоработата си до "Горгон". Защо игнорираме онлайн продажбата? - наблюдава се инфантилност във фенщината; билетите, закупени от магазина, са в друг по-красив формат и с картинка.
      Два пъти съм слушала акустични изпълнения на Daniel на живо, а относно цялата група - сега предстои да ги видя за пети път. Освен всичко, сторило ми се е уместно да спретна и едно бързо петъчно-съботно пътешествие до Русе. Може би поради интензивността на събитията, едва във влака на връщане към София осъзнавам точно колко чудесна съботна вечер предстои.
      Часът е около 20,00, когато с другия русенски пътешественик благополучно прекрачваме вратите на Модерния театър. Местата по първите редове естествено са заети, а накъдето и да се обърнем сме заобиколени от познати физиономии. Аз лично прекарвам цялото време до началото на шоуто в обикаляне на залата и прилежащия балкон, за да си кажа по няколко приказки с безбройните познати. Всеизвестно е, че българските анатеманиаци сме наистина сплотена и постоянна публика.
      Четиридесет минути по-късно на сцената се появява самият Daniel Cavanagh и с Люси решаваме, че както обикновено ще подгрee с шест-седем парчета, изпълнени соло.
снимка: Метъл Катехизис
Показват се обаче и Vincent и Lee. Откакто през 2010г. в Солун, Дани излезе на сцената с някаква странна бяла шапко-кърпа, ми се върти в главата, че неговият външен вид е най-ексцентричен. В случая обаче ексцентрик на вечерта е Винс: емо-прическа с варираща дължина и впит спортно-елегантен костюм. Уви, повече си го харесвах с дългата коса и характерното кожено яке! Така или иначе, всичко това ме занимава не повече от две минути - време е да се потопя в магнетичната музика. 
снимка: Метъл Катехизис
Love is free
In time, in peace
And now is here
This life, this dream ...
      Започват с Thin Air, а после - Deep. Оказва се също, че двете части на Untouchable в акустичен вариант ми харесват адски много повече: по-нежни, по-прочувствени; с кристалния глас на Лий, който не се размива сред китарите и останалите ефекти. Поне на мястото, където ние сме застанали, звукът е перфектен. 
      Групата се чувства съвсем в свои води. Споделят, че никак не се учудват от неспирните аплодисменти и усмихнатите лица, защото знаят колко чудесна публика сме. Неслучайно избраха да запишат на Blue-ray предния си концерт у нас. Ей така, помежду другото, съобщават, че записват и настоящото шоу. Преди години някой ми разказваше как Anathema много обичат да гостуват в Истанбул. Спомням си, че тогава завиждах на истанбулци. Сега просто съм радостна - сигурна съм и неведнъж ми е доказвано, че същите светли чувства групата изпитва и към българите.
      При първите акорди на Dreaming Light чувам зад себе си приветствията на Люси, която знае, че това е любимата ми песен от We're here... Щастието е в това, че напоследък мога да осмисля напълно вложеното в този текст. 
     Следват класиките Forgotten Hopes, One Last Goodbye, Parisienne MоonlightA Natural Disaster, Lost ControlTemporary Peаce и Flying, между които не липсват и... забавни моменти. Преди A Natural Disaster Дани на два пъти настойчиво моли да бъде загасено осветлението. След третия път, в който техниците не реагират на въпроса "Could you please turn off the lights?", от другия край на залата дочувам гласа на Виктор: "Obviously no!" По време на тихото лирично начало на не-помня-кое парче пък Люси ми се изкихва в ухото и всички се смеем при мисълта как ще слухтим, докато гледаме записа на концерта. 
      
     Време е за кавъри и импровизации! Дочувайки акордите на High Hopes, виждам как Ася буквално се свлича на земята от кеф. В петък за първи път прозрях гениалната връзка на заглавието Pigs On The Wing с текста. Идиомът 'When pigs begin to fly' се използва в английския за неща, които никога няма да се получат. В името на песента тези същите прасета вече са на крилото, полетели; невъзможното е станало реалност. Все такива метафорични са мислите ми, докато тече High Hopes. Имам предвид... "високите" очаквания на едни "летящи" хора.
Our weary eyes still stray to the horizon
though down this road we've been so many times...

      Дани споделя, че има намерение да ни изсвири Are You There, но по някакъв начин разговорът се извърта в посока работата по новия албум и преобладаващото присъствие на пиано в песните. Обяснява, че на репетиция винаги започва с Лунната соната на Бетовен, "and everything else I play after that sounds like crap". В този момент някой от публиката приканва: "So do it!" ... и желанието бива задоволено. Само дето Are You There остава забравена, неизпята!
      Третият кавър-бисер е дело на Лий - Oh, Darling на Beatles. Изпълнена от жена с такъв глас, песента ми звучи дори по-великолепно от оригинала. Наистина оставам без думи! 
снимка: Метъл Катехизис
    Разочаровам се малко единствено когато отрязват любимата ми част от Angelica
And I wonder
if you ever wondered the same...
and I still wonder.
Голяма част от Fragile Dreams пък остава в изпълнение на публиката. По едно време звуковата картина става леко какофонична - всички викат Mаybe I always knew my fragile dreams would be broken, междувременно на повечето от нас все повече започва да им се подскача. 
     Бурни овации, довиждане, още по-бурни овации. Бисът е само един, за сметка на това главозамайващ - Another Brick In The Wall, Pt. 2. Всички сме в ролята на скандиращия общ глас:
We don't need no education,
we don't need no thought control!
И сме единодушни, че музикантите свирят по-превъзходно от всякога! Честно, чувствам се вътре, във филма The Wall...


ПП: След края на концерта сядаме с голяма част от познатите в парка Заимов. Задружна пролетна вечер, a night of wonder.