Блогът на Carrie

moq bal*

2012-05-28T21:16:00.001+03:00

Традиционните абитуриентски балове и прилежащите заедно с тях снимки и клипове, засвидетелстващи класа и стил, и тази година остават неотменна тема за обсъждане по форуми, под публикации в онлайн медии и във Фейсбук. Но това не е статия, в която ще обсъждаме завършването на средното образование и начините то да бъде отпразнувано подобаващо. Тя не съдържа нито един пример за простотията, която някой си абитуриент свършил някъде из центъра на столицата, нито пък защитава поведението на кой да е завършващ тази година мой връстник. В написаното не са изложени дори причините аз самата да не отида на бала си... Това е разказ за начина, по който аз отбелязах своята раздяла с училище. А също - разказ за приятелството. Моят начин да кажа "Благодаря".

**********

22.05 - вечерта преди матурата по Английски език
Слизам пред блока, за да отворя входната врата на приятеля си. Друг път го правя по пижама, но този път благоразумно и наистина без да подозирам, че ще ми се случи нещо, навличам дънки и тениска. Тъкмо когато се озовавам пред вратата, от дясната ми страна изниква Сами - Сами, когото изобщо не съм имала намерение да виждам днес. Той най-делово ми съобщава, че съм отвлечена, нахлузва ми нещо черно на главата и ми връзва ръцете с белезници, които в последствие ще стане ясно, че са плюшени. Аз също така делово се съгласявам, вследствие на което похитителят ме хваща за ръчичка и ме завежда до паркираната наблизо кола.
Пътуваме. Machine Head ми звучат лееко апокалиптично, докато сe чудя защо не проверих разликата между As regard to и Which regards to. Ами така, де, на матура съм утре, я! Не съм много притеснена къде ме кара Сами, все пак ми е приятелче. И със сигурност знам, че трябва да му съдействам всячески в изпълнението на плана, защото така или иначе са ми подготвили нещо весело, нещо организирано специално за мен. Даже по едно време доколкото мога си намествам превръзката на очите - все пак не ща да видя предварително къде отиваме.
След петнадесет минути колата спира. Шофьорът и другият, който е в колата, отиват някъде и се започва Голямото чакане. Представям си как чакам толкова дълго, защото някой от важните организатори закъснява. Върти ми се в главата, че е Мартин.
Още поне петнадесет минути и най-накрая ме изкарват от колата. Сами пак ме хваща за ръчичка и се качваме по някакви стълби.

Чуват се много хора и някой упорито снима със светкавица, за което много се радвам - определено искам да видя как изглежда цялата случка отстрани. И изведнъж всичко става страшно светло!

Намираме се в клуб, където както виждам са се събрали всичките ми приятели. Поне половината от тях са официално облечени. Dafuq, защо си облякох дънките?! Щеше да е толкова сюрпризиращо да се появя по пижама и пантофи!

Те го наричат "бал изненада", аз не мога да изтърся нещо повече от "`баси якото!". Някой се чудел дали няма да ми стане неприятно, че баш преди матурата са ми организирали изненадващо парти. Все тая ми е вече за изпита! За колко хора, на които някой е организирал изненадващ бал, се сещате?! Очертава се дълга нощ!

По-късно вечерта театрално ми поднасят един изящно декориран куфар.

Вътре всеки е сложил по нещо, свързано със случка между нас или пък нещо, което в контекста на ситуацията носи своя смисъл. Сред съдържанието: Чебурашка, минерална вода по случай утрешния изпит, ръчно направени гривни, струна от бас китара, диск с Уиндоус, пиратки, значка с надпис "dirty whore", зелени джанки, орех, карамелен бонбон...
Останалото е ясно - още бири, до към 02.30 след полунощ. После ставам в 06.30 и симпатичният предизпитен махмурлук ми напомня за преживяното снощи.

24. и 25. май
Империята отвръща на удара! Не желая да черпя роднини и други маймуни, поради което инвестирам финансите си в бири, скари и салати и с банда приятели дружно потегляме към любимата калотинска вила да правим бал по обичая. Добре, че си нямам рокля, защото времето е мааалко мокро и кално. :Д

За протокола, движим се напълно по канона на въпросния обичай.
1) Не сме забравили балоните. Моя милост може и да завършва училище, но все още не може да надува балони правилно. Благодарение на г-н Николов, криво-ляво се научавам.

2) Уважаемата абитуриентка е заснета във всевъзможни пози, от които лъха сексапил.

3) Излъчваме номинация за най-стилен абитуриент: на вашето внимание Борис Ганчев

Уникатче е, а?

4) Не липсват и кръшни маанета.

5) Идно, две, три, четри, пет, шес, седам, осам, девет, десет, идинайсе, дванайсе!ААААААА~!!#@$#АААУУЕЕИИИИ ~!#@@%^#@ AAAAA!

__________________

* Инспирирано от заглавията на абитуриентски снимки и албуми във Фейсбук.

PC-мания?

2012-05-08T23:11:00.001+03:00

Из личните ми житейски достижения:
Когато домашният компютър на човек, който не притежава смартфон и не може да се възползва пълноценно от интернет на работното/учебното си място, се развали, първото последствие е ненадейната поява на грамадни количества свободно време. Тази навярно голяма благодат трае едва няколко дни, дори ако компютърът остава все така неизправен. След което отстъпва място на натрапчивото чувство за информационно затъмнение, на простичката скука и на философските размисли за специфичната връзка между машината, глобалната мрежа и личността от двадесет и първи век.

Сега като го виждам написан, осъзнавам, че случаят ми е до голяма степен частен. Но ми остава чувството, че такъв момент са преживявали още не един и двама (млади) души.

Ден първи: след промяната

Компютърът е на ремонт. У дома е чисто, вечерята е сготвена, остава ми време дори да подредя гардероба. Утопичното съществуване се характеризира с повече време за четене на книги - дейност, която често предразполага и към повече часове здрав сън. Необичайното празно пространство край бюрото в хола бие на очи, но все още не е повод за притеснение или тъга.

Нуждата от социални връзки си казва своето. Наличието на свободен следобед/вечер не само предполага, но и изисква излизане в парка, на заведение... някъде. Резултатите са положителни - успешна борба с предизвиканите наченки на скука чрез приятно прекарано време навън с приятели.

Ден втори: капитулация

Добре, признавам, искам си интернета! Оказва се, че май ми пука много повече за емисиите в Google Reader, отколкото за скорошните статуси и обновления във Facebook и за новите майтапи из 9gag!

Положителната страна на нещата е, че явно наистина съм изградила полезния навик да следя актуалните събития не по задължение, а от собствена потребност. Отрицателната е, че цялата работа си е чиста проба пристрастяване.

Обмислям възможността да си преглътна възгледите и да се възползвам от новините по телевизията. bTV - няма начин, Нова телевизия - как да е, хайде! Не съм свикнала, обаче, представянето на няколкото най-значими събития на деня да отнема половин час, плюс това негодувам, когато интересните публицистични факти идват на екрана често със седмица закъснение и то описани половинчато! Или просто съм прекалено предубедена към телевизията...

Ден трети: помощ от приятел

- Ало, у вас ли си днес? Такова, ако може да ти използвам компютъра за час-два... когато е удобно, де?

Ден четвърти и пети: уикенд

На палатки отивам. Или на планина. Или на вила... Само да не го мисля и бленувам повече пустия му компютър! Дъното му сдало багажа. 'Баси!

В края на ден пети: временна развръзка

Взех си го най-накрая, компютъра! Сложих си го на място, запълних го онова тъжно пространство край бюрото. Поправили го били някак, ама нямало да изтрае кой-знае още колко, трябва да се мисли за нов. Пък докато измисля, силно се препоръчва да не го изключвам.

- 'Ми няма... Стигат ми толкова неволи!

Rock 'N' Rolling on the River: на рафтинг по Струма

2012-04-24T22:37:00.002+03:00

Част от нашата компания май наистина е пристрастена към късните пътувания в петък вечер. А аз искрено се радвам и намирам повод за гордост в това, че съм част от въпросните приключения.

Петък е, 20 април, и със Сами си говорим, че тази година откриваме палатковия сезон цял месец по-рано в сравнение с миналата. Което е повече от чудесно - с изключение, че в прозорците на колата забива не особено примамлив дъждец и че съм закопчала догоре ципа на якето, с което през януари качих Мусала. Като цяло обаче надали някой се е притеснил особено. Защото всички знаем, че ни очаква първият слънчев уикенд изцяло на открито с хубава музика, студена бира и още по-студена речна вода - отиваме на рафтинг по река Струма!

Пристигаме край Симитли към полунощ. От импровизираната сцена на организирания от X-Club рафтинг-фест "Rock 'N' Rolling on the River" тъкмо слизат Q-Check, а на тяхно място застъпва Васко Кръпката. На китарата свири ту той, ту някой "гост-музикант" от публиката и буквално до ранни зори купонът е завидно шумен и готин.

**********

21 април, събота: събуждам се, защото ми е топло?! Сивото облачно време се е оттеглило и като дръпвам ципа на палатката, отвън ме посреща позабравената покрай зимата, но най-любима гледка - палатки, гора и река!

Мястото за палатки е прилично, но проблемът му е дразнещата близост на моста, по който минава главният път, прилежащото автомобилно бучене и наличието на метан-станция в съседство. Въпросният мост обаче в последствие влиза в употреба - за него е завързан единият край на метално въже, по което желаещите могат да се пускат с катераческа седалка. Разговорното име на механизма е "тролей".

В моите очи пускането по тролея е вид тренировка за евентуалния ми бъдещ скок с бънджи. Оказва се обаче, че петнадесет метра не са кой-знае колко, а и пускането от единия до другия край на въжето е безкрайно кратко. Готино е чувството, но определено е нужно повече от едно пускане, за да осъзнае човек какво точно се случва.

Под моста тече супер пълноводната по това време на годината и прилично мътна река Струма.

И цял ден ту ни заръсва дъждец, ту ни огрява слънце. В резултат на всички им се върти в главата небезизвестната и поразяващо тематична за момента песен от нашенския фолклор: "Слънце грее, дъжд вали. Яж ми к**а, Симитли!"

Следобед и по залез пък събираме дърва и се любуваме на шантавите облаци.

Събота вечер отново е музикална. Надошли са завидно много хора, сред които охрана на събитието и репортери от bTV. Освен всичко, ние официално празнуваме и рождения ден на Лили и Тахо и в резултат една от многото наздравици за тяхно здраве дори бива излъчена в национален ефир. На известно разстояние от сцената, в чест на откриването на палатковия сезон, под безброй звезди гори и първият за годината огън на открито.

*********

Пак сме окъснели с писането на картички и затова поднасяме подаръците на рождениците на другата сутрин. Лили ще ходи да гледа Sonata Arctica в Рим. Тя си признава, че предварително и без да иска е подушила нещо по темата, но въпреки всичко не се сдържа и се оттегля настрани с радостни сълзи в очите.

На Тахо сме му осигурили възможността да си направи татуировка - нещо, за което той казва, че си мечтае от доста време, но все не му идва възможността. Първоначалното му изражение пък го издава, че му трябва време, за да схване какъв точно му е подаръка. :Д

И ето, на обед идва най-очакваното събитие за уикенда - спускането с рафтовете. Навличаме си мокрите и подобаващо студени неопрени, обувките, якетата и нахлупваме по една каска. После се смеем на Нели, която изглежда доста нелепо, когато излиза от съблекалнята. :Д Инструкторите ни предават по един бърз урок и благополучно потегляме.

Да управляваш рафт е ебаси якото изживяване, честно! А да се научиш да се синхронизираш с инструктора и останалите в лодката е голяма веселба. Излиза, че всички от нашия отбор, които се качват за пръв път, са си го представяли като нещо по-трудно и дори страшно. На практика има бързеи, в които наистина лодката е пред обръщане и опасността е прилично голяма, но преобладаващо поне този маршрут по Струма е достатъчно спокоен, красив и в този смисъл вдъхновяващ.

Караме повече от час, ала когато идва краят просто не ни се слиза. Оказва се, че наистина не е нужно човек да може да плува, за да се качи на такъв вид лодка. Държиш се здраво, синхронизираш се доколкото е възможно и чувството от само себе си става брутално страхотно!

И като за финал: любима снимка от пътуването обратно към София. Странно, но връщането този път май не натъжава почти никого. Сигурно защото всички знаем, че само след пет дена отиваме отново на палатки - традиционно-пролетно в Лакатник.

Снимки: Владимир Гергов, Люси Стаменова, Ивета Василева, Петър Драгушков

На изпит по журналистика

2012-03-30T13:01:00.001+03:00

Размисли в метрото

Миналата седмица окончателно достигнах до извода, че щом някой толкова много обича писането, не е възможно задачата да напише текст със свободна насоченост да му донесе отрицателно настроение.

А писането си остава все така свързано с философията! То изисква от своя автор не само пълното спокойствие, но и умението да чувства близки дори наложените теми. Когато тези условия са изпълнени, писменият труд е гарантирано плодотворен и удовлетворяващ.

"На един клик разстояние"

снимка:
photo-cult.com

В стремежа си да отида подготвена на големия изпит, често съм мислила каква теза бих могла да изкажа по темите "Дупки", "Братя", "Ние и те"... Може би това, което ме плаши, е тяхната неизмерима в моите очи обширност. Тазгодишната тема - "На един клик разстояние", е също като останалите ценна със съхранената си повече от десетилетие актуалност. Но това, което я отличава и което най-първо ми помогна да вникна в нея, бе именно по-ясната конкретика на заглавието.

Окончателно мога да заявя, че в кандидатстудентския изпит по журналистика съвсем няма нищо страшно. И че всичко се свежда до добрата нагласа! Вярно обаче се оказва и обобщението, което споделят много от евентуалните ми бъдещи колеги: на изпита немалка роля играе късметът.

Резултати

снимка:deviantart.com

Сега, навярно постигнали вътрешен мир, всички сме в очакване на заветните резултати. Не само поради факта, че говорим за пробен изпит, моментната ситуация никак не предполага отчаяние, дори ако оценката не е в интервала на очакваното и желаното. И защото не целя да напомням лисицата, която като не могла да стигне гроздето, се фръцнала и го окачествила кисело, смея да твърдя, че и незадоволителното представяне е по своя смисъл тренировка, урок, опит.

Онези четири часа, прекарани в писане, може и да представляват за някого безжалостен ад, който слава Богу вече пребродихме, но те със сигурност имат своя макар и мъничък принос за развитието на личностните способности на всеки един от явилите се. Независимо дали става въпрос за умението да идваме навреме или да издържаме на стрес, за умението да пазим тишина или... да пишем по-добре.

Един уикенд под връх Вежен

2012-03-21T21:02:00.000+02:00

Тази година групата не е чак толкова многобройна, както при предишните две ходения, което от една страна е добре, защото условията са с една идея по-тежки. Датата е 17 март и след обичайната тежка петъчна вечер в хотел Зорница, малко от нас подозират, че ще се наложи да "джапаме" в сняг над коленете. Освен това времето е повече от чудесно - топло и слънчево, а небето - изумително ярко синьо. Също по традиция, почти половината герои се насочват към хижата едва по обед.

Пътят от арката нататък ни се струва по-безкраен от всякога. По мои изчисления асфалтът се крие под четиридесетина сантиметра сняг и наред с факта, че пъртина няма, предвижването става по-бавно и от обикновено. Слънцето все повече размеква снега и както се изразява Георги, всички се чувстваме така, сякаш постоянно стъпваме по безброй много найлонови пликчета, пълни с вода. В резултат до началото на пътеката краката на всички ни, с изключение на двама-трима, са вир вода. Панталоните на повечето - също! А по клоните на дърветата не е останала нито снежинка и когато човек погледне нагоре, картината е всичко друго, но не и зимна.

Последните от групата пристигат точно по залез слънце, ние самите също не сме се изкатерили кой знае колко по-рано от тях.

Пак според традицията, вечерта е абсолютно спокойна. В разрез обаче, тази година никой не играе белот, табла или Не се сърди човече. И всички кротко пият чай с по едно малко. :)

**********

Когато се събуждам на другата сутрин, някои вече са тръгнали от хижата. Останалите се радват на страхотното време, като веднага след закуска аз също се присъединявам към всеобщата веселба.

То, хубавото време, обаче не е разтопило изобщо огромната тунелообразна купчина сняг пред входа на хижата.

А Рус Пеш е станал рано-рано и се е отдал на изкуството на снежните кръгове, изобразявайки слънце и няколко усмихнати лица. Като го питаме как е успял с краката си да изрисува такива правилни кръгове, той споделя, че тайната е да си избереш една точка с поглед и докато вървиш, да поглеждаш все към нея. Извънземен интелект някакъв, а? :))

Неизвестен скулптор пък е изваял снежно човече. Извратено или не, с тази борова клонка за муцуна, човечето някак напомня на немския фюрер.

В последствие на въпросното набързо му сътворяваваме и по-голям брат.

Когато е готов, естествено идва време Мартин и Ачо да се изявят, предизвиквайки го на открит дуел с предварително решен изход. Оказва се, че това е най-страхливия снежен човек в цяла България - докато двамата злодеи му се заканват и го заплашват, Снежкото така се стряска, че сам-самичък се сгромолясва на земята и се разпада на три топки... И не, не сме виновни ние, които го правихме, нито пък гравитацията! Такъв си беше страхлив, от малък!

А наоколо е истинска идилия и ако пътеписът ми беше приказка, бих описала как всички къщички са нахлупили по един дебел снежен калпак и упорито не позволяват на пролетното слънце да им го отнеме.

Щрак! за последно в снежния тунел и тръгваме!

Гъстата борова гора точно под хижата е все така тиха, усещам как истински я скверним с всичката какофония, която вдигаме край себе си. След това дърветата са малко по-нарядко и обстановката почти напомня за идващата пролет.

Преплитането на сняг, светлина и сенки носи сюрреализма в пейзажа.

В такава гора могат да се срещнат дори представители на род Кифли, семейство Фешънистки.

Поради хищническата им същност, някои туристи не се свенят да вземат крути мерки за намаляване на популацията.

ПС1: Ето такива моменти като от снимките са образната причина да мразя връщането към сивия град в неделя вечер!

ПС2: Въпросните снимки са дело на Петър Драгушков.

Краят на пътя

2012-03-19T13:22:00.001+02:00

Тези дни се навършват точно две години, откакто се хванах да ходя по планини и палатки по-усилено. Цифрата не е голяма, но за човек, навършил пълнолетие преди по-малко от девет месеца, е както чиста хвалба, така и отявлена демонстрация на добър късмет. Безсмислено и клиширано е да подчертавам, че са ми останали безброй красиви моменти от всеки преход и от всяко пътуване. По-интересно за отбелязване е как в съзнанието ми се е запечатал сякаш завинаги вкусът на... завръщането.

снимка: 1x.com

В частност, спомням си първите пъти, когато се прибирах от планината, и тежките мисли, че някой ден може да реша да не отида никога повече. За да си спестя горчивината на онова същото завръщане. Разбира се, всичкото ходене накрая ме доведе до извода, че е ужасно глупаво да се лишавам от безкрайно красивото, за да си спестя порцията негативизъм. И че тези лишения само биха увеличили размера на въпросната порция. Плюс това да се откажа вече бе изключено - не само си бях избрала пътя... заобичах го.

...И така не се научих да се завръщам правилно. Затова се опитвам да убеждавам хората да останем възможно най-много, до късно, до тъмно, и след това. То, връщането, ми отмъщава посвоему - задушава ме, изпълва ме с чувството за нещо изгубено. Изоставя ме с купчина неразопакован багаж и ми напомня, че утре ще трябва да бързам. С връщането почти се мразим.

снимка: deviantart.com

Вчера в колата Лили го каза най-хубаво: "Страшно обичам да пътувам, обичам светлините на магистралите. Тъжното е, че на другия ден идва делника със своите проблеми и задължения. И всеки сив проблем безвъзвратно изличава по една частица от онази светлина, светлината на пътищата..."

ЧРД, Георги - както ние си можем!

2012-02-27T21:09:00.001+02:00

Рожден ден през зимата
+

Тридесет поканени

Веселба в планината.

Георги все не дава да му отложим рождения ден с няколко месеца, когато ще можем спокойно да си вдигнем палатките и да се занесем край някоя зелена поляна с река и(ли) пещера в съседство. Като един от малкото баш зимни рожденици в компанията, сигурно усеща, че раждането на 17. февруари по презумция обещава сняг до уши и уюта на запалено огнище. :)

********************************

Ако случайно някога ви се стори удачно да празнувате по нашия начин, предлагам примерни действия, илюстрирани със също така, хм... примерни снимки. Установено е, че всяко от тях, а също и цялата последователност в описания ред, се прилага най-успешно, когато под ръка попадне някой "зимен" рожденик.

1. Честитете на виновника като го наблъскате в най-дълбоката снежна пряспа.

2. След като се съвземе, в никакъв случай не го оставяйте да ви хване!

3. Умилостивете го с подобаващо голяма софра. Неналичието на празни чаши е повече от желателно.

4. В определен момент от вечерта предизвикайте съвсем неглижирана суматоха като съберете всички тридесет гости накуп около рожденика. Претендирайки, че никой не знае и не очаква нищо, най-тържествено извадете торта със запалени свещички, като нататък действате по известния общоприет метод.

5. Докато за подаръка е крайно нежелателно да бъде подготвян на място, то за предпочитане е с картичката да се процедира именно така. В случая посоченият рожденик е крайно неудачен за пример, защото така или иначе картичка за него няма.

6. Компенсирайте всички допуснати недоразумения с подарък, опакован по невъзможен за отваряне начин (за предпочитане аранжирайте с карфици и тиксо!)

7. Когато рожденикът се справи с поднесения дар, не го оставяйте на мира - викайте "Наздраве!" и настойчиво искайте реч.

8. Ако възникнат и най-малки съмнения, че на горепосочения му е прекалено готино, незабавно спрете! Отдалечете се с достойнство, фокусирайки се върху красиво момиче и(ли) чаша джин с резенче лимон.

9. Завършете вечерта като по сценарии от српски филм!

********************************

10. Не всички хижи изискват да напуснете спалните в 8 сутринта. Ако нещо ви подсказва, че може да си полежите подобаващо, не се насилвайте да ставате!

11. Ако пък имате сили за борба с махмурлука, вадете ските!

12. Или поне снегоходките!

13. Призив от Ачо и Сами: Бъдете фатални и агресивни! Помогнете в избиването на вредителите, известни като снежни човеци! Ние утрепахме четири.

ПП: Снимки - Люси Стаменова, Ирма Атанасова, Ралица Рангелова

Обръщам се към всички дами...

2012-01-21T18:44:00.000+02:00

Уважаеми дами,
с настоящата публикация нямам за цел да поставя всички вас под общ знаменател, нито да накърня по какъвто и да е начин вашето самочувствие. В своя защита по повод следващите редове, бих искала да споделя, че ще се радвам, ако думите ми достигнат до вас и потикнат поне една от вас към размисъл! Като цяло постът ми е породен от поредица примери от всекидневието, поради което го приемам не само за актуален, но и за съвсем наложителен. С добавката, че не желая и в никакъв случай не се възприемам в ролята на морален съдник и/или поучител. Посвещавам написаното на онези от вас, които ще признаят поне пред себе си, че са се познали в описанието. Пред себе си, не публично!

Омръзна ли ви да ви намекват, че не знаете какво искате и че "за всяко решение имате проблем"? Омръзна ли ви от мъжките шегички по ваш адрес? Доловихте ли вече, че в зараждането на всяка от тях присъстват и няколко капки истина? Осъзнайте се, моля! Спрете да си играете на феминизъм - равноправието между половете в развития свят отдавна е факт. За съжаление само когато това е удобно.

Преди да засегна онова, хм, подмолно явление, наречено "женска солидарност", смея да отбележа, че в светогледа си винаги съм толерирала подкрепата между хората. Напълно осъзнавам движещата сила и значимостта на посоченото понятие, което по принцип би трябвало да се отнася именно до всякакъв вид съдействие между две или повече жени. Но напоследък все повече ме изненадва, а в последствие отвращава начинът, по който същата тази женска солидарност се използва, за да бъде накаран някой почти насилствено да направи нещо, за да се убеди някой в уж-правилното твърдение... за да се навлезе по не толкова деликатен начин в пространството на въпросния трети.

И отново: Уважаеми дами,
не е ли крайно време да оцените истински мъжете около себе си? Какво остава за мъжа до вас?! Колко ще ви струва един ден без дребнави капризи и хленчене, без ултиматуми и повишен тон? Не, той, мъжът до вас, никак и никога не е (бил) длъжен да търпи подобно поведение. Признайте обаче поредицата пъти, в които сте се държали именно така!
Престанете да искате, като обърнете вниманието си и към даването. Престанете да очаквате онези неща, които сами никога не сте успели да си набавите! Спрете с командването и "дърпането" - той, този мъж, не е бездейното животно, което рисувате в съзнанието си! А дежурното "обичам те" в края на разговора и топлата вечеря не изкупват по никакъв начин неблагодарното отношение, както и не са в състояние да ви донесат възмездие и щастие!

Върнете спокойствието на мъжа! Спрете с досадните телефонни обаждания от типа "хей, чакам автобуса и ти се обаждам просто ей така, нищо че се разделихме преди половин час"! След като така или иначе не харесвате Ванката и Цецо, най-добрите приятели на мъжа до вас, откажете поканата да го придружите на купона у тях в петък вечер! И вместо да клюкарите с приятелки колко нетактично е постъпил мъжът и какви ли ще ги свърши на партито, опитайте сами да размислите по темата за живота, вселената и... личното пространство. Междувременно се примирете - освен ако не е обичаен навик, няма нищо подсъдно в това човек да пийне повече на някой купон. Също както няма нищо лошо или грешно в проведения двучасов задушевен разговор между приятеля ви и онази красива брюнетка, приятелката на Ванката.

Зная, че всички ние сме горди с това, че сме жени. Въпросът е какви са точните причини за гордостта ни. За да не се окажат в крайна сметка такива като в онзи диалог между мъж и жена, където жената твърди, че е далеч по-силния пол и за да защити твърдението си пита:
- Вие, мъжете, можете ли да носите три-килограмово бебе в корема си цели девет месеца? Можете ли едновременно да готвите, чистите и говорите по телефона? Или да не издадете звук, когато си изгорите челото с преса за коса? Можете ли цял ден да изкарате на десет сантиметрови токове? Или да плачете цяла нощ, а на сутринта да се преструвате, че нищо не е станало? Запомнете, уважаеми, една жена е беззащитна единствено докато изсъхне лакът на ноктите и!
А мъжът отговаря:
- Първо: нямаме физиологията да износим бебе. А вие можете ли да понесете удар в топките? Мда, нечестен въпрос, за това говоря. Второ: можем да готвим, чистим и говорим по телефона едновременно. Не вие сте измислили умението да вършиш няколко неща едновременно.
Трето: не можем да си изгорим челото с преса за коса, защото винаги сме точни. Затова и мъжете са били ловците в древния свят. Жените продължават да не уцелват, мда. Четвърто: физически сме в състояние да ходим на десет-сантиметрови токчета, но знаем, че е неудобно и не искаме да се съгласим с носенето им. По-уместен въпрос е защо жените се подчиняват доброволно на неудобните си обувки. И пето: със сигурност можем да плачем цяла нощ, а на
другата сутрин да се правим, че нищо не е станало. Но в същия момент се сещаме, че така се превръщаме в ревливи тийнейджърки. Затова избърсваме сълзите си и заспиваме рано. Сигурен съм, че е в наш плюс. Обобщение: Няма нищо в това изказване, което да е повод за гордост, освен разбира се твърдението за бременните. С уговорката, че говорим за майки в пълния смисъл на думата. За тези жени, които още не са... замълчете и открийте други причини за гордост, не е като да няма такива!

Гордейте се, скъпи дами, ала със своите общочовешки качества и достойнства! Щом като двата пола са равни, защо да разделяме на мъжко и женско нещо повече от облеклото си?!

Край връх Мусала - уют и екстремизъм

2012-01-16T16:50:00.003+02:00

Традиционното зимно изкачване на връх Мусала в последния уикенд на януари тази година се измества със седмица по-рано. Запазили сме за 14. и 15. януари двадесет и две места на метеорологичната станция на най-високия български връх.

Събота сутрин: още от началото ни гони огромно закъснение. Срещата е уговорена за 7.30 сутринта на Окръжна болница в София, но на практика заминаваме цял час по-късно. Също като част от традицията, преобладаваща част от туристите са преживели тежка петъчна вечер, белязана от концерта на Стилиян и групата му, The Revollvers, в Студентски град. Историята гласи, че последните оцелели се разделили в 4.00 след полунощ със замрежени погледи и завидно широки усмивки.

Пристигаме в Боровец много по-късно от предвиденото, едва намираме къде да паркираме колите, правим последни приготовления, с известен страх поглеждам часовника - някъде между 11 и 11.30 часа. Люси и още няколко души вече са взели лифта към Ястребец, а аз, Цвети и Ширин тепърва се запътваме нататък. Останалите другари ще вървят пеша по Мусаленска пътека, с тях ще се срещнем чак на хижа Мусала.

В офиса на ПСС, където минаваме да си направим застраховка, ни заявяват, че трябва да се откажем на момента:
- Снегът по високите части е толкова много, че хижарят на хижа Мусала не е успял да си стигне до хижата. Затворени са и ски пистите в участъка. - предупреждават дежурните.
На входа за лифта се налага да изчакаме, докато се изясни дали изобщо ще има кабинки в движение. Тук ни информират, че скоростта на вятъра горе е 26m/sec. Същевременно Люси се обажда и истински ни изненадва с новината, че "условията са отвратителни".
Признавайки пред себе си, че поведението ни е доста безотговорно, все пак се качваме на лифта. Три жени сме, в сняг и мъгла до уши.

Добрали се веднъж до последната станция на лифта, следва да открием зимната пътека към хижата. Духа все такъв силен вятър и следите от предните туристи са почти заличени. По-късно, когато вече сме намерили пътеката и условията все пак са се подобрили, и трите ще си признаем, че доста сме се стреснали от предстоящото. Сега обаче просто стискаме зъби.
По пътя настроението е завидно, снегът край пътеката е повече от метър, пухкав, поради което и подходящ за краткотрайни спирания с цел правене на маймунджилъци и снимки.

Люси отново се обажда. Стигнали са до хижата и, както ни казаха от ПСС, тя е затворена. Отключена е само старата дървена постройка, където условията за живот не са никак завидни и не се знае колко дърва за горене ще се намерят. Тя и Павел са решили да продължат нагоре в посока заслон "Ледено езеро", но в крайна сметка не стигат кой знае колко далеч - връщат се към дървената хижа, защото Люси много я боли крак.

И други туристи, с които се срещаме по пътя, казват, че снежните навявания след хижа Мусала са прекалено големи, за да се продължи прехода. Някои от тях даже се "изхвърлят", говорейки за "три метра снежен коридор, който просто няма как да се премине".
Така или иначе вече е решено - всички оставаме да спим в отключената хижа. Когато аз, Ширин и Цвети стигаме там, часът е около 15.30, пешаците идват след час. Ето обстановката:

Имаме си една желязна печка, мъжете са открили на долния етаж достатъчно дърва и вече са ги нацепили. Разполагаме и с четири замръзнали маси, разтопяваме ги и правим софрата. Освен нас в хижата има и още две групи. Няма ток, достойно мръсно е, ала все пак атмосферата е повече от приятелска и дори... уютна.

Дървената сграда скоро приятно се затопля и става някак предразполагаща. Така ще бъде чак до другата сутрин.

**********

Към 9 сутринта на другия ден част от нас вече обсъждат евентуален опит да продължим прехода. Трима ще са със снегоходки, за да бият пъртината най-отпред, за останалите ще следва голямото газене и затъване.

Клатим се както можем сред безкрайния сняг и уж никой не повдига въпроса да изгазим чак до върха, но повечето сякаш го подразбираме.

Трябва да се отбележи, че на следващата снимка с Мартин НЕ сме клекнали. Ето толкова много е снегът!

Всички си мечтаем за горещия чай, който ще пием на заслон "Ледено езеро", но неприятната изненада е, че там е заключено. Споглеждаме се и моментално решението се избистря - продължаваме до върха, там чай със сигурност ще има! Малко преди въжето аз и Рус Пеш затъваме в снежните преспи буквално без да можем да се изправим. По самото въже има доста заледени участъци, на едно място дори се вижда снежна дъска, която си е направо потенциална лавина.

Снимка: Павел Тодоров

Но всички стигаме невредими до върха! Снегът е затрупал вратата и се промъкваме през прозореца. Така достигаме до заветния горещ чай. Метеорологът Жоро ни казва, че сме истински късметлии.

Постояваме половин час, благодарим за гостоприемството и отново се измъкваме през прозорчето. Мислим да си щракнем една обща снимка, но... пак неприятна изненада! Времето рязко се е влошило - духа страхотно и почти няма никаква видимост. За слизането по въжето откриваме два начина. Една част от нас внимават до крайна степен, съобразявайки се с околните стръмни улеи, който наистина предизвикват немалък ужас. Аз и Рус Пеш пък по-късно си споделяме, че сме слезли като на сън - "отпускаш се и опитваш да нацелиш стъпките на предния, които вече са почти заличени от вятъра".

Пак на заслона - срещаме няколко души, които тепърва ще се качват нагоре, предупреждаваме ги за ужасното време, но без резултат. После за час-и-нещо отново сме при дървената хижа. Тези, които останаха тук, не са прекарали никак зле. Цял ден са стояли на топло, пийвали са, хапвали са и са играли на зарове. Скоро ще се стъмни, ала никой не е готов за тръгване. Пък и надолу по Мусаленска пътека ще караме шейни - бързи ще сме.

Вечер. И тъмната гора е толкова магическа! В Боровец кацаме с шейните към 21 часа, проблем с колата на Георги ни задържа до 22.30 там и ето защо в София повечето пристигаме едва около полунощ. У дома сякаш всички сме направили все едно и също - горещ душ и сън, без писане във форума, без стоене в мрежата... не точно сега!

ПП1: Не искам делник и сиви хора! А те вече нахлуват!
ПП2: Останалите снимки, без тази на въжето, са на Цветина Иванова и Люси Стаменова.

Телевизионна реалност

2012-01-06T20:26:00.018+02:00

"Le Jeu de la Mort" или в превод от френски "Игра на смърт" е документален филм по сценарий на Кристоф Ник, излъчен за пръв път през март 2010 година. Фокусът е върху осемдесет доброволци, които получават по четиридесет евро всеки срещу съгласието си да участват в нова по рода си риалити игра като изпитващи. Тяхната точна задача е да прочетат в рамките на минута 27 словосъчетания на изолиран в отделно помещение партньор, който в последствие трябва да ги възпроизведе. За всеки грешен отговор изпитваният бива наказван с нарастващи по сила електрически удари, пускани от изпитващия. Осемдесетте участници обаче не са информирани, че човекът, когото изпитват, е професионален актьор, както и че фиктивното шоу е всъщност психологически експеримент.

Опитът има за цел не само да представи римейк на направения преди петдесет години от Стенли Милграм "Експеримент 18", но и да постави въпроса за засилената роля на авторитетите в съвременното общество. В основен план стои телевизията като вид авторитет, обсебил почти до крайност преобладаващата част от зрителите по света.

В интервю след края на експеримента повечето участници споделят, че са искали да покажат най-доброто от себе си, поради което са се въздържали от прекратяване на своето участие по-рано. "Най-добро" в случая е еквивалентно на "най-представително". Именно копнежът да се представят на ниво довежда огромен процент от участниците до пълно подчинение - само 16 от тях се отказват по време на играта, пренебрегвайки единодушните подканвания от публиката да продължат изтезанията.

Границата

Въпреки че не е реално, предаване като описаното граничи по нелепост с излъчваната по британския канал 4 "Руска рулетка", където водещият Дерън Браун залага живота си. За токовите удари в "Екстремна зона" е изрично упоменато, че не могат да предизвикат смърт, което обаче не пречи жестокостта все пак да остава на завидно ниво. Зрителите вече не са никак далеч от въпроса способна ли е телевизията да си позволи смърт. След всички риалити-формати, които сме виждали или за които някой е счел за нужно да ни информира, отговорът на този въпрос все повече клони към положителен.

Публиката

Страшното е във факта, че моралът остава назад и назад в сблъсъка с безкористната борба за зрителска аудитория. Предаванията печелят от рейтинга си, респективно - от низките страсти на зрителите. Ала в съвременното консуматорско общество без съмнение лудият е този, който "консумира баницата".

Ролята на телевизията

Тъжно е как телевизията губи функциите си на достоверен източник на информация и безобиден канал за забавление. И как самото израждане на тези функции граничи с гротеска! Омагьосаният кръг се крие в това, че именно аудиторията е тази, която определя какво се котира най-много из гледаните програми. От своя страна същите програми прекалено често моделират изкривяването на нови зрители.

Накратко

Телевизията сама по себе си не би могла да е триглаво чудовище, което се подхранва от душите на бедните си зрители. Но обединили своите сили, зрители и водещи, имат огромния, плашещ потенциал да я превърнат в такова.

The deepest ocean

2011-11-18T17:52:00.014+02:00

Пиша:

Когато мастилото на химикалката, която съм купила в понеделник, приключва така преждевременно в четвъртък, за мен това е хвалба. И винаги ще изпитвам към писането онази безмерна обич, която отдавна вече съм засвидетелствала пред света.

Толкова е нелепо, че едва днес съзнателно откривам словесната формулировка на едно чувство, което си е било все така там! Във всеки един миг, когато ръката ми се допира до белия лист. Потъване.

Потъване, вглъбяване:

За да вникне, развие и разреши каквато и да е проблематика, съзнанието не бива да бъде "задръствано". Сякаш има точно определено количество мисли и теми, чието присъствие е необходимо в момента. Обратна пропорционалност - когато техният брой стане прекомерен, качеството на продуктивността се понижава.

Всеки коментар и всеки анализ, всяко писмено изразено мнение по обществен или философски въпрос се равнява на частица време, в което физически мен почти ме е нямало. Да попаднеш във вселена, където нишката на мисълта тече гладко и бързо, е вид оргазмично състояние.

Пиша - и всичко друго е далеч, всичко извън темата е забравено. Представям си го - механизмът на съзнанието, който се грижи за достатъчно обширното разглеждане и аргументация, за прецизното изпълнение.

Изплуване:

Когато текстът е завършен. Обратно в реалното. Удовлетворение, дарено от вселената и благодарност. Благодарност, че е разкрила пред мен още един от своите цветове.

PS: Извинения към автора на използваната снимка за неуспеха при откриването му!

Хижа Ехо - и тази година!

2011-11-02T21:41:00.028+02:00

Пак сме канени на рожден ден на страхотно място! И разбира се, с Мария отново сме закъснели с организацията за общия подарък. Абе... режем хартията, лепим с тиксото и бързо-бързо се измъкваме от град Клисура, защото вече минава 11 часа сутринта. Бързо-бързо, наистина!

По книга преходът от тук до хижа Ехо отнема четири часа. По наш стандарт - цял ден. Не че не сме машини, докато вървим. Май в честите почивки и в многото лежане по полянките ни е проблемът!

Така докато изкатерим един дъъъълъг баир, докато заобиколим една пропаст

и докато се порадваме на есенната гора с любимите потоци, вече минава 15.00.

Приказната гледка на връх Юмрука се открива пред погледите почти по залез. По традиция не всички го катерят, така че докато някои са в облака, други избират само да заснемат очарованието му.

***********

Хижата не е кой знае колко голяма, но и места за спане не е като да не се намират. Само дето никой не спи - планинският купон се вихри в трапезарията. Кулминация на вечерта е авторската песен, изпълнена в чест на Айв, форумният рожденик:

А аз не мога да се съдържа и да не споделя последния култов куплет, който моментално се превръща в любим на всички съфорумци от компанията:

"Над смълчаните полета
z-rock форум грозно шета,
Айв със меч оттука мина,
в Попово замина"

Повечето от нас са спали едва по няколко часа предната нощ, предвид позакъснялата димитровденска сбирка в "Спорко". Тази сбирка бе брутално пренесена в Black Lodge по-късно същата нощ, откъдето идва и последствието, че в събота вечер почти всички си лягат не по-късно от 1 след полунощ.

**********

Неделното утро е също толкова слънчево както целия вчерашен ден, хижата изглежда дори още по-уютно на фона на заснежения вече връх Вежен.

В готовност са двете "машини" на Айв и Ачо. Те двамата са решили да си спестят подбиването на колена и стъпала по Дългата поляна и са си организирали едно епично спускане!

От другата страна на хижата откривам... две палатки - Люсевия Заек старата Ачова, не Пингвина:

А отпред кипи пълноценен живот:

И всички се радват на лакомото хижарско куче, което от сутринта до сега изяло два кроасана и не-знам-си-още колко калорични закуски:

**********

Така де, готвим се да тръгваме вече. И даже наистина тръгваме, само дето успяваме да стигнем само до параклиса, който е на има-няма петстотин метра от хижата. Оттам се разкрива великолепна гледка както към Беклемето, така и към връх Ботев:

И като цяло са налице всички предпоставки за една грандиозна обща снимка!

На вашето внимание, най-вляво, представям Джефри. Не, не е Гандалф - Джефри е, честно! Това е варненският ни гост, който качи Юмрука не само по градски обувки, но и с най-елегантно... палто! Не искам да звуча иронично - истински го хваля просто! :))

След безкрайно нанадолната Дълга поляна следват двете ми любими гори. Снимките в този случай са крайно недостатъчни, съветвам ви просто да си хванете влака до село Розино и сами да ги разгледате някой път! Дотогава:

**********

На розинската гара пък пристига влак само с едно вагонче. Както се вижда и както сами може да предположите, своевременно окупираме цяло едно купе от него. Кръщаваме си го z-rock купе и веднага го превръщаме в едно достойно такова, като възцаряваме вътре непрестанен смях и цялостен хаос:

*********

ПП: На някои им е за четвърти път пътуването по този туристически маршрут, на други - за трети, на мен пък - едва втори. Ето, за финал да ви покажа малко от миналогодишното изживяване:

ПП2: Снимки - Мила Генчева, Ася Раева, Васил Андонов

На добър път, Соня!

2011-10-07T20:24:00.006+03:00

... И си отиде! В петък към обед Тахо си говореше с нея по телефона. Тя му рапортуваше, че тези дни най-накрая ще и остане време да прослуша дискографията на онази банда, дето й препоръча наскоро. Цяла седмица я измъчваше ужасно главоболие, но все мислеше, че е от преумора.

А няколко часа по-късно получи тежък инфаркт, изпадна в дълбока кома... И си отиде!

Така изведнъж... Соня вече я няма! Никога повече няма да я срещнете из форума на радио z-rock. Няма да имате възможност да пийнете заедно нескафе в Борисовата градина. Няма да чуете нито една нейна брутална шега... И най-тъжното: вече нямате шанса да се докоснете до всеотдайното и приятелство!

На добър път, Кака! Имам си една дървена Патка, подарък от теб за седемнадесетия ми рожден ден. Ще я пазя, обещавам! И макар че ние с теб никога не сме били неимоверно близки, зная колко много харесваше и мен, и Георги. А колко съм глупава аз, която чак сега успявам да те оценя напълно...

Find me a way to make summer stay ...

2011-09-20T20:11:00.028+03:00

Със Стивън Уилсън дружно припяваме "Always the summers are slipping away...", а утре със сигурност ще вали. През изминалите месеци не се задържах за дълго в Blogger. И нямам търпение да ви споделя защо!

**********

09-10 юли: с. Лесков дол

11-12-13-14 юли: Карадере, гр.Бяла

14-15 юли: Варна

15-16-17 юли: Каварна

13 август: Поморие

14 август: къмпинг Каваците

14 август: Spirit of Burgas
15 август - ранните часове: в Бургас с Anneke van Giersbergen и Chino Moreno

19-20-21 август: с. Долец, Попово

02-03-04 септември: с. Овча Могила

04-05-06 септември: с.Гумощник

06-07-08 септември: Попово

08-09-10 септември: Иракли

10-11 септември: Карадере

10-11-12-13 септември: Варна

**********

И така, след всичко случило се, пътувам с нощния влак от Варна към София. Ще пристигна в 07.20 на гарата, а в 08.30 трябва да отида... на училище. Дали са верни думите на Мартин, че малко дванадесетокласници могат да се похвалят с лято като моето?! Живописно-незабравимо, с дъх на безкрайно приятелство, с образ на разцъфнала обич!

Skunk Anansie - малки думи за едно величествено преживяване!

2011-08-18T19:38:00.021+03:00

Българският топ фестивал - Spirit of Burgas! И все още очите ми се насълзяват от сладкия спомен за Skunk Anansie на живо. Говорим си с Ася, че напоследък явно съвсем сме претръпнали по отношение концертите на родна почва/пясък. Изобщо пътуваме съвсем спокойно и без никакви излишни вълнения от София към Бургас.

Ден първи от фестивала минава някак помежду другото и така неусетно се озоваваме във вихъра на истинското голямо очакване. Пред мен на оградата стои една от най-верните почитателки на Skin, която преди няколко месеца посети концерта на Skunk Anansie в Милано.

И вокалистката на бандата, самата Skin, ни поразява още с излизането си! На трети-четвърти ред пред сцената Виктор има щастието да види за пръв път на живо чаровната чернокожа. Както ще ми сподели после, веднага установява колко е грешил с твърдението, че въпреки уникалния си глас Скин просто е... истински грозна.

Последвалият концерт е ударен! Шоуто е толкова мощно и енергично, че дори хората от публиката, които първоначално не спестяват подигравките си към имиджа на Skunk Anansie, в крайна сметка остават едва ли не зяпнали от възхищение. Парчетата са според обичая - много от новия албум, както и повечето класики. За всеобщо съжаление липсва Selling Jesus, а за мое собствено - You Saved Me.

Докато полудявам, скачайки и пеейки с пълно гърло, имам време и да помисля за нещо красиво, едновременно както близко, така и съвсем далечно. Скин вече за втори път прави разходката си върху ръцете на своите почитатели. Зная, разбира се, че това се случва на всеки нейн концерт. Но също така зная, че не става въпрос за това колко е готино и какво шоу става! Представяйки си какво е да си там високо, моментално се убеждавам, че това е само и единствено чувство! Да погледнеш отгоре еуфорията, предизвикана от собственото ти появяване и държание, със сигурност е безценно! А да използваш енергията, която онези хиляди хора излъчват заради и за теб, несъмнено е най-божествения дар!

На Elevation в Разлог, Skye от Morcheeba като на шега накара и мен, заедно с останалите фенове, да прескочим оградите въпреки недоволството на охраната. Връщам се в настоящия момент и усещам още по-силния концертен магнетизъм на Skin. От сцената тя призовава всички нас да замълчим и да седнем на пясъка. После най-безцеремонно прескача огражденията, разцепва редицата тотално откачили фенове... и сяда в средата на публиката, където продължава песента си.

Музиката на Skunk Anansie не може да бъде просто фон, на който се случва експлозията. В сърцето на тази музика се ражда и укрепва силата на бунта. А взривът? - той остава както следствие, така и първопричина!

The sky moves faster at this time of the year

2011-07-19T12:44:00.021+03:00

От две години очакванията ми да видя Katatonia на живо растат все повече. И винаги си представям как това ще се случи в някоя съседна държава, най-вероятно Гърция. Но любопитен факт е, че докато аз и останалите кататонци методично организирахме тазгодишното си пътуване до Букурещ за съвместния концерт на бандата с Opeth, Цонко Цонев кроил и прекроявал своя план да ги доведе в Каварна. Така заедно с осъществяването на замисъла си, кметът на морското градче осъществи и нашата музикална мечта!

**********

Няколко часа преди концерта на 15 юли, аз все още не мога да повярвам, че най-накрая ще видя Katatonia. Боби ми разказва как след несъстоялия се концерт, организиран от НМА през пролетта на миналата година, групата правила няколко опита да пристигне у нас. Но според преценката на мениджъра едно такова пътуване било прекалено рисковано от гледна точка на повторен провал.

Когато влизам на стадиона, Мартин и Нели, които си пазят места за Sonata Arctica, ме вмъкват помежду си. Да се добера до първи ред не успявам, но и от втория виждам прекрасно. Всъщност не много хора са тук заради Katatonia и това за пореден път потвърждава твърдението, че мястото на такава банда е в някоя не толкова мащабна акустична зала, ограничена откъм места и изпълнена с мрак. Сега обаче с мрак не разполагаме - часът е около 18.30 и жаркото юлско слънце безмилостно пече.

It's the month of July, но въпреки това на сценичния декор на Katatonia се е възцарила есента. Мъртвите листа не са чернобели както на обложката на Night Is The New Day и в този си вариант тя е още по-гениално изразителна!

А дългите коси на Йонас закриват лицето му през цялото време. Може би има доза истина в разказите на някои познати, че по фестивали той е на върха на асоциалността си или ако трябва да цитирам "направо се сдухва". Гласът му на живо обаче звучи плътно и характерно - точно такъв, какъвто го познаваме от студийните записи.

Не знам, никога не съм чувствала в музиката на Katatonia онази horror-нотка, която повечето почитатели долавят. Не казвам, че я няма, просто я усещам далечна на фона на посланието. Скери атмосферата, както я определя една позната, е стопроцентова, но отвъд нея ни очакват още толкова прозрения.

И така, Katatonia свирят! Наблягат на последния си албум, но се връщат назад през синглите, та дори до времето на Discouraged Ones. Казвам "дори", защото за мен там някъде застава границата на любимото. Чистият дуум от преди 1998 ми е прекалено далечен. Желанията за стари парчета на публиката покрай мен са осезаеми. А пък аз злобничко се радвам, че имам възможност да чуя все любимите си работи от лекия съвременен период. С вероятност за неточности, ето един малко коригиран от моя милост сетлист:

01 Forsaker
02 Liberation
03 My Twin
04 Longest Year
05 Ghost Of The Sun
06 Right Into The Bliss
07 I Break
08 Sweet Nyrse
09 Nephilim
10 July
11Day & Then The Shade
12 Leaders

Най-незабравим остава припевът на Nephilim. Докато десетки устни запяват
Lalalalala lalalala lalalalalalala lalala,

поглеждам към синевата над нас. И после напред към обложката с черната качулка и есенните листа. Преходност и вечност в два мига...

**********

Понеделник вечер, вече в София, пиша на стената им във Facebook. Поставям снимка от концерта в Каварна с посланието:

Hey, great show there at Kavarna! I'll never forget how it feels to sing with Jonas there at the crowd! And so that I can't wait to see you again, I can only invite you to come back for a gig at Bulgaria Hall in our capital Sofia. Thank you for all the music! :))

И съм сигурна, че ще се срещнем отново.

Elevate my soul~

2011-06-29T19:26:00.021+03:00

Една от най-дискутираните сред меломаните теми за изминалата седмица е цялостният неуспех на фестивала Elevation. С риск да изглеждам повърхностна, нямам никакво намерение да съм поредния любител-драскач, който ще търси причините и следствията и ще развива теориите си за случилото се! Изобщо - този текст в никакъв случай не бива да се приема като репортаж от концертите в Разлог! Просто ми се иска да съхраня в блога си поне една част от позитивизма, който ми вдъхна петъчната вечер в полите на Пирин!

**********

24.06.2011

След няколко часа пътуване в петъчната жега, домашното биволско мляко със сладко от боровинки, което ни поднасят в едно от крайпътните капанчета на Предела, ми се струва повече от божествено. До започването на Elevation остават едва няколко часа и аз вече с трепет съм приела факта, че отивам на първия истински фест в живота си. (Да, виждали сме се с повечето от вас в Каварна и Бургас, зная!) Искате ли заедно да погледнем отвисоко? :)

А отвътре?

Накратко - лятото е тук, ние сме тук, доброто настроение - също!

Горещината не ни напуска до залез слънце и до такава степен задушава някои от нас, че дори Stereo MCs не успяват да ни размърдат подобаващо!

Всички сме единодушни, че такава група заслужава да застане на сцената, когато наоколо е достатъчно тъмно. Но поговорката "Всяко зло за добро!" важи с пълна сила и в този случай, защото след подранилия хип-хоп-електронен концерт е време за Morcheeba. Неизмеримата грация на Skye Edwards е в пълен унисон с прекрасния планински залез и хитовете на трип-хоп бандата вдъхновяват дори онези хора от публиката, които никога не са слушали Morcheeba сериозно.

В началото на концерта по молба на Skye повечето от нас прескачат оградите и нахлуват във фен-зоната. Това е още един момент от сета на триото, който дълго ще живее в съзнанието ми. Момент, озвучаван така:

Веднъж озовала се на първия ред пред сцената, със сигурност оставам там и за Hurts. По-късно, отново в София, дълго ще ровя из парти-сайтовете за свои снимки сред тълпата. Не намирам такива обаче! А Hurts се оказват най-стилната и елегантна група, която съм гледала на живо! В изискванията си към организаторите, те са включили наличието на 120 бели рози, които Theo Hutchcraft хвърля една по една в публиката по време на изпълнението си.

Гласът на Theo се допълва перфектно от този на оперния певец, който дуото е довело за участието си в Разлог. Не липсват и още инструменталисти:

В крайна сметка, поради отмяната на концерта на Jamiroquai, Parov Stelar Band без да искат заемат мястото за хедлайнер на фестивалната нощ. И целият свят се превръща в танц!

25.06.2010
Тъй като нямаме билети за втория фестивален ден, с още няколко познати палим колата към Банско и си организираме приказна разходка от Байкушевата мура през х.Вихрен и езеро Окото, та чак до Рибното езеро. По това време останалите в Разлог ни уведомяват за отменените предстоящи концерти и ни канят на х.Семково. Дали приемаме веднага, хм?

26.06.2010
Водни колела насред планинското езеро:

Туризъм в съчетание с волейбол:

Белот плюс слънчеви бани:

И... бири!
А следобедът е посветен на фондация "Четири лапи" - отиваме да видим парка за танцуващи мечки в Белица. Малко тъжно място, между другото. Мечки, спасени преди години, все още повдигат лапи и се поклащат, веднага щом видят евентуална публика. И все пак - място, пълно с надежда...

**********

С други думи - винаги има начин човек да си почине и да се позабавлява качествено, както и да съчетае двете! Нека не омаловажаваме факта, че повод за гореописания красив уикенд е именно Elevation! Моят призив е не само да подкрепим този прохождащ фестивал, но и заедно да го превърнем в традиция! Традиция няколко дена през юни да се усмихваме още повече! :))

Снимки: vesti.bg, Elevation, tillate.cоm Bulgaria, Александър Деливлаев, Александър Цеков

Честит рожден ден, г-н soregashi!*

2011-06-09T21:44:00.009+03:00

Астрономите са на мнение, че първоначално Вселената е била събрана в една-единствена точка, от която е започнала да се разширява. Събитието, довело до възникването на Вселената такава, каквато я познаваме днес, се нарича Големият срив. Според редица известни учени точната дата на това изключително явление е 04 юни 1991 година. Подозрителен и все още неизяснен остава фактът, че датата съвпада с рождения ден на г-н Илия Темелков – soregashi.

Развитие на нововъзникналата Вселена:
1992: Дания печели европейската футболна купа. Илия си смуче палеца.

1993: В източен Берлин е основана немската метъл група Rammstein. Петя Димитрова изпълзява от първичния бульон.

1994: Ейн-цу-цвай-цу-дрън!

1995: Излиза Windows 95. Илия маца с боички по прозореца, без да подозира, че е открил програмата ProtoPaint. Ражда се Стойо Тетевенски.

1996: Компютър побеждава Гари Каспаров на шах. Илия побеждава съседчето на Не се сърди човече.

1997: Microsoft купува акции на стойност $150 милиона от Apple.

1998: Излиза Windows 98. Ии, дееба тоя Windows!

1999: Blogger е създаден. Blogger не знае за Илия.

2000: Ер-малък ТВ (bTV) започва да излъчва. Докато Илия гледа Fox Kids, Малина стартира своята самостоятелна кариера на фестивала Тракия Фолк 2000.

2001: Космическа одисея. Излиза Windows XP.

2002: Откриват следи от вода на Марс. Илия открива бирата.

2003: Петдесет години Българска национална телевизия.

2004: American Idiot!

2005: Появява се черна дупка във времепространствения континуум, която поглъща всички значими за годината събития. НИЩО не се случва!

2006: Раждат се Z-rock и Каварна Рок Фест!

2007: България и Илия влизат в ЕС!

2008: Manowar изнасят многочасов концерт в Каварна. В блога си Илия съобщава, че „еротично закръгленото му трибуквие напуска дебрите на градската джунгла”.

2009: Създава се Трупа Вежен. Илия празнува рождения си ден на Салфетката в Заимов и пристига с повече от два часа закъснение.

2010: The Big Four свирят в София. Илия получава грамофон, за да си ги слуша и вкъщи. Действието отново се развива на Салфетката в Заимов.

2011 – първо полугодие: Преместваме рождения ден на Илия от Салфетката в Заимов към хижа Рай. Честито рождение, г-н Сорегаши!

2011 – второ полугодие: Началото на края на света е факт! Събитието е резултат от неочакваното решение на Илия да сключи граждански брак със Зъбъл.
___________________________
* Направо не ми се говори как успяхме да съберем горепосоченото пожелание на картичката за рожден ден! :)

Лакатник - откриване сезона на рекичките

2011-05-17T15:36:00.024+03:00

В продължение на две години все не успявам да стигна до Лакатник! Три-четири покани получавам и всеки път или е лошо времето, или аз нямам възможност, или самото ходене пропада. Ето защо целия следобед на петък 13-ти май, 2011 година, прекарвам тръпнейки дали и този път нещо по предстоящото палаткуване няма да се провали. Дори след като слизаме от колите, вече в селото, още не съм напълно сигурна, че сега вече окончателно съм стигнала до мечтаната дестинация.

На поляната край река Пробойница вече ни чакат доста хора. Докато разпънем палатките и се "настаним", съвсем се е смрачило. Лагерният огън е по-приветлив от всякога и ние споделяме ентусиазма на Мила, която казва: "Бях забравила как изглеждат физиономиите, огрени от светлината на огъня!"

На идване всички сме забелязали един оръфан фотьойл, инсталиран край чешмата на десет минути от поляната.

Но никой не е направил сметка, че уютът в лагера би достигнал абсолютната си стойност, ако въпросната мебел бъде донесена и поставена край огъня. За щастие съвсем скоро от мрака на пътеката изпълзява Сами. Познайте какво ни носи на рамо!

Всички се наслаждаваме на кристално-ясната пролетна вечер с безброй много звезди. Боби и аз дори виждаме една падаща! Предполагам, че още не съм се климатизирала съвсем, защото ми е доста хладно. А и другите покрай мен се разхождат или голи до кръста или по суичъри. Както винаги, природата е изострила апатита на всички и идва време за обилна вечеря. Самата аз днес, преди да дойдем с колите, изрично съм питала Аша:

- Имаме ли скара?
Отговорът:
- Да, да! Има, не се притеснявайте!

Ето защо покупките ни съдържат едва шестнадесет броя кебапчета. Занасям ги на Мартин и едва сега с него установяваме недоразумението. Аша е имала предвид, че има две скари, върху които да печем на жар месо. Само дето самото месо никой не го е купил! В крайна сметка намираме из покупките на останалите достатъчно пилешки и свински пържоли и Люси започва голямото всенародно печене!

Не съм ви казала още, но Пе има рожден ден тази вечер. Всичката ни организация по събитието е перфектна, остава само да дочакаме последните приходящи елементи. Посрещаме ги някъде към 01.00 след полунощ в превъзходно настроение. Час по-късно Пе може и да няма вече рожден ден, но е време да си получи подаръка:

Няма толкова красива табла, сериозно! Особено с онези велурено-кадифени кантове по стените и!

"With a thousand lies

and a good disguise

hit 'em right between the eyes!"

Написали сме точно това, защото знаем, че рожденикът безумно се кефи на Offspring. А отнякъде се чува коментар как всъщност последният ред от цитата би паснал по-добре, ако се гравира върху някоя лопата. ЧРД, Пе! :))

**********

Снощи дойдохме почти по-тъмно и нямах ясна представа колко е красиво нашето място! Сега, събота сутрин, изпълзявам от палатката, отивам да се измия на реката и.. каква гледка ме очаква там!

Малко по-надолу по течението нещата изглеждат така:

Продължавайки с огледа, редно е да покажем и поляната с палатките. Отгоре:

Или от вчера:

Но в сегашното положение вместо за поляна, по-уместно е да говорим за.. катун! Пепел, пластмасови бутилки и опаковки, брезенти - в своя защита мога само да кажа, че преди да тръгнем, всичко е прилежно и докрай почистено!

Часът е около 10.30. Слънцето се показва зад скалите и силно напича палатките. Като че единствено Боби все още спи. Значи е време да го събудим с тихия и спокоен звън на метални канчета и лъжици!

Лежерният ни предиобед постепенно преминава в лежерен обед и следобед. Вчерашният рожденик предоставя луксозната табла за игра:

Сформират се и се прегрупират също белотни четворки. Но преобладаващата част от компанията е в реката.

В Лакатник магазини има няколко на брой. Селският КОП не предлага кой-знае-какво, но за сметка магазинчето до училището (по едно голямо нанагорнище тръгвате и ще го видите) може да ви зареди с цигари, месо, напитки и сладкиши колкото искате. И не забравяйте да хапнете по едни сладолед, след като напазарувате! Люси, Гальо и Вовата вече се връщат от там, а ние със Зъбъл и Георги тепърва сме се запътили в тази посока. Междувременно Джи, Пешката и Миленски пристигат от София. Голяма миграция, ами, но всичко отново завършва в реката.

Привечер е време за демонстрация на готварски умения. Имаме много, много, много гъби! Люси, тяхната повелителка, запича на барбекюто едни от тях. После двете с Джи забъркват останалите гъби с топено сирене и сметана. Няма такъв деликатес! :))

Ние с Мария режем салати, а покрай огъня непрекъснато се носи мирис на печено месо. Наблюдава се положителен прираст на къмпингуващи. Освен последните очаквани гости - Ирма, Калоян и Илия, дошли са и още няколко непознати поне за мен.

Вече притъмнява, когато тръгваме за дърва. Толкова ми е вълшебно всичко! Мъкна ги двата клона, високи колкото мен, а дори не ги усещам! И толкова силно ме е впечатлило наличието на всичкия живот наоколо! Зелените дървета, полските и горските цветя, речните животинки.. дишането, движението!

В лагера огънят пак ни приветства.
Около него съвсем няма място за всички присъстващи - хората седят на няколко редици, а топлината се просмуква помежду им.

Време е да изненадаме и Лилето с нещо, което сме обещали още на рождения и ден! След цял месец търсене, Мартин е успял да намери мечтания билет за концерта на Bon Jovi в Букурещ! Ето го в ръцете ни!

След като се наговаряме каква ще бъде церемонията по връчването, позиционираме седем-осем поставени лица около огъня. Музиката от Ipod-а ненадейно спира и въпросните поставени лица запяваме: "It's my life". В последствие Лили ще ми сподели как отначало решила, че просто си пеем. И в същия момент усетила какво всъщност се случва.

Честито, Лиле! Пожелавам ти нашия подарък да се превърне в най-яркия музикален спомен за теб! Заслужаваш го, особено след цялото чакане и след болезнения трепет дали ще успееш да застанеш там, пред Джон! :))

**********

За неделния ден трябва да отбележа най-вече предприетото второ пътешествие по вода от лагера към моста.

Няма, няма нищо по-хубаво от това в горещ майски ден да джапаш из някоя река. Както и да спираш от време на време и да си потопяваш цялата глава в образувалите се вирчета! Плюс това, при наличието на толкова много водни обитатели, на които може да се наслаждаваш, няма начин да те обхване скука или самота! Само трябва да се пазиш да не настъпиш някоя такава приятелка:

Може да бъркаш във водата и да гониш малките жабчета.

Или пък да заснемеш някои и друг портрет!

**********

Прав е Илия като казва, че такова място няма как да омръзне! Пак той ми разказа, че вече пет пъти идва тук. И все различни места намират за лагер, и все различни красоти се показват пред очите им. А аз... аз толкова искам да ги видя и почувствам всичките!

ПП: Снимки - Люси Стаменова, Ася Пешева
ПП2: Очаквам разказ от онези, които влязоха в пещерата!

Паскал - от хижата до върха!

2011-04-19T18:00:00.042+03:00

Запланували сме я хижа Паскал от толкова време! А Стилиян, който вече е бил там, все ни припомня за тези наши намерения - защото по всяка вероятност това е любимата му хижа. Той също до последно възхавалява едноименния връх, където твърди, че се е качил преди два месеца. И не че лъже - просто не знае, че всъщност говори за... съседният, Косица!

Време е и за четири рождени дни. Така че в ранния предиобед на 16ти април, събота, се озоваваме на жп-гарата в град Пирдоп. Ние сме седем, а там ни чакат два автомобила, вече съдържащи девет-десет пътници. Свиваме/сгъваме/сбутваме се кой както може и потегляме към същинското начало на пътеката за х.Паскал.

Иначе казано - тъй като преходът започва с дълго ходене по обикновен селски път, а не пътека, решаваме да си спестим "трамбоването". По план хижата е на около един час и половина, но аз, Георги и Люси взимаме разстоянието дори по-бързо. Забележителностите не са безброй, но двете брезови горички са страхотно спокойно и тихи, а на петнадесет-двадесет минути преди хижата ни очакват:

1) Лятната почивна станция на Торбалан, баба Яга, Сами и други страшилища

2) Кончета, застинали в очакване на Рус Пеш

3) Гледка към заобикалящите ни висоти

4) И един сняг, забравил да се стопи навременно

Пристигаме по обед, хижарката вече ни чака. Наистина, не е най-приветливата жена на света, но аз лично я разбирам и в никакъв случай не съм недоволна. Не ми позволява да запаля печката в стаята още в ранния следобед - да, все пак запасите от дърва не са безкрайни. Не пожелава да седне с нас на масата вечерта - да, такива, хм, веселия със сигурност и се случват през една-две недели. Не разбирам само защо на другия ден ни казва да освободим стаите доста време преди всички да тръгнем да слизаме... при положение, че нова група така и не идва.

Самата хижа е реновирана преди няколко години, вътре е повече от уютно, има топла вода, прибори и столове за цяла армия туристи, стаите също са чисти и спретнати. В неделя сутрин, докато си прибирам багажа след като сме помолени да освободим стаите, забелязвам, че хижарката вече се е захванала с оправянето на леглата и мръсните чаршафи. Което обяснява някои аспекти, за които говорех по-горе.

*********

Връщаме се в съботния следобед. Малко след мен, пристигат и Мидгард и Пешката. Първата ни работа е да пренесем храната и пиенето, които ни чакат на стотина метра от хижата. Те са прекарани дотук със съдейстивето на хижарската Лада Нива.

Следва обилен обяд с ръчен хляб, топено сирене и кренвирши, след която аз се оттеглям за следобедна дрямка в стаята си. Около час по-късно Люси ме събужда с новина, че някои хора тръгват към връх Паскал. Две минути колебание в просъница, след което ставам, навличам якето и излизам. Съвсем нарочно решавам да оставя гетите в раницата - чак пък толкова сняг да има нагоре.. да бе! Прекрачвайки вратата на хижата, повечето решават, че не е време за катерене и отиват да намерят някоя полянка, на която да мързят следобедно. Единствено аз и Люси оставаме мераклии за върха. Пълзим с нея покрай стълбовете, маркиращи пътеката, и обсъждаме кой ли точно е Паскал. Предната вечер в Уикипедия Люси е прочела, че на въпросния връх няма бетонна кота. А сам Стилиян твърди, че при предното си "пътешествие" се е качил на връх, където имало именно такава кота. Първоначално нарочваме едно чукарче за Паскал, но съвсем скоро то остава зад гърбовете ни. По-късно ще се окаже, че дори не е отбелязано на картата.

Междувременно отляво се разкрива връх Свищиплаз, нивото на снежната покривка с бързи темопве се увеличава, а аз плача за гетите, които изоставих в хижата.

Излизаме на билото, вървим още малко и достигаме прословутия връх с котата.

Там намираме Стилиян и бутилка ракия.

Пред погледа ни се разкриват още два върха и аз, твърдо убедена че не може това, върху което сме, да е Паскал, убеждавам Люси да отидем до първия от съседните. За разлика от Косица, на който (както ще разберем по-късно) се намираме в момента, въпросният изглежда остър и заснежен... като истински връх.

Тарарарара! Връх Паскал, 2029м! Видимост - чудесна:

*********

Връщаме се в хижата след 19.00, поради облачното време навън притъмнява. Малко почивка и е време да подреждаме масите. Всичко е съвсем като на банкет:

Боб-чорбата, която се вижда на снимката, е приготвена лично от видния рожденик Пешката, руската салата - също. Заслужава си човекът аплодисментите, да! :))
Цялата вечер преминава в смях и, благодарение на погълнатия фасул, в чести попръцквания.

Според официалната версия, поради земетресенията в Чили и Япония се наблюдават изменения в наклона на земната ос и следователно - в часовото време у нас. В резултат, раздаванато на картички и подаръци за Калата, Лили, Пешката и Стилиян закъснява с цял един час. Истинската причина е, че писането на пожелания лееекичко ни затруднява и не успяваме да свършим всичко до 00:00. За което искрено се извиняваме на засегнатите страни. :)) В 01:00 след полунощ е крайно време за дългоочакваната торта. Майстор-сладкар: Лили!

Калата получава билет за Elevation festival, грижливо затворен в.. буркан.

Стилиян се радва на ваучер за магазин Ред Рок на стойност 103,20 български лева.

А подаръкът на Пешката не представлява колекция от точилки, както бихте предположили от приложената снимка. Това всъщност са оръжия за айкидо - боккен, джо и танто. Първото оръжие, боккенът, създава на мен и Айв големи трудности при произнасяне, поради което бива преименувано на "букаке" (бел.ред: букаке, яп. - масово изпразване на мъжки индивид върху женски такъв). Това се нарича логика!

Лили пък сама си е пожелала билет за golden circle зоната на концерта на Bon Jovi в Букурещ. Големият провал идва в момента, в който няколко дни по-рано установяваме, че такива билети вече повече от седмица не са в наличност. Търсим го все още, билета му с билет, и ще се радваме, ако някой може да помогне! Лиле, обещали сме ти, че тази година ще видиш John наживо и ще изпълним думата си! :)

Вечерта завършва към 03.00, когато хижарката ни моли да прекратим шумотевицата.

**********

На следващата сутрин ставам едва в 11. За закуска ми се предлагат две оферти - да катеря отново Паскал с онези, които вчера се отказаха, или да се разходя до Копривщица. Въпреки че никога не съм била във въпросния град.. избирам връх Паскал, поради което по-късно Люси ще ме нарече "Паскал ветеран". Е, харесва ми там и това е, разбирам го Стилиян!

Снимки: Люси Стаменова

ЧРД в хижа "Вежен"

2011-03-31T18:21:00.054+03:00

Из новините: Трупа Вежен навърши две години.
Подзаглавие: Мартин Николов става на двадесет и осем.

Според традицията сме резервирали хотел Зорница за четвъртия петък от март. Така че в 14.00 група от петима заподозрени вече се качваме в танка на Сами и излитаме от София. По пътя все си мислим за прекрасното време навън и как то е чудесен повод за първия тазгодишен следобед под наслов "z-rock спортува". Разбира се, осъществяваме идеята на сто и един процента. Първо с волейбол,

после с футбол,

с малко табла междувременно

и с билярд и джаги като за последно.

Привечер заемаме местата около авангардно наредените ("по икебаната на Мартин") маси и се започва голямо пиене, придружено от не-чак-толкова голямо хапване. Метълизирали сме хотела от всички страни, като куфеенето продължава до ранните сутрешни часове.

По някое време Мартин, който няма рожден ден, получава първия си подарък - оранжева тениска, върху която предстои да се подпишем всички четиридесетима присъстващи. След като огромната какофония по изпълнението на задачата приключва, той споделя, че това е следващата негова дреха, която няма да изпере никога. Първата е карираната риза с подписи на William DuVall и компания Алисинчейнсци.

На сутринта събуждането също е традиционно - мама Люси и още един-двама са будни и вече нервни, защото закъсняваме с тръгването, а всички останали кротко пълзим из хотела, припичаме се на слънце и нагъваме мекици с мармалад и сирене. Тръгването се осъществява едва към 12 на обед, а мързелът, който се е лепнал на повечето от групата още призори, не пожелава да ги пусне. Аз съм от изключенията - толкова енергично ми е всичко, за пръв път се катеря с подобна лекота. (Де да бях такава и на Мусала, а?) Но никой не бърза за хижата и затова почивките преобладават - на всяка пейка

и на всяка равна полянка.

Въпреки липсата на покритие, по пътя успешно си комуникираме с по-напредналите:

След последната голяма обща спирка, аз усилвам ход и минавам сама през най-прекрасната от веженските гори - последната, точно преди самата хижа. Тъмно, борово и съвършено тихо.. най-чудесно! След края на гората изведнъж пониква и хижата.

Останалите пристигат петнадесетина минути след мен. Миленски още си е с късите панталони,

а Мила и Коси са с усмивки до уши, по пътя са видели сърничка.

За по-ясна времева представа, трябва да отбележа, че навън вече се смрачава. По стаите в хижата печките бумтят, Илия наваксва шест-седем часа сън, а в общото помещение пак сме разгънали голямата софра. По едно време се появява Калина с две масивни разтопени петна около джобовете на якето си. Изказва краткия си коментар с възможно най-трагичен глас:
- 'Топи ми се якенцето!

После отиваме да пишем картичка на Мартин, рожденият му ден е само след няколко часа. Като едни истински роби, трудим се дълго по съставянето и. По време на работния процес се раждат няколко култови реплики, чиито култов смисъл обаче надали някога ще успея да ви преразкажа и изясня. И така остават пет минути до полунощ, всички излизаме навън. Междувременно Мартин се преструва, че не подозира нищо, дори доброволно се оставя да го извлеат от столовата.

Може би защото пускаме в действие масивния запас от фойерверки, с който разполагаме, на някои хора изведнъж им става доста.. новогодишно!

После рожденикът духа. 271 свещи - нали става на 27+1 години, а пък по магазините все нямат свещичка-плюсче!

Основният подарък е брадва. Гравирали сме я с нещо специално, което сме взели от
една също толкова специална китара. Китарата изглежда така:

На нея пише: "Friends don't let friends get friends haircuts!" Мартин казва, че брадвата го топли много. Мен лично това истински ме усмихва! Той получава и една малка истанбулска табла. Дали знае от колко време Аша е замислила да му купи такава?... При последното ходене до Истанбул тя и Айв се върнаха оттам с въпросната табла, както и с подписан билет от Марк Ланеган. След навечерието на 27ми март билетът вече е част от мартиновата колекция. :))

*********
Неделя сутрин е време за фотография. Рус Пеш е в стихията си и излизат невероятни кадри. Портрети с минзухари,

портрети с танкове,

портрети с лайна.

Както и всеки друг път, слизането спомага за социалността на слизащите. Някъде по черния път двамата оффроудъри, Георги и Сами ни настигат. Ладата-танк наистина е атракция.

Атракционно съоражение, което Георги решава да обязди...

Бавно се предвижваме обратно към Рибарица. Из тази част на пътя Илия Сорегаши прави умопомрачителни снимки, които обаче няма как да ви покажа, защото още не са заживели своя живот из мрежата. Това не пречи да ги рекламирам! :)

В селото всеки тегли по една-две последни бири и порция яйца по панагюрски.

Ачо и неговите пътници тръгват за София малко по-рано от останалите. Непредвидили, че нямат достатъчно бензин, обаче, на тях в крайна сметка ще им се наложи да ни почакат. Колата спира на изхода на един от тунелите по Хемус. Минути по-късно по телефона Ирма е натоварена със задачата да донесе бензин. Но освен нея, всички останали се събираме да се порадваме на бензиновата криза.

Така се оказва, че Трупа Вежен вече покорява и магистрали.

За финал някой прогнозира, че "след двадесет километра ще се срещнем пак". И е вярно - малко след повторното тръгване Сами спира танка и останалите коли с оферта като стигнем в София да си допием в Борисовата градина. И тъй като три дена сме стояли гладни и сме пили само вода, всички вкупом се насочваме към езерото на Патки. Сигурно защото никак не обичаме да ходим на планина и да прекарваме почивните си дни заедно! :))

Снимки: Петър Драгушков, Люси Стаменова, Ася Пешева, Кикс-Кикето (знам ти фамилията, бе, само се правя!)

Мус Аллах - 2925м.

2011-02-05T17:51:00.019+02:00

Въпреки че зимата напоследък ни подарява коя от коя по-ведри съботи и недели и въпреки поредния уикенд със страхотно време, този път ми се налага да остана вкъщи. Но в същия ред на мисли няма как да пропусна да ви разкажа за най-слъчевия от всички слънчеви януарски уикенди. Случи се миналата седмица, на 29-30 януари, когато направихме преход от Боровец до Мусала.

**********

С първите крачки, направени по Мусаленска пътека, имам чувството, че завинаги оставяме сивото и мъглата зад гърба си. А Мартин ме поздравява с цялостната гледка.

От последната снимка може да предположите, че си носим корита.. Не! Подготвили сме се за утрешния, хм, слалом с шейни. И докато Сами се е преподготвил - влачи съвсем истински чук и гек, останалите скромничим с простички подгъзки. С наближаването на х.Мусала лазим все повече. Вървя и съжалявам че все още не съм се снабдила с щеки, в обобщение искрено си обещавам да променя този факт възможно най-скоро. Теглим една дълга почивка в хижата, отказваме 3-левовата леща, която ни предлагат там, и се засилваме към следващата сборна точка - з.Ледено езеро.

Някъде около заслона моите сили вече съвсем са на привършване, даже лекичко се плаша от факта че от заслона до метеостанцията на самия връх ще трябва да се катеря по въже... А слънцето потъва зад върховете и докато аз го виждам така,

първите качили се на върха по-късно ми споделят цяла серия снимки, сред които:

Лично за мен, а може би и за Цвети, катеренето по въжето наистина се представя като истинска трудност. Тук е момента да благодаря на Сами и Мартин, които на последните метри стръмнина, непрекъснато ми подават ръце и ме побутват. Междувременно, ако следим романтичната сюжетна линия, на небето някои е закачил милиарди, милиарди звезди. Както и да е, изкатервам се някак и стигам до туристическото помещение, където.. Ася има рожден ден. Набързо префасонираме в торта една рахитична зелчица, която Рус Пеш ни предоставя любезно.

Тъй като знаем, че Ася си няма собствена туристическа раница, сме и купили точно такава. Гениално сме измислили плана така, че на рожденичката да не се наложи да слиза от Мусала с две раници - подарената и нейната си. Всъщност, тя без да знае е качила до върха подаръка на собствения си гръб. Когато разбира цялата конспирация, успява да изтърси единствено: "Ох, чувствам се толкова глупава!"

Рус Пеш и Кошмарио също имат рождени дни напоследък. Раздаваме подаръци и пеем по едно Хепи Бърдей и за тях, след което аз предавам фронта и си лягам - необичайно смачкана се чувствам. Ранното лягане обаче до голяма степен е преимущество, защото в 7.00 без чужда помощ се събуждам. След по-малко от половин час навън ще е изгрев!

Оказва се, че на 2925м надм.в. се спи много сладко! Възползвам се от това откритие и след като съм се нагледала на изгряващото слънце, се мушвам обратно в спалния чувал за още два часа почивка. Останалото време до тръгването обратно към Боровец прекарвам навън пред метеостанцията! Времето е кристално, на север през бинокъла се виждат станциите на вр.Ботев, на юг - някаква гръцка планина, питайте Люси за името!

Just shoot me, определено!

Както Люси казва, бих останала тук още поне един месец! Само че ми нареждат да побързам и отново идва време да хващам въжето. На слизане се оказва удивително по-лесно, боря го дори без котки! Добираме се до х.Мусала безболезнено и с огромни усмивки.

На езерото при хижата Ачо без почти никакви усилия успява с лопатата да изкопае дупка в леда. И Жоро решава да се изкъпе.. е, да се подмие май е по-точно казано.

А по-надолу почти всички се превръщаме в "шейнисти" (авторските права за думичката принадлежат на Пешката). Не че "снежни човеци" също не е удачно определение.

Някои от компанията бързат да се приберат в София, но други за пореден път щастливо се помотаваме. Остават повече хора, отколкото места в колите и това дава повод да изпробваме вместимостта на новия танк.. ох, Лада Нива, де.. който Сами си закупи наскоро.

На финала решаваме да минем за по телешка и супа и бутилка бира през изпитаната кръчма "Стената", наблизо до яз.Искър. В крайна сметка когато си тръгваме минава 19.00ч.

Снимки: Петър Драгушков, Люси Стаменова, Цветина Иванова

Нашата 2010-та година!

2011-01-03T12:43:00.012+02:00

Толкова хубави места и занимания ми се случиха съвсем в края на 2010г! И не ми остана да ви напиша и да ви покажа нещо... Сега годината е нова, може би ретроспекцията ще е още по-сладка?

Нашата 2010-та година!

През януари имаше ШНЯК! И пижама-парти, чиято годишнина празнуваме идния петък.
Февруари постави началото на една обща традиция - грандиозните форумни рождени дни, Зъбълъбъ стана пълнолетна.

Март:
Затвърдихме до такава степен започнатото, че се получи двоен празничен повод - една година трупа Вежен и двадесет и седем години Мартин!

Април:
Оженихме Спайки и Киро и с Люси пихме у тях около 36 часа нон-стоп. Седмица по-рано спретнахме моминското парти на Спайки, което се превърна в главозамайваща женска среща и, изненадващо, отново завърши в кватирата на Люси.

Май:
Донесе сълзи от щастие - за пръв път видях Anathema наживо, в Истанбул. Тогава никой не ми беше казал, че това е едва първия от трите пъти през 2010, в които ще гледам любимата си група от първия ред.

През юни
мъкнах един съвсем истински грамофон през целия софийски център, защото Илия имаше рожден ден и реших.. че заслужава жертвата. В средата на месеца организирахме "Нова година и половина" с всичките му новогодишни украси, президентски речи и алкохол. А през последния уикенд отидохме до най-красивата хижа - "Рай", където някой се къпаха под Райското пръскало, а други надрънчаваха майката на разни коне. Целта беше да качим връх Ботев и, естествено, така и направихме.

Юли:
Трима от нас решихме да си спретнем общ рожден ден. После се присъединиха още двама и така се случи единственият по рода си петорен z-rock рожден ден. Точно там получих календара, чийто листове поствам тук в момента. Лично творчество на Аша и Мария, с помощта на Мартин Пешката и котката Рони. А Спайки направи най-прекрасната салата с кус-кус!
Август
Дойде ред на Пирин - мама Люси имаше рожден ден. Празнувахме го на Тевно езеро, където аз и Руми "сготвихме" палачинкова торта и сглобихме свещи, на които уж пишеше "29".

Седмица по-късно Калина, Влад и Джи също имаха рождени дни, тях ги водихме в Родопите.

За финал три дена топихме четирибуквия в реката покрай Попово.

Септември:
Започва с Крушунските водопади,

продължава с концерт на Anathema в Солун.

и завършва в пещерата "Проходна".

През октомври
всички имаме рожден ден - радио z-rock става на три годинки!

И не може да не отбележим Хелоуийн!

Ноември
ще бъде май - първо, докато правим преходът към хижа "Ехо", ни огрява типично майско слънце.
А после - третият концерт на Анатема, където пак се чувствам точно като през май!

През декември
сме на Орлово гнездо.

*********

За посрещането на Новата година ще си говорим отделно тези дни. До тогава остава само да ви кажа "Благодаря!". Наистина.. думата, която описва всички ни най-добре е само една - "заедно".

Сняг в Орловото гнездо

2010-12-17T21:30:00.010+02:00

>>Фактът, че утре сутрин е една от малкото съботи, когато няма да ставам в 6.30, за да гоня влака към някое пъстро българско градче, се явява и причина да пиша за приключенията от миналата събота и неделя в час като този.

Село Кърнаре - заслон Орлово гнездо

(11-12ти декември, 2010г)

Този път групата ни не наброява 30+души, поради което в събота сутрин на Централна гара се наблюдава особено спокойствие и мир. Съвсем непредвидливо, във влака аз, Илия, Сами и Георги заемаме такива места, че носовете ни сочат централно към тоалетната. Скоро обаче съумяваме да променим зловонната си позиция. Мария и Люси, заедно с плик домашни соленки, ни връхлитат на гара Подуене. А едва излезли от София, разбираме, че общият молебен за сняг е дал своя резултат! Е, модерната машина, в която се возим, ни лишава от характерния, така обичан и близък нам звук на движещ се влак, но за сметка всички влюбено гледаме безкрая с побелелите полета.

Село Кърнаре ни посреща с приличен вятър и студ, снежинките не спират да прехвърчат. Люси ни е наплашила, че горският баир в началото на пътеката е стопроцентов, хм, душеизвадител.

За щастие твърдението се оказва грешно, но когато накрая излизаме от гората, погледът ми се натъква на следващото възвишение, което само с вида си гарантира да се превърне в приключение за стъпалата ни.

И после има сняг! Онзи сняг, който чакаме още от ноемврийския преход до х.Ехо. Обещала съм да поздравя снежната планина и да се "буфна" в чудесното от името на няколко неприсъстващи днес снеголюбители.

Иска ми се да ви покажа слънцето, което по пътя към своя залез, огрява короните на дърветата. Или снежинките, превърнали се в блестящи атоми, съставящи кристалния въздух... Но заради канския вятър и студа, батериите на фотото капитулират преди въпросните картини. Не може да видите и как Сами заби нос в снега!

**********

Следващата част от разказа носи заглавието "Пиянството на един заслон". Тук бивши студенти, приятели на Люси, празнуват отминалия преди няколко дни студентски празник.
Заслонът е модернизиран и повече от добре обзаведен и отопляван. Освен хижаря, домакини са и двете полярни душици - Сузана с премръзналите мустаци:

и любимката на Сами, кучката Олга:

Трима сме преуморените този път - аз, Сами и Мария. Не съумяваме да заспим на масата единствено, защото слушаме и наблюдаваме внимателно ракийзираните истории на Илия, Георги и Люси.

А следващата снимка:

илюстрира защо неделното утро стартира едва в 10 сутринта, когато от съседното легло се чува "Бубее, дай едно упсаринче!". За пострадалите в борбата с ракията има румсървиз - кока кола и бира, а за оцелелите в борбата с нощния старопланински студ - салам.

Време е да си тръгваме. Онзи с маската зад мен може да не одобрява особено общите снимки, но твърди, че на тази е широко усмихнат.

**********

Отдалечаваме се от заслона, днес вятърът не е така ужасен. Спирка номер едно - заледено езерце; минути за фигурно пързаляне и хокей. Онзи синият труп, които Сами извлича от игрището съм аз!

Още малко слизане и долу в ниското се показва слънчевото Кърнаре, захласът е общ.

Каква находка - Илия и Сами намират безстопанствен стол, който решават да вземат със себе си по пътя надолу. Но преди това 'що да не поседнем малко, м?

И накрая... небето е наше!

ПП: Една необичайна групова снимка, която направихме на връщане във влака!

ПП2: Снимки - Люси Стаменова

Flying.avi

2010-11-21T21:15:00.014+02:00

Anathema live @ "Bulgaria" Hall

20 November 2010

Следващите редове не са и в никакъв случай нямат за цел да бъдат ревю за концерта на Anathema в София. Те представляват биография на едно чувство, хронология на израстването му и поезия за същността му. Моето чувство!

Говорим за единствената група, която не просто е покорила хипотетичния връх на музикалните ми предпочитания, но вече четири години кръжи високо, високо в синевата над него. Нека отдалеч засегна темата за първата си среща с тази величествена музика! Сега съзирам как въпросната среща завинаги ще остане неразривно свързана със завръщането в Солун, със случилото се снощи и с всички предстоящи за мен концерти на Anathema. В общи линии, мисля си за смисловия и емоционален оттенък на всички тях, за тънката шарена линия, разделяща настроенията...

Третият ми анатемски лайв всъщност ме освобождава от опасенията, които ме гонят напоследък - а именно, че след Солун, възприемам музиката на близнаците далеч по-трезво и спокойно. Не съм свикнала да ми липсва трепета, съвсем не желая да е така! Ето че концертът в зала "България" ми връща силата, само че с променена насока. Той ме разделя с психологизма и ми показва философското. И както досега винаги съм пренасяла посланието на изпълненията на личностно ниво, изведнъж усещам всеобхватното. Цялото без съставни му части, хомогенното всичко.

С първите ноти на Thin Air се убеждавам, че една емоция от такъв ранг не бива да бъде размивана от нищо и никого! И всичко е прекалено внушително, за да бъде случайно замъглено от усмихнатата физиономия на приятел между песните, от докосването на любимия човек или дори от някоя безсмислена реплика, породена от възторг и изпусната в момент на екзалтация. Там съм в крайна сметка, на първия ред, точно срещу Даниел. Естествено, не постигам целта си да няма познати лица около мен, но сигурно така е трябвало. Само дето все още държа на теорията, че двадесет метра не са способни да разделят група хора... какво остава за двама души.

- Как се чувстваш? - пише ми sms един човек, който направи своя различен избор.

- "Our souls entwine one more time...", синтезирам с цитат.

Музиката на Closer е началото на едно пътуване през времето и пространството. Космическа разходка из забележителностите не на моята собствена микровселена, а на необятния.. Всемир. Всемир казвам, защото все пак ключовата дума през целия концерт е "peace".

Представяте ли си там, в Космоса, колко са много светлините? Аз опитах да ги преброя! Стоя под една от тях, отново гледам човека, който ги е сътворил.

Името му е Винсент, виждали сме се и друг път. Познах го по погледа - онзи отнесен поглед, който все не мога да уловя. Всъщност, разбирам защо е така - Винс също наблюдава светлините. Но не така, любителски, както мен - той се грижи те никога да не загасват!

**********

Не, не! Не искам да ми разказвате как и вие сте се срещнали с Винсент, не точно сега. Пробвайте да помълчите с мен - обещавам, че няма да ми попречи да ви разбера. Все пак нали сме заедно тук!

Снимки: Елена Ненкова