Flying (Anathema live@Refresh The Venue)

... and now is here

this life, this dream.

Звукът от отварянето на първата бутилка Ефес пред зала "Refresh The Venue" в град Истанбул чувам около 19.00 часа. Край мен са останалите шестима души, които преди малко са пропътували над 700 километра, за да видят любимата си група, Anathema, на живо. Несъмнено Люси, Боби, Рали, Ася, Жени и Ачо споделят изцяло еуфорията, изпълваща не само мен, но и всяка една молекула кислород над мястото на събитието.

Като меломани, посетили не един и два български концерта, в първия момент не можем да повярваме на очите си. Естествено е, че пред залата вече се е събрало определено множество турски почитатели на групата... Но те всички са се строили на кротка опашка по двама и съвсем културно изчакват входа да бъде отворен. Потресаващо, но и похвално културно отношение към цялото събитие!

Липсва ни осезаемо родната предконцертна навалица, чак да му стане мъчно на човек за всяка една неприсъстваща подпийнала тийнейджърка, за всеки неотнесен лакът в ребрата и всеки ненастъпен крак. А защо не и за ненастаналата блъсканица в момента, когато охраната започне да пуска феновете?Изобщо, хубава е иронията, с която си служа, но фактите показват друго. След пристигането ни, видът на опашката леко се видоизменя:

- Стройна редица от турци по двойки

- Кръгче от седмина българи

- Стройната редица от двойки турци продължава.

От Ланчата на Боби звучи Pulled Under At 2000 Metres A Second, а онази същата опашка вече завива и се проточва по съседните улици. :Д

Следващият грандиозен момент е получаването на билетите. Поръчали сме ги онлайн преди няколко седмици и сега ги дават на Жени, опаковани в плик с името и на него. Имам предвид, организацията продължава да е блестяща.

Влизането в залата, както се досещате, става изумително бързо и безболезнено. Раздават много готини червени гривни и връзка за ключове с логото на едно от безбройните местни рок радиа. А аз, като непълнолетен посетител, се сдобивам и с втора, не по-малко яка, гривна с надпис "18-",която автоматично ми отнема правото да си купувам собственоръчно бира или цигари. Не че съм се залетяла да пия наливен Туборг за 5 лири!

**********

Часът е около 21, когато Daniel Cavanagh излиза на сцената и след кратко обяснение, че е там в ролята си на "подгряваща група", изпява Wish You Were Here. Сред останалите загрявки са:

Temporary Peace

Wasted Years, кавърът на Iron Maiden

Stairway To Heaven на Led Zeppelin

После слиза от сцената и до 22 и малко от тон-колоните се лее небивало разнообразие - AC/DC, Rolling Stones, Ugly Kid Joe, Aerosmith и т.н. Тогава светлините угасват и... една моя мечта започва двучасовото си сбъдване. Не зная дали е неуместно при все, че любимата ми група се казва Anathema, да твърдя, че съм видяла Бог на техен концерт. Но мога да се закълна, че той беше там съвсем истински и земен. И името му е Vincent Cavanagh!

Оттук нататък наистина няма начин да продължа разказа си с всички подробности, както досега. Максималното, което е по силите ми, е да сглобя плейлиста:

Deep

Pitiless

Forgotten Hopes

Destiny Is Dead

Thin Air

Dreaming Light

Everything

Inner Silence

One Last Goodbye

Empty

Angels Walk Among Us

Presence

A Simple Mistake

Closer

Judgement

Panic

Flying

Universal

Sleepless

Angelica

A Natural Disaster

A Dying Wish

Shroud Of False

Fragile Dreams

Поглеждайки горния списък, първото, което прави впечатление, е фактът, че Anathema изпълниха наживо почти целия си нов албум. Албум, който някои оцениха едва, след като чуха наживо и който накара останалите да го заобичаме още повече. Особено Thin Air и Universal!

**********

Винс и сега е пред очите ми, изплува от мъглата на сцената всеки път, щом го повикам. Червените лъчи се вплитат в къдравата му коса. Гласът му отдавна се е просмукал не само в мен и не просто в стените, поел е нагоре, към онзи разреден въздух, където властва безвремието. Усещам, че съм дарена със силата да го последвам... Там горе цветовете от палитрата на собственото ми съзнание се размиват напълно. Всяка една песен довежда отделни чувства - някои забравени, други неподозирани, трети напълно неопознати. Често ме жегва неподправената близост на всяка една изпята дума. А тоновете на китарите ме въвличат в океан от противоположности. Потъвам в лепкавата дълбочина на безсилието, после се спасявам с безсърдечие. Съзирам ангел, докосвам се до чистотата и се заричам да сменя посоката, но той изчезва изведнъж и ме нападат празнота и паника. Равна доза агресия и смазани спомени... Съжаление, надежда, помисли, желания, мечта; Вяра в безкраи със непредвидени завършеци. Не мога да определя дали летя или потъвам. И как Винс е способен да ме надари с криле в океана и с умението да плувам през въздушно море. Но му се доверявам, защото съзнавам, че всъщност съм зависима само от себе си. А накрая, когато идва време за фаталното падане... просто размахвам крилете си!

... И после усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Минали са около тридесет минути след полунощ и концертът определено е завършил. През следващите няколко часа оставам абсолютно безмълвна. Защото искам да запазя спомена за онази божествена Вселена, където можех да се срещна с всички свои чувства. Защото има емоции, които могат да заглушат празнотата и безсмислието на думите!