Мараба, Истанбул!

Като истински туристи, спретваме си и за тези четири дни едно прилично пътешествие. Този път мислим доста по-мащабно - няма палатки, нито хижи... съседна държава! Изгрева на слънцето посрещаме около Стара Загора, на 230 километра от вкъщи и на още 500 от заветната цел - Истанбул.

За настоящите два дена ни предстоят общо 10 часа път в едната посока, 4 часа разходка из Истанбул, неизмерим времево концерт на любимата група, евентуален сън и още 8 часа връщане. Вземайки предвид това, някои сладко се изтягаме на задната седалка на Ланчата, с която пътуваме.

А тези, които са спали в правилното време (22.00 - 03.15), просто приемат фактите с усмивка.

Капитан Андреево и българското КПП достигаме и преминаваме съвсем безболезнено. И тъкмо, когато ми иде да се изсмея на прогнозата на Ася, че ще си прекараме поне час на границата, се озоваваме лице в лице със злото, наречено "турски митничар". И то не какъв да е, а такъв, който не може да произнесе и думичка на английски. Или поне упорито отказва да го направи. В резултат на това, че не даваме багажите си за проверка, когато трябва, заподозряват ни за наркопласьори. Другата ни вина е, че не спираме при подаден сигнал. Под "подаден сигнал", разбирайте простичко подсвиркване с уста. :Д Преживяното може да се систематизира и в следния ред:
- крясъци на турски език, сред които се прокрадват заблудени английски думички. Любими ни стават: "Багаж аут!" и "Нарко".
- сканиране на багажите

- рентген и претърсване на колата
- 15-минутен престой в помещение, миришещо на зоо-парк
- търпеливо изчакване по няколко пъти на една и съща опашка
и няколко други красоти.

Изобщо, къде с бутане, къде с малко нерви, оставяме зад гърба си Капъкуле и пред погледите ни моментално изникват почти наведнъж два от типичните турски символи - продавач на гевреци и джамия.

**********

През следавщите 200 километра бързо си припомням, че Edirne всъщност е град Одрин и че непрекъснатото седене в кола води до ужасни болки в задника. Отначало се движим съвсем сами по огромната магистрала, но колкото повече се стопява разстоянието до Истанбул, толкова по-натоварено става движението. Културата на шофиране на турците е под всякаква критика, изпреварванията не се подчиняват на никакви условия, а засичането изглежда е най-любимият им трик. Слаломираме някак между автомобилите с регистрация, започваща с номер 34, но поне магистралата е гладка и се движим прилично бързо. Изглежда така, сякаш навлизаме в Ню Йорк. А всъщност са просто предградията на този гигантски 200-километров град, населен с 15 милиона души.

За мен ориентацията тук изглежда съвсем невъзможна, но останалите са се въоръжили с карти, GPS и доста късмет, поради което достигаме до зала "Refresh The Venue" без особени затруднения. Сложността идва единствено при намерането на място за паркиране. Не съм сигурна дали мога да определя пътуването като неприятно, заради горните гранични премеждия. Но ако все пак в дотук написаното проблясва нотка недоволство и оплакване, то те определено завършват на това място.

**********
Пристигнали благополучно, установяваме, че има около четири часа, в който можем да разгледаме поне минимална част от Истанбул и тръгваме към спирката на метрополитена. Дълбоко под земята, уредено, чисто и доста по-експресно, турското метро далеч превъзхожда нашето родно. В допълнение изчакването му на метростанцията отнема не повече от 3 минути, а закупуването на жетони първия път си е забавна история. :)
Слизаме на небезизвестния площад "Таксим",

където хапваме дюнери. Има малки разногласия относно това дали истанбулските дюнери превъзхождат българските. Аз намирам за преимущество това, че там няма сос и питките са двойни, т.е. дюнерът не се разтича и разпада в ръцете на консумиращия го. Опозицията твърди, че каквото и да е, но дюнер без сос е безбожно сухо явление.

Тръгваме в посока "Златния рог". Навалицата е безкрайна, а какафонията максимална. Някой свири мелодията от "Кръстника", друг изнася концерт с традиционни инструменти насред тротоара, трети рекламира стоката си с крясъци, а цялата останала тълпа се носи забързано нанякъде. Само че всичко това действа някак приятно атмосферично, поне на мен.
Очарователно е. От ретро трамвая,

през неизброимите витрини с всякакви вкусотии

и сувенири,


до архитектурата като цяло!


**********

Докато хората разглеждат и пазаруват в безбройните магазинчета, аз се нареждам за сладолед. За пет турски лири освен така бленувания сладолед, обаче, получавам и пет-минутно разиграване. Останалите се счупват от смях, а сладоледаджията продължава да се преструва, че ми изпуска сладоледа, прави какви ли не лупинги с него и съвсем преднамерено успява няколко пъти да го измъкне от ръцете ми. :Д

Но накрая всички доволно се облизваме.


Не бива да изглежда, като че през цялата разходка из Истанбул сме се хранили с нещо... Но всъщност е точно така. Идва ред на ананасите,

които после обилно поливаме с бира. Ефес, естествено! Всички шест дами доволни сме хванали коя по една, коя по две бири. В един момент забелязвам неодобрителните погледи на всеки мъж, които мине покрай нас. Всъщност в Истанбул да пиеш бира на улицата е чиста проба противозаконно. Не че се впечатляваме!

Увиваме бирите в торбички, чак когато някакъв охранител идва до мен и с възмутен поглед ми обяснява на немско-английски: "Дринкен ноу!"

**********
Заливът на Мраморно море, наречен Златния рог, ни дели от всички онези градски забележителности, които в крайна сметка нямаме време да посетим - Капалъ чарши, Света София, Синята джамия... Затова е време за още няколко пози пред обектива:

Мостът отгрое се нарича "Галата".

Оттам се открива страхотна гледка към отсрещната част на брега,

която моя милост просто не може да пропусне. Щрак!

А след това идва време да се връщаме обратно. Защото след по-малко от два часа сме на концерт на най-любимата си банда.

**********
Дали защото Истанбул е прекомерно голям, дали заради шума или населението, не знам, но познавам хора, които никак не са очаровани от града. След няколкочасовото разглеждане само на една минимална част от най-големия град в Турция, откровено мога да потвърдя, че аз не съм сред тях. Демографски погледнато, това е място, където съжителстват няколко коренно различни култури. Но освен всичко, тук традиция и модернизация вървят ръка за ръка. А събрани заедно тези два факта, съгласете се, успяват да впечатлят! Съжалявам единствено, че утре трябва да тръгваме и тихичко си мечтая за цял свободен месец, чийто тридесет дена да запълня с подробно разглеждане на всяка една част от града. Но в същия момент усещам, че разходката, която направихме току-що, ми е подарила една от онези стопроцентови безгрижни усмивки, които ми се случват толкова рядко. Точно тази разходка е поводът да благодаря за всичко и на всеки, който успя да направи този следобед един от най-красивите мои следобеди изобщо. И... досещате се, нали?! Предчувствам, че вечерта ще бъде още по-прекрасна!