Първоначалният проект да пием малиново вино на хижа Тръстеная по случай рождения ден на Георги не успява да се реализира. В резултат тържествата, насрочени за 16. и 17. февруари, се местят на заслон Орлово гнездо. А четири нинджи, сред които и въпросният рожденик, хващат старопланинските баири още в петък сутринта.
16. февруари: голямото бавене
Преобладаващата част от групата има среща на гара Подуене в 09,00. Тъй като няма да гоним влак, удава ни се възможност да се насладим на обичайната дезорганизация и размотаване. Аз и Боби сме от хората, които за пореден път са се справили успешно с доказването на Теоремата на z-rock форума, която гласи:
А към 09,15 се обажда Рус Пеш да съобщи, че се излежава в леглото и да пита дали имаме места по колите - решил човекът да дойде, бе!
В Български извор спираме уж да ядем, но след като свикваме съвета, решаваме да уважим едно препоръчано от Васе заведение, което се намира малко преди Троян. Боби вече приритва за шкембе. Нашата кола пристига първа на уреченото място, което, както със съжаление установяваме, не работи. Разведряваме се обаче отново с мисъл за Боби - как само ще посърне, когато се сблъска с жестоката реалност на затворената кръчма!
Вече в Троян, спирането за обед е неизбежно. Всичко е повече от прилично, само дето - изненада, Боби! - в обедното меню не фигурира шкембе. Оh, the irony!
Наблизо до Троян имаме среща с героите, тръгнали вчера към хижа Ехо. Решаваме, че всички ще ги изчакаме дружно и нещата придобиват пиянски обрат. Марио (по-известен като Моравото Маре) тактично повиква сервитьорката:
- Предлагате ли туршия?
И след като получава отрицателен отговор, делово поръчва:
- Една ракия в такъв случай!
А Явор и Боби се вдъхновяват от светлия му пример и поръчаните ракии стават три. Когато все пак тръгваме, мушвам във вътрешния джоб на якето си една почти пълна чаша ракия, да има за из път!
Тръгваме към мястото, където обядват петъчните нинджи. Уговорката е твърда - в никакъв случай никой да не сяда с тях на масата. Часът е вече 15 и дори с нашите разбирания не можем да си позволим повече мотане.
Около 16,30 тръгваме от Беклемето към заслона! Единодушни сме, че при което и да е от ходенията ни досега никога не сме постигали чак такова закъснение. Ще вървим в гъста мъгла и със сигурност ще стигнем по тъмно, но всички са усмихнати и в добро настроение, някои - по-подпийнали от други.
За целия преход броят на видените гледки е равен на нула. За сметка на това, вече по тъмно времето се изяснява и над нас се показва червеникава луна, заедно с купища звезди. Някъде напред примигват светлините от хижата.
Вечерта минава под знака на възвишена музика, посветена на любовта и напиването. Хижарят Наско предоставя на един талантлив момък от ПСС раздрънкана китара - повод да преговорим стабилна част от репертоара на Черно Фередже. Наско е повече от гостоприемен и готин - прави безплатен чай за всички, седи с нас на масата и изобщо взема дейно участие в цялата вакханалия. На другата сутрин ще го зауважавам съвсем, случва се така, че споделяме първия един час от слизането. Освен че през цялото време ни показва интересни местности и ни разказва за тях, от подвижната му колонка звучат разни рок класики - Forever, Here I Go Again, If I Could Fly, Highway to Hell...
Лицата на вечерта
~Данъчният, който дори на маса държи да бъде информиран за най-актуалните закони и алинеи.
Polo-то на Маре, Маревото Polo,
Моравото Маре, Марето е морав...
И тъй като с творчеството си изразяваме своята същност на истински зли метъли, мелодията към песента подозрително наподобява тази на "Камъните падат".
На снимката се забелязва и нашата Ачка, по-известна вече като ПовръщАчка. За да няма злепоставени: достатъчно по този въпрос!
17. февруари: в сняг и мъгла
Въпреки, че не съм си легнала кой знае колко късно, към 11 преди обед се налага Нели и Рали да дойдат да ме будят. За това време Рус Пеш два пъти е обиколил околностите на хижата. Първия път - още по изгрев.
Погрижил се е и да не остане незаснет добитък. Това е бременната Оля. Както Мила уместно натвърди, такава си я заварихме, нямаме принос.
И любимата снимка на Рус Пеш.
Повечето хора вече потеглят към Беклемето, не ми се връща по същия път и хващам с петъчните герои пътеката за Кърнаре. Приказно бяло е навсякъде. Липсва ми истинската зима в града, зима като миналата например. И ми е ясно, че още преди да сме слезли половината път, любимото бяло ще изчезне, ще се стопи.
През мъглата се забелязват очертанията на заобикалящите ни гори, целите потънали в скреж. Обичам мъгливото време в планината; белият дим, който пълзи между хълмовете. Обичам дотолкова, че чак не ми е тъжно за гледките, които скрива!
ПП: В нашия си влак Нели ни храни с топено сирене и шоколад, вади и по половин литър вино и ракия. Най-искрени благодарности!
ПП2: Снимките са дело на Петър Драгушков и Black Dog.
Хвала...Правдиво, да не кажа със спестени срамни моменти :)!
ОтговорИзтриване