Мусала 2013: владенията на вятъра

     Дни преди традиционното зимно изкачване на връх Мусала списъкът със заявилите участие наброява повече от тридесет души. И докато голямата цифра притеснява някои от участниците, аз съм искрено въодушевена - за пет години изродщините, които си организираме, стават все по-мащабни. 

     Способи, чрез които някои от нас допринесоха за увеличаване броя на присъстващите:

    а) лична покана към уважаемата Коси от Варна да се включи в прехода - за изключване на всякакви двоумения от нейна страна немалък принос има и Мила.

    б) употреба на тъмни бири в петък вечер - с Вера и Мартин убедихме два напълно случайни индивида, които открихме на бара, да дойдат на върха.

    в) безотказност и постоянство в действията - пет часа преди да тръгнем към Боровец, ей така за гаврата, разправяхме на един таксиметров шофьор колко чудесно ще се почувства, ако тръгне с нас.

        02. февруари, ден на петлите и Пешовете

     Уви! Никой от нас не спазва съвсем уместната препоръка на Люси - ако решим да се наливаме по заведенията в петък вечер, то да си вземем и раниците. Съмнявам се обаче неизпълнението на този съвет да е причина за цялостното ни закъснение: при уговорена среща за 06,30 потегляме едва в 08-и-малко. По-скоро просто не искаме да пренебрегваме и прилежащата подтрадиция всяка година да не идваме навреме за срещата на Окръжна болница.

     

     Тръгваме по Мусаленска пътека в задоволително ранен час - 10,50. Странно, но тази година повечето хора са предпочели да се качат с лифта до Ястребец, пеша сме едва седем души. Времето е чудесно слънчево, не ми се нрави само, че снегът е далеч по-малко от миналата година. Интелектуалните разговори са сведени до минимум и три часа гръмогласните ни смехове огласят пътеката. Когато стигаме хижа Мусала, повечето от хората с лифта вече са тръгнали. Метеорологичните условия дават признаци на влошаване и няколко души от компанията са преценили, че ще останат да нощуват тук. Имат си и ядове с, нека се изразя меко, своенравния хижар, който при липсата на свободни места отказва да им позволи да спят дори в столовата.

     Със започването на същинската част от прехода става ясно, че хубавото време си е останало на Мусаленска пътека. Температурите не са кой-знае-колко ниски, но за сметка на това попадаме в истински ветрилник.

снимка: Люси Стаменова

    Все пак се движим завидно бързо, предположенията ми, че ще катерим въжето по тъмно, остават неоправдани. Зад нас обаче са още доста хора от компанията. Честно казано, не се притеснявам за никого от тях. Както казва и Люси, избрали сме да не вървим в неразделна редица. Всички сме на малки групи - къде по интереси, къде според темпото на движение. И всички сме сигурни, че при нужда можем да разчитаме еднакво много както на тези до нас, така и на онези пред или зад нас. Смея да кажа, в случай като този, когато хората добре се познават, това е определено правилният подход.

    Мисля си, че чак такъв вятър като този не ме е духал никога. Налага се често да спирам в изчакване на бруталните пориви. Захваната с две ръце за въжето, гледам ту долу в улея, ту на високото - там, където над ръба на върха вятърът издига в своеобразни фъртуни количества и количества снежна маса. Бие в гърба ми, бучи в ушите ми, насилствено ме потапя в себе си. Ако изобщо мога да сравня усещанията... то е както когато подавам главата и косата си през прозореца на движещия се бърз влак. И стоя така две-три минути, без да мога да поема кислород от въздушната струя, която преминава край мен; без да мога да отворя широко очи. Харесвам чувството, което ми донася - не страх, не безсилие; интерес и преклонение пред величествеността. Впоследствие метеорологът на върха ще ми изясни, че става дума за скорост от над 100 километра в час. 

    Залезът ме заварва в края на въжето. Заради прехвърчащите ледени парчета и вятъра, който духа точно от запад, нямам възможност да се нагледам на умиращото слънце. Но има и мигове, в които все пак фокусирам случващото се; хоризонтът е чист, неограничен, далечен. 

снимка от върха: Люси Стаменова

снимка от върха: Люси Стаменова

     Най-бавно изминавам последните метри, където няма въже. Не искам да лазя до станцията, дебна моментите, в които поривите са по-слаби, и взимам разстоянията на пребежки. Най-накрая се вмъквам през прозореца на станцията и сядам да обменим опит с другите, които бяха в моята група, и с пристигналите по-рано. Оказва се, че повечето далеч не са приели нещата така позитивно като мен; някои разказват, че се уплашили искрено. Дали очарованието на суровата планина и предизвикателността ѝ не ме заслепяват дотолкова, че да скрият от очите ми мащабите на опасността? Чувство, което за добро или зло ще изпитам и утре на връщане.

     Повече от час по-късно Жоро съобщава, че по въжето се носят още три светлини. Това са последните трима, които ще се качат на върха тази нощ. Ангел, Стефан и кучето Марта остават да спят в задната стая на заслона. Мисля си колко е силно и чудесно решението на Ачката да доведе кучето си дотук. И каква е, хм, жертвата на него и Стефан, които не дойдоха при бандата свои приятели, празнуващи рожден ден на върха, а останаха долу под този връх; заедно с едно куче...

     Докато катерехме въжето, си говорехме за всичкото вино, което ще изпием, веднъж качили се горе. Изпълняваме заканата си, а както вече споменах, имаме и рожденик. Почитаемият Рус Пеш получава гребло за каяк, само Марио си знае как е качил въпросното приспособление дотук. 

снимка: Люси Стаменова

Във фолклора на компанията всеизвестната обич на Рус Пеш към конете е прераснала в откровено сексуално предпочитание. Ето защо в картичката за рожден ден пише: "Пожелаваме ти коне без венерически болести!" Посветили сме му и стихотворение:

     03. февруари, ден на ветровете и ветрилниците

     Цяла нощ съм слушала вятъра, който вие и се блъска в стените на станцията. Страхотно се спи в такава обстановка. Странно, но все пак не ми е притеснено за това, което ме очаква на сутринта. Събуждат ни с новината, че времето щяло да се влошава още. И наистина, слизайки по въжето, трябва да отбележа, че вятърът е със същата скорост, но някак... по-постоянен. В един момент ставаме свидетели на необичайна картина.

Сцена 1: ураганният вятър подмята във въздуха оранжев калъф със снегоходки.

Сцена 2: съзираме Мартин, който се е забързал надолу в стремежа си да хване калъфа. Тъкмо когато понечва да го сграбчи, вятърът отново му го взима. Нашият човек се подхлъзва и буквално прелита покрай нас.

Сцена 3: Стефан се пресяга и спасява снегоходките.

Главният герой казва, че е направил "salto mortalle" и с двузначността на този си израз предизвиква искрен смях. Дори по нашите стандарти скокът край улея си беше "мортален".

Има надежди, че отвъд заслона вятърът ще е по-кротък. Точно обратното! Там буквално залитаме, падаме един връз друг, прегръщаме колците; често се оказвам захвърлена на снега в чакане на поне леко затишие. Тук трябва да отбележа, че е голяма веселба в такъв вятър да се спускаш по заснеженото нанадолнище с шейна. И така - до хижа Мусала, по-точно до хижо-хотела, където всички други вече ни чакат, увити с одеяла и полегнали до разпалената печка.

Естествено е, че в такова време лифтът не работи, всички ще се прибират по Мусаленска пътека. В гората е спокойно, вали сняг, веселбата с шейните няма свършване. Прилично изгладнели, по-експедитивните от групата вече ни чакат на паркинга. Поемаме към нашето си заведение край язовир Искър - "Стената", където кулминацията е безмилостната война, която Сами обявява на Ру, заради една... мелба. :)