Зимно Карадере

Аз бях дете тогава.* Когато морето бе още далеч от мен, когато още не се бяхме срещнали. Когато предвкусвах обичта между нас ... Аз бях на осемнадесет години тогава. Когато усетих в очите ми да се отразява могъщото, дивото, синевата. Не за миг, завинаги ... Аз бях щастлива тогава. Когато половин година по-късно за пръв път докоснах зимното море.

Измина цяло едно лято. Дойде началото на септември и отново слушах вълните на Карадере, редом с още поне двадесет приятели, чиито емоции огласяха плажа. Припомнях си онова чувство, когато палатката вече е събрана, а шалтето и кецовете са вързани на раницата и остава само да изтичам забързано към морето; да се сбогувам, потапяйки се в него. Само че този път беше различно, обладала ме бе неясната сигурност, че до следващата пролет ще видя това място поне още веднъж. Тогава не усещах, ала сега съм сигурна, че идеята за зимно палаткуване тук бе вече назряла в главата ми.

******

Искахме в края на януари да се пътешества възможно най-много. Така или иначе, никой от двама ни не държеше на точните планове и в крайна сметка сами се изненадахме от маршрута, който се получи: София - Попово - Варна - Ботевград - Варна - Карадере - Бургас. Поредния случай, в който убеждението ми, че пътуванията са най-чудесни, когато не са разграфени по дни и часове, се оказва съвсем истинно.

******

28. януари, зад прозореца на варненската ни квартира се сипе снегът, който изрично сме си поръчали. Единодушно вземаме решението да се оставим в ръцете на обсебилия ни мързел и да не тръгваме наникъде. Вечерта с Митенце гледаме комедии, които наполовина проспивам, защото съм заета да се боря с високата си температура. Имам предвид, загрижена съм, че настивам - пия студена Загорка и си правя сметки колко ще е красиво Карадерето утре вечер.

Следващата сутрин минава в разговори с Мира, ядене на сандвичи и пиене на чай. Не си позволяваме да бързаме - когато вдигаме палци на Аспаруховия мост в посока Бяла, часът вече е 15-и-нещо. Автостопът върви, някъде за около час достигаме целта. Независимо дали е лято или зима, традицията повелява: в Бяла човек първо губи време да напазарува, а после -  да пообърка пътя към Карадере. По залез вече се измъкваме от градчето, щураме се по оплетените черни пътища към мечтания плаж и накрая решаваме да газим направо през снега в посока единствения ни познат хълм и морето. Не мога да реша дали е изненадващо, че когато се добираме до плажа, там има не само животински, но и човешки следи.

Отначало бяхме решили, че ще къмпингуваме в нашия си лагер, горе в гората. В крайна сметка избираме мястото да е пак там, само че на плажа. Разопаковам палатката и тук идва време за втора изненада - рейката, за която си мислех, че е само пукната, е съумяла да се дотроши окончателно. Борбата по опъването е безмилостно жестока и безмилостно... смешна. Отстрани цялата конструкция изглежда съвсем трагикомична и нестабилна.

Хубавата новина е, че няма вятър и не вали нищо, знаем си, че ако тези метеорологични дадености се променят, ни очаква непрестанно подпиране на счупена рейка и овързване на палатка с подръчни материали за близката дървесна растителност. Наистина преценяваме, че сме случили на страхотно време - имаме шанса цяла вечер да се наливаме с вино на плажа, без да ни е толкова студено, колкото сме очаквали. А пълната луна и снегът изключват нуждата от челник, какъвто така или иначе не притежаваме.

Още със събуждането си на следващия ден, главният "строител" има повод за гордост - за цяла нощ палатката така и не е успяла да се събори върху главите ни. От една страна съм доволна, от друга не мога да спра да се превивам от смях, докато снимам.

Сиво море. Говорим си колко ли е красиво, когато вали сняг над него. Добавям на ум какви ли шумове се чуват в такъв момент - вълните и снежинките в едно...

Измислили сме, че на тръгване ще обиколим и ще минем през носа. Там, където започва пътят за Бяла, захвърляме цялата покъщнина и с бодра крачка продължаваме по плажа, докато не се сещаме, че въпросната покъщнина съдържа и две бири. Чакам Мартин да се върне и да поправи грешката с невзимането им, снимам. Снимките са сурови, цялата обстановка е такава... харесва ми!

На носа има една гигантска каменна костенурка, върху която много удобно се пият бири. По едно време от хълмовете наоколо се провиква някакъв, както го окачествяваме, горянин. Развинтеното ми въображение си представя, че е някой, който от месеци обикаля наоколо; някой, който живее в една от онези паянтови постройки в края на плажа; някой, който има причина да подивее на такова място, да спаси околните от лудостта си... А всъщност ми е ясно, че става дума за най-обикновен селянин от Горица.

Тръгваме по пътя и - изненада! - отново объркваме разклоненията. Полетата зад гората са все така бели. Не ми е правило впечатление, че между тях е пълно с дерета, обрасли с дървета и храсти. Тъкмо избираме да прекосим един такъв дол, за да излезем отново на пътя, и оттам изскача глиган. Заобикаляме в търсене на следващия подходящ.

Морето остава все по-назад, вижда се само зад някои завои; морето, което ме кара да се чувствам повече себе си. Над Бяла слънцето вече залязва, предстои ни още пътуване на стоп. А никой от нас не е разтревожен... 

_____________________________________________________________________________________________

* "Аз бях дете тогава. Зиме гледах корабите, изтеглени на сушата, подпрени на огромни дървени патерици, с корпус във въздуха и кил, който пореше пясъка като ненужно острие. И си мислех: аз няма да спра дотук. Защото ако има нещо, което е истинско на този свят, то е там..."

Alessandro Baricco, Oceano Mare