Хижа Ехо - традиция и качество*

Предисловия от кухнята
Традицията повелява, че със започването на ноември, започва и организацията за отиване на хижа Ехо. В ролята на организиращ, приех този уж бавен и  мъчителен процес съвсем жизнерадостно. И щом като установих цифрата от 15 сигурни души, веднага звъннах на хижаря за потвърждение.
Последствия: два часа след това "душите" вече бяха деветнадесет, а до петък се появиха още поне четирима. Така че с хижаря започнахме да се чуваме редовно, а самата дружина стана известна като "групата на Петя". Дори при уреждането на сметките моя милост, Петя, продължи да всява хаос - появиха ѝ се дванадесет лева повече, които за щастие се оказаха конвертируеми в пет бири.

10. ноември

Друга подтрадиция, която явно има силата на правило, е че до хижа Ехо почти никой от групата не стига за пет часа и тридесет минути. Причината не е толкова в това, че ни преуморяват баирите, колкото в непрестанните спирания, изчаквания, съзерцания на пейзажа и други романтики. За сметка на това, че в разрез с традицията тази година всички се появиха навреме на Централна гара, пазаруването в Клисура ни забави поне с час. Не че някой се оплаква! Ами така де - трябва си време за биричка, трябва да се обиколят два-три магазина в търсене на "оня хубавия хляб". Тя, хижата няма да избяга. :)

снимка: Мариан Маринов

******

Още след пазаруването голямата група се разделя на няколко по-малки, всяка от които стартира в различен час. Отделно разполагаме и с пет-шест велосипедиста, по голямата част от които мъкнат със завидна бързина колелата си по баира.

снимка: Ангел Грозев

Още с тръгването се обособявам в последната групичка. Решила съм си, че ще го обърна на целодневна разходка. "Преходът" започва с разрешаване на загадки, чиито условия все пак  ми се струват прекалено абстрактни:
 - Един човек чул, че телефонът звъни, казал "Мамка му" и умрял. Как е станало?
 - Една жена казала на един мъж "Обичам те" и умряла. Как е станало?
Най-много ме скандализира това, че условията и цялата история, скрита зад тях, всъщност не са плод на някой от нашите болни мозъци. И че все пак случилото се може да бъде разкрито най-много за час със задаване на въпроси, изискващи да/не отговор.

Нямам търпение да стигнем до поляната с голямото дърво и реката. За да е пълна идилията, там ядем круши с шоколад. По маршрута към Ехо се намират двете ми най-любими дървета, най-любими от всички, които съм срещала из горите.
Когато най-накрая се озоваваме пред паметника на Никола Караджов, часът е поне 15.30. Както и всяка предишна година, Лиле ни учи да мерим с пръсти, поставени към хоризонта, колко време остава, докато се скрие слънцето. Другото, което си спомням, е че с Вера си разказваме near-death ситуации.
Сигурността, че оттук нататък сме съвсем близо до хижата видимо ни забавя още повече. Така че след като заобикаляме Юмрука и се озоваваме пред последната гора, решаваме... да поседнем и да пием по нещо. Когато аз и Лиле отваряме бирата, а Мартин и Вера - Мераклийското, мракът закрива лъчите на залеза. А когато отпивам последната глътка бира, вече са се появили безброй звезди. Тук искам да се оправдая за Мераклийското. Не че сме го взели с желание, просто в клисурските магазини друго вино не се предлага.

С пристигането си в хижата не се учудвам, че някои от другите вече са попритеснени от прекомерното ни забавяне. Обяснявам. Обвиняват ме, че съм пияна.
Връщам се към Мераклийското. След като още по пътя се роди идеята за греяно вино, Лиле и Вера услужливо събраха цял плик кисели диви ябълки. Като цяло има трагикомичност в рецептата за приготвяне с подръчни средства:
 - бутилка Мераклийско
 - киселици
 - пакетчета "Аро", пълни с нещо, което се окачествява като мед
Трябват ми две глътки от забърканата гадост, за да открия, че не е моето питие!

11. ноември
В просъница отварям очи и виждам Георги, който си облича дебелите дрехи, и съобщава, че ще ходи към Кавладан. За части от секундата решавам, че ми стига толкова сън и му извиквам да ме чака. После за още части от секундата навличам собствените си дебели дрехи, минавам през трапезарията, грабвам няколко парчета шоколад и изхвърчам. Току-що съм постигнала личен рекорд за най-кратко време от ставане до изкачване на даден баир/връх.
Навън е ясно и студено. Имам да мисля за много неща.

След час се връщам в хижата, за да галя кончета и да пия бира. После организирам всички за обща снимка. Щрак!

И днес няма да бързаме с ходенето. На приложените кадри се забелязват няколко щастливи велосипедисти от въпросната Дълга поляна. 

снимка: Ангел Грозев

снимка: Ангел Грозев

Винаги уцелваме хубаво време на Ехо, хубаво и есенно. Чак ми е странна онази история на Рус Пеш за първия път, когато ходил от Клисура до хижата и видял единствено мъгла. 

Ако зависи от мен обаче, бих си поръчала точно такава плътна и обсебваща мъгла. Напоследък ме е обхванала онази носталгия по сивото небе с дъжд, по мириса на измокрени умиращи листа. Когато обичаш есента, чувстваш, че тя не бива да бъде чак толкова слънчева.

Ненормални са тези дървета в гората над Розино, честно! Около едно от тях земята се е изровила съвсем и две трети от кореновата му система висят в нищото. Всеки път заставам отдолу и докато го докосвам си мисля какво ли ще е, ако реши точно сега да се срути.
Друго се е увило около масивен камък и с помощта на корените си го е погълнало почти изцяло. Не може да изглеждаш така и да не си замесен в някоя ентска история, обзалагам се!

снимка: Мариан Маринов

Традицията не ни изневерява дори на розинската гара. По релсите се задава онова така любимо влакче с две купета, което и минали години се е срещало с нашата вакханалия. Щрак!

___________________________________
*Включването на думата "традиция" в заглавието е ясно и обосновано. Относно "качество", авторката визира най-вече участието на двете бутилки Мераклийско вино. "Традиция и качество" е рекламен слоган на лютеница Дерони - храна, с вкуса на която всеки турист и палаткуващ е добре запознат.