Един уикенд под връх Вежен

Тази година групата не е чак толкова многобройна, както при предишните две ходения, което от една страна е добре, защото условията са с една идея по-тежки. Датата е 17 март и след обичайната тежка петъчна вечер в хотел Зорница, малко от нас подозират, че ще се наложи да "джапаме" в сняг над коленете. Освен това времето е повече от чудесно - топло и слънчево, а небето - изумително ярко синьо. Също по традиция, почти половината герои се насочват към хижата едва по обед.

Пътят от арката нататък ни се струва по-безкраен от всякога. По мои изчисления асфалтът се крие под четиридесетина сантиметра сняг и наред с факта, че пъртина няма, предвижването става по-бавно и от обикновено. Слънцето все повече размеква снега и както се изразява Георги, всички се чувстваме така, сякаш постоянно стъпваме по безброй много найлонови пликчета, пълни с вода. В резултат до началото на пътеката краката на всички ни, с изключение на двама-трима, са вир вода. Панталоните на повечето - също! А по клоните на дърветата не е останала нито снежинка и когато човек погледне нагоре, картината е всичко друго, но не и зимна.

Последните от групата пристигат точно по залез слънце, ние самите също не сме се изкатерили кой знае колко по-рано от тях. 

Пак според традицията, вечерта е абсолютно спокойна. В разрез обаче, тази година никой не играе белот, табла или Не се сърди човече. И всички кротко пият чай с по едно малко. :)

**********

Когато се събуждам на другата сутрин, някои вече са тръгнали от хижата. Останалите се радват на страхотното време, като веднага след закуска аз също се присъединявам към всеобщата веселба. 

То, хубавото време, обаче не е разтопило изобщо огромната тунелообразна купчина сняг пред входа на хижата.

А Рус Пеш е станал рано-рано и се е отдал на изкуството на снежните кръгове, изобразявайки слънце и няколко усмихнати лица. Като го питаме как е успял с краката си да изрисува такива правилни кръгове, той споделя, че тайната е да си избереш една точка с поглед и докато вървиш,  да поглеждаш все към нея. Извънземен интелект някакъв, а? :))

Неизвестен скулптор пък е изваял снежно човече. Извратено или не, с тази борова клонка за муцуна, човечето някак напомня на немския фюрер. 

В последствие на въпросното набързо му сътворяваваме и по-голям брат. 

Когато е готов, естествено идва време Мартин и Ачо да се изявят, предизвиквайки го на открит дуел с предварително решен изход. Оказва се, че това е най-страхливия снежен човек в цяла България - докато двамата злодеи му се заканват и го заплашват, Снежкото така се стряска, че сам-самичък се сгромолясва на земята и се разпада на три топки... И не, не сме виновни ние, които го правихме, нито пък гравитацията! Такъв си беше страхлив, от малък!

А наоколо е истинска идилия и ако пътеписът ми беше приказка, бих описала как всички къщички са нахлупили по един дебел снежен калпак и упорито не позволяват на пролетното слънце да им го отнеме.

Щрак! за последно в снежния тунел и тръгваме!

Гъстата борова гора точно под хижата е все така тиха, усещам как истински я скверним с всичката какофония, която вдигаме край себе си. След това дърветата са малко по-нарядко и обстановката почти напомня за идващата пролет.

Преплитането на сняг, светлина и сенки носи сюрреализма в пейзажа. 

В такава гора могат да се срещнат дори представители на род Кифли, семейство Фешънистки.

Поради хищническата им същност, някои туристи не се свенят да вземат крути мерки за намаляване на популацията.

ПС1: Ето такива моменти като от снимките са образната причина да мразя връщането към сивия град в неделя вечер!

ПС2: Въпросните снимки са дело на Петър Драгушков.