Краят на пътя

Тези дни се навършват точно две години, откакто се хванах да ходя по планини и палатки по-усилено. Цифрата не е голяма, но за човек, навършил пълнолетие преди по-малко от девет месеца, е както чиста хвалба, така и отявлена демонстрация на добър късмет. Безсмислено и клиширано е да подчертавам, че са ми останали безброй красиви моменти от всеки преход и от всяко пътуване. По-интересно за отбелязване е как в съзнанието ми се е запечатал сякаш завинаги вкусът на... завръщането.

снимка: 1x.com

В частност, спомням си първите пъти, когато се прибирах от планината, и тежките мисли, че някой ден може да реша да не отида никога повече. За да си спестя горчивината на онова същото завръщане. Разбира се, всичкото ходене накрая ме доведе до извода, че е ужасно глупаво да се лишавам от безкрайно красивото, за да си спестя порцията негативизъм. И че тези лишения само биха увеличили размера на въпросната порция. Плюс това да се откажа вече бе изключено - не само си бях избрала пътя... заобичах го.

...И така не се научих да се завръщам правилно. Затова се опитвам да убеждавам хората да останем възможно най-много, до късно, до тъмно, и след това. То, връщането, ми отмъщава посвоему - задушава ме, изпълва ме с чувството за нещо изгубено. Изоставя ме с купчина неразопакован багаж и ми напомня, че утре ще трябва да бързам. С връщането почти се мразим.

снимка: deviantart.com

Вчера в колата Лили го каза най-хубаво: "Страшно обичам да пътувам, обичам светлините на магистралите. Тъжното е, че на другия ден идва делника със своите проблеми и задължения. И всеки сив проблем безвъзвратно изличава по една частица от онази светлина, светлината на пътищата..."