ЧРД в хижа "Вежен"

Из новините: Трупа Вежен навърши две години.
Подзаглавие: Мартин Николов става на двадесет и осем.

Според традицията сме резервирали хотел Зорница за четвъртия петък от март. Така че в 14.00 група от петима заподозрени вече се качваме в танка на Сами и излитаме от София. По пътя все си мислим за прекрасното време навън и как то е чудесен повод за първия тазгодишен следобед под наслов "z-rock спортува". Разбира се, осъществяваме идеята на сто и един процента. Първо с волейбол,

после с футбол,

с малко табла междувременно

и с билярд и джаги като за последно.

Привечер заемаме местата около авангардно наредените ("по икебаната на Мартин") маси и се започва голямо пиене, придружено от не-чак-толкова голямо хапване. Метълизирали сме хотела от всички страни, като куфеенето продължава до ранните сутрешни часове.

По някое време Мартин, който няма рожден ден, получава първия си подарък - оранжева тениска, върху която предстои да се подпишем всички четиридесетима присъстващи. След като огромната какофония по изпълнението на задачата приключва, той споделя, че това е следващата негова дреха, която няма да изпере никога. Първата е карираната риза с подписи на William DuVall и компания Алисинчейнсци.

На сутринта събуждането също е традиционно - мама Люси и още един-двама са будни и вече нервни, защото закъсняваме с тръгването, а всички останали кротко пълзим из хотела, припичаме се на слънце и нагъваме мекици с мармалад и сирене. Тръгването се осъществява едва към 12 на обед, а мързелът, който се е лепнал на повечето от групата още призори, не пожелава да ги пусне. Аз съм от изключенията - толкова енергично ми е всичко, за пръв път се катеря с подобна лекота. (Де да бях такава и на Мусала, а?) Но никой не бърза за хижата и затова почивките преобладават - на всяка пейка

и на всяка равна полянка.

Въпреки липсата на покритие, по пътя успешно си комуникираме с по-напредналите:

След последната голяма обща спирка, аз усилвам ход и минавам сама през най-прекрасната от веженските гори - последната, точно преди самата хижа. Тъмно, борово и съвършено тихо.. най-чудесно! След края на гората изведнъж пониква и хижата.

Останалите пристигат петнадесетина минути след мен. Миленски още си е с късите панталони,

а Мила и Коси са с усмивки до уши, по пътя са видели сърничка.

За по-ясна времева представа, трябва да отбележа, че навън вече се смрачава. По стаите в хижата печките бумтят, Илия наваксва шест-седем часа сън, а в общото помещение пак сме разгънали голямата софра. По едно време се появява Калина с две масивни разтопени петна около джобовете на якето си. Изказва краткия си коментар с възможно най-трагичен глас:
- 'Топи ми се якенцето!

После отиваме да пишем картичка на Мартин, рожденият му ден е само след няколко часа. Като едни истински роби, трудим се дълго по съставянето и. По време на работния процес се раждат няколко култови реплики, чиито култов смисъл обаче надали някога ще успея да ви преразкажа и изясня. И така остават пет минути до полунощ, всички излизаме навън. Междувременно Мартин се преструва, че не подозира нищо, дори доброволно се оставя да го извлеат от столовата.

Може би защото пускаме в действие масивния запас от фойерверки, с който разполагаме, на някои хора изведнъж им става доста.. новогодишно!

После рожденикът духа. 271 свещи - нали става на 27+1 години, а пък по магазините все нямат свещичка-плюсче!

Основният подарък е брадва. Гравирали сме я с нещо специално, което сме взели от
една също толкова специална китара. Китарата изглежда така:

На нея пише: "Friends don't let friends get friends haircuts!" Мартин казва, че брадвата го топли много. Мен лично това истински ме усмихва! Той получава и една малка истанбулска табла. Дали знае от колко време Аша е замислила да му купи такава?... При последното ходене до Истанбул тя и Айв се върнаха оттам с въпросната табла, както и с подписан билет от Марк Ланеган. След навечерието на 27ми март билетът вече е част от мартиновата колекция. :))

*********
Неделя сутрин е време за фотография. Рус Пеш е в стихията си и излизат невероятни кадри. Портрети с минзухари,

портрети с танкове,

портрети с лайна.

Както и всеки друг път, слизането спомага за социалността на слизащите. Някъде по черния път двамата оффроудъри, Георги и Сами ни настигат. Ладата-танк наистина е атракция.

Атракционно съоражение, което Георги решава да обязди...

Бавно се предвижваме обратно към Рибарица. Из тази част на пътя Илия Сорегаши прави умопомрачителни снимки, които обаче няма как да ви покажа, защото още не са заживели своя живот из мрежата. Това не пречи да ги рекламирам! :)

В селото всеки тегли по една-две последни бири и порция яйца по панагюрски.

Ачо и неговите пътници тръгват за София малко по-рано от останалите. Непредвидили, че нямат достатъчно бензин, обаче, на тях в крайна сметка ще им се наложи да ни почакат. Колата спира на изхода на един от тунелите по Хемус. Минути по-късно по телефона Ирма е натоварена със задачата да донесе бензин. Но освен нея, всички останали се събираме да се порадваме на бензиновата криза.

Така се оказва, че Трупа Вежен вече покорява и магистрали.

За финал някой прогнозира, че "след двадесет километра ще се срещнем пак". И е вярно - малко след повторното тръгване Сами спира танка и останалите коли с оферта като стигнем в София да си допием в Борисовата градина. И тъй като три дена сме стояли гладни и сме пили само вода, всички вкупом се насочваме към езерото на Патки. Сигурно защото никак не обичаме да ходим на планина и да прекарваме почивните си дни заедно! :))

Снимки: Петър Драгушков, Люси Стаменова, Ася Пешева, Кикс-Кикето (знам ти фамилията, бе, само се правя!)