Тези дни отново гледам през рамото си. И се губя още повече сред съжалението, че не мога да променя определени неща и примерната радост от това, че все пак в положителна насока променям себе си. И тъй като внимателно трябва да се взирам в предстоящото, оказва се, че разполагам само с няколко мига да се обърна назад. Въпросът е, че винаги ми се иска времето да спре там някъде между два от тях... И после завинаги да забрави да тръгне.
Изобщо, съжалявам, че в някои отношения хората нямаме еднакви емоции и чувства с еднакви отенъци по еднакво време. Както съжалявам, че прекалено често щастието на един индивид зависи от некотролируеми външни фактори или други индивиди. И си мисля колко мазохистични са опитите да продължиш да воюваш за нещо, имайки на лице горните две дадености. Понякога се убеждавам, че неизпълнените желания болят много повече от което и да е разочарование. Изобщо мечтата за нещо, което никога няма да се случи, е силен противник. Точно тя създава онези мъчителни кълба от чувства, които застават в гърлото на човек и по такъв начин се грижат за притока на кислород, че жертвата нито умира, нито има шанса да усети радостта от една истинска глътка въздух...
За компенсация на всички тези черни изводи, си припомням хубавите тазседмични моменти. Преговарям си миговете, когато ме увериха официално, че здравето ми изобщо не е в чак толкова трагично състяние. Сещам се каква е радостта от натрупания сняг и това да се хвърлиш почти гола в него. А най-нелепото е, че накрая се озовавам в някаква студена стая отново в прегръдките на едно Минало, което дори съм хванала за ръка... Само че, докато се случва всичко това, настоящето бяга напред. И аз тичам по следите му, защото твърдо съм решила да го догоня и да помоля да вървим заедно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар