Снежен джаз

Идеята за мокрия сняг винаги ме сдухва - нещо толкова бяло, красиво и ефирно да се превръща в кална улична локва, падайки грациозно?! Като най-обикновена сива дъждовна капка... Нередно ми се струва, но някак естествено и познато. Защото и с хората е така. И когато го наблюдавам нехайно през прозореца на класната стая, препратката към стиховете на Смирненски идва съвсем неканена.



Излизаме навън и се оказва, че и това настроение, както всичките ми други, варира съвсем непредвидено. Чак сега обръщам внимание на малкото снежинки, задържали се
по все още зеленикавата трева, по купищата жълти листа покрай тротоарите, по клоните... Продължава да вали, вятърът навява снежинки по миглите ми, после по устните. Вече усещам не само присъствието, но и вкуса. Сещам се за Рей Бредбъри. А ние не спираме да вървим, елегично обсъждаме делника. На нея и липсва слънцето, на мен пък може би всичко останало. Но се усмихваме, даже се смеем!

Умишлено и не съвсем решавам да взема първия снежен следобед за лично ползване. И го прекарвам сама. Действа отрезвително, за мое учудване не чак толкова минорно. Сега си имам списък с моралните неща, които трябва да си набавя. И едно празно пожълтяло листче с начините, по които това ще стане. В допълнение - музика в унисон:



Грешни сме, казват, хората,
но аз не вярвам в това!
Виновна е луната,пълната луна!
Луната, която играе с нас,
под нотите на лунен джаз....