Colorblind

Изредиха все едни такива сиви дни, този път без никаква символика и образност. Просто сиви. Усещам се как, впервайки поглед в мрачното дъждовно небе, сякаш и в очите ми се вселява тази сивота. Представи си какво е ирисът ти да се оцвети в някой нюанс на сивкавото. Тогава защо не виждам света черно-бял?! Behind these cold psychotic eyes...



Било заради сезона или стечението на обстоятелствата, наблюдавам намесена нотка на асоциалност. Вярно, книгата за Кърт Кобейн е особено четиво, Supernatural е увлекателен и неангажиращ сериал, а многото качествена музика за преслушване е ежедневие. Обаче ми се губи тънката шарена линия между изброените и липсата на социален живот, която е по петите ми навсякъде. Сигурно така става, когато за няколко часа човек се допре до отминалите времена съвсем наживо и реално? И дори поговори с тези "времена", види новия им живот и новите хора в него. Докосваш се до обаятелното отминало за миг и изведнъж идва настоящето, нежно обвива ръката си около кръста на отминалото и го кани на танц. Мисля, че болеше!



И друго... Не зная каква е тази тенденция хората около мен да вярват сляпо на собствените си предразсъдъци и илюзии. Казано на жаргон "К'ви са тези филми?!" Търся си обяснение как може човек да вдъхне живот на собствените си измислици и по този начин да ги преплита все повече. Обясниха ми, че въпросните се били взели съвсем насериозно. Груба грешка, драги! Само че, съгласете се, няма нужда да ме правите част от тази грешка. Благодаря...