A great place to party: Страшното езеро

      Още преди половин година Ирма си бе резервирала втория уикенд от месец юни, за да ни води на едно... страшно място. Няколко дни преди да тръгнем към Страшното езеро в Рила, провеждайки организацията на събитието, установихме, че ни предстои едно преобладаващо женско парти - картинката си беше смешна: Ачо, Боби и Пеш на фона на десет изискани дами. 

      Вечерта на седми юни бе белязана от концерт по случай двадесетата годишнина на група Хиподил, което обособи затруднения в ранната съботна сутрин - както при събуждането на голяма част от туристическата ни дружина, така и при материализирането навреме на уреченото за тръгване място. С други думи, при положение, че уговорката бе да се видим в 09,00 сутринта на метростанция "Г.М. Димитров", моя милост (иначе съвсем точна и сериозна) се събуди в 09,10 и успешно пристигна едва в 10,15. 

      А пазаруването в Самоковската Била глътна още един час от времето ни. Също там Боби взе решение да пребори главоболието си с Упсарин, разтворен в айрян - събитие, което държа да запиша за идните поколения. 

      

      Така от Централната планинска школа, където е началото на пътеката и към хижа Мальовица, и към Страшното езеро, тръгнахме едва по обед. Скоро дойде и първото препятствие. 

      Видно е, че тактиката ни бе всеки да превземе реката от различна част на брега. И докато повечето от нас преджапваха с грациозна крачка,

Боби собственоръчно успя да си изхвърли раницата в реката, а обувките на Мария съвсем самостоятелно решиха да гребнат една-две шепи вода. Поне по-нататък настъпи идилия - минзухари, усмихнати рожденички и последните за сезона снежни преспи.

      С Люси нямахме търпение да стигнем заслона край едноименното езеро и след като изкатерихме най-стръмната част, спирахме само колкото да се дивим на полузамръзналите езера, които живописно се съчетаваха с облачното небе. Безспорно планинските езера са наистина най-красиви точно по времето, когато ледът започва да се топи.

На самото Страшно езеро пък, в чест на Ирма, бяха дошли на раздумка и пингвините Пин и Гвин. 

     Заслонът е един от малкото останали заслони в истинския смисъл на думата. Имаше си всички необходими характеристики:

  - печка, която се пали трудно, но веднъж запалена гори до сутринта;

  - двуетажни дървени нарове;

 - мишокът Никодим и неговото семейство, които се грижат в заслона да не настъпи прекомерна чистота.

Уютът след като слънцето се скри бе несравним - задружна група празнуващи, различни видове свещи, бумтящи въглища; не мога да премълча наличието на вкусна рожденденска торта с ягоди и бисквити, направена... на място, както и надписа на бобовата тениска "A great place to party".

      Изтягам се на леглото си с мисълта, че ще слушам празнуващите и ще си мисля как на километри наоколо сме само ние - усмихнати и доволни от днешния ден...

... и се събуждам на другата сутрин. Не, по-точно не се събуждам, Боби ме буди, защото само аз съм останала да спя, а вече се подготвяме за тръгване. Навън се е смрачило и се очаква всеки момент да завали; и всичко това по някакъв начин прави заслона още по-уютен. 

      Важно е да се отбележи, че на следващата снимка се вижда как с Лиле правим генерална репетиция по снежно ходене под наклон. Предстои да разберете защо е трябвало да се съсредоточим по-внимателно в овладяването на необходимите движения.

      Скоро се озоваваме пред грамаден заснежен пасаж, който погледнат от ниското изглежда така:

      Всички обаче все още сме на върха, изправени пред задачата да слезем някак - без котки, без пикели, че даже и без въже. С Люси сме първи в колоната и докато тя се дърпа и разказва колко я е страх от такива стръмнини, аз й се обяснявам как няма проблеми, просто да върви след мен и бавно-бавно ще стигнем до долу. Въобще не ми минава през ум, че е по-разумно да потърсим друга част, откъдето да прокараме пътека; просто стъпвам внимателно, забивайки подметки в хлъзгавия сняг.

...

В следващия момент всичко започва да се случва прекалено бързо! Подхлъзвам се и политам с надеждата, че все след малко ще успея да се спра. Камъни. Вече се търкалям през глава. Мисля си, че никога не ми се е случвало да се пързалям чак с такава скорост. Още камъни, само не главата, не главата... дори нямам спомен крещя ли.

...

Когато все пак се спирам, първо радостно осъзнавам, че съм в съзнание и че главата ми е цяла. После събирам сили да разплета крайниците си и да извикам на хората горе, че съм добре. Изправям се, замръзнали са ми пръстите, поради което идва натрапчивото чувство, че не мога да използвам и двете си ръце. И докато ги разтривам и без резки движения сядам на един камък, виждам Боби. Седнал си е на дъждобрана и лети към един от огромните камъни. Тук вече съм сигурна, че крещя "Не!", само дето е късно. От засилката Боби изхвърча през камъка и пада в дупката до него; колонката, на която е слушал музика, продължава да се пързаля към мен.

...

Изпълзява. Цял. Идва до мен, аз му подавам колонката, усещам, че е в несвяст. Казваме си нещо и обръщаме поглед нагоре - виждаме Лили, която също като мен е решила, че ако стъпва бавно-бавно, ще успее. В същия момент и тя полита. Задира камъка, който и аз задрах, носи се с моята адска скорост към друг такъв. Слава Богу, Боби съумява овреме да се изпречи пред нея и да я спре.

...

Тишина. И цялото нещо е не повече от няколко минути. Векове. 

            Другите от компанията правят серпентини, хвърлят си раниците, теглят по една профилактична псувня. Тъкмо когато си мисля, че вече всичко е наред и се благодаря, че няма никой наранен, на съседната височина съзирам Мила, която преживява точно същото, каквото се случи и на нас. После ще ми разкаже, че идеята била да се пусне много бавно, спирайки се  с ръце; и че не изчислила как при такъв наклон това няма как да проработи.
      Един час сме прекарали на снега. Смеем се на късмета си, вземайки предвид факта, че нещата можеше да завършат много грозно. Не го наричам безразсъдство, единствено защото никой от четиримата не е знаел точно какво го очаква отвъд видимата част. Иначе ясно е, че не бихме посмели да си правим подобни експерименти.

      Боби поздравява с Queen - Don't Stop Me Now. И си говорим кои песни ще пускаме догодина на девети юни, когато направим форумния курбан. После - отново с усмивка, ближем рани на Йончевото езеро. Щом нещата завършват щастливо, няма нужда от драма; както няма нужда и от омаловажаване на станалото.

ПП: Когато си преминал през near-death ситуация от такъв калибър, идва ти отвътре да почерпиш. Вмъквам се в заведението до Централната планинска школа и делово поръчвам единадесет бири и една Кока Кола. 

За финал всички оцелели си правим групов портрет. A greart place to party, казах ви вече... :)

Снимки: Петър Драгушков и Люси Стаменова