из „Принцът на приливите“, Пат Конрой

„Изчаках Лоуенстийн на излизане от работа. Като я видях да слиза по стълбите, се опитах да намеря точните думи. Тя ме видя на отсрещната страна на тротоара, облегнат на уличната лампа. Красотата и, както винаги, ме прoниза болезнено, но не тя, а добротата разби сърцето ми. Преди да си отворя устата, очите ми се напълниха със сълзи. Никой още не беше измислил най-добрия начин да се сбогуваш с Лоуенстийн. Тя веднага разбра, извика и пресече улицата.
- Не, Том, не. Не. Не е честно!

Пусна куфарчето си на земята и обви ръце около врата ми. Куфарчето и се отвори и по тротоара се разхвърчаха листове; някои от тях се скриха под паркиралите една зад друга коли. Изтри една сълза от лицето ми, а другата изпи с целувка.
- Знаехме, че този ден ще дойде. Говорили сме за него. Едно от нещата, които харесвам у теб, Том, е, че ти си от ония мъже, които винаги се връщат при семейството. И все пак, дяволите да я вземат! Дяволите да я вземат Сали, задето те е срещнала преди мен.
Думите и ме нараниха и аз не издържах - отпуснах глава на рамото и и вече истински се разплаках.

**********

Всяка вечер, когато се връщам след тренировка и карам към вкъщи по улиците на Чарлстън, пътувам със свален гюрук на открития Фолксваген. Винаги е тъмно, есенният въздух е хладен и вятърът роши косата ми. В най-високата част на моста, със звездите, увиснали над пристанището, аз поглеждам на север и ми се приисква всеки мъж и жена да имат по два живота. Зад мен Чарлстън потрепва в студения елексир на собствената си неизразима красота и напред ме чакат жена ми и моите деца. В техните очи виждам истинския си живот, истинската си съдба. Но онова, което ме крепи сега, е тайният ми живот и когато стигна върха на моста, аз молитвено си го прошепвам със съжаление и с благодарност. Не мога да ви кажа защо го правя, нито какво означава, но всяка вечер, когато се връщам в южняшкия си дом, към моя южняшки живот, аз си шептя:

- Лоуенстийн, Лоуенстийн...“