За паралела между пързалките и Живота...

Из "Нощем с белите коне"
Павел Вежинов

"... А всъщност беше толкова отдавна, като в някакво друго съществуване. И в това друго съществуване като че ли и багрите не бяха същите, нищо не беше същото. Така добре си спомняше тая хубава топла привечер, скоро след това бе залязло слънцето. Навярно е била късна пролет, цялата градинка бе потънала в цъфнали храсти. Децата играеха там до прималяване - на въртележките, на люлките, на дървената пързалка. Ох, тая пързалка, все още си беше на мястото, децата все още се хлъзгаха по излъсканата и повърхност. Тя и сега понякога спираше да я погледа - не, не самата пързалка, очите на дечицата, които се спускаха така безстрашно по нея.
Тогава само тя стоеше уплашено пред пързалката, само тя не смееше да се спусне. А беше толкова просто. Изкачваш стълбичките, сядаш на лъскавата дъска и тръгваш. Толкова просто! Само тя не смееше, страхуваше се, мислеше си, че ще се забие като пирон там долу. Веднъж майка и се опита да и помогне, изкачи се заедно с нея на стълбичките, държеше я усмихната за треперещата ръчичка.
- Ето виждаш ли колко е просто! - говореше тя. - Всички деца го правят, даже най-малките. А ти вече не си дете, ти си момиченце.
- Не, не! - крещеше тя. - Аз искам сама, маминко...


И на другия ден, разбира се, не посмя. И на следващия ден не посмя. И се реши точно тогава, когато беше дошла жената. Но Криста не я забеляза, видя я, когато всичко бе свършило.Изкачи се по стълбите, видя тая смешна височина, която тогава и се струваше шеметна. Но сега вече знаеше, че няма път назад... От гърлото и се изтръгна писък, отчаян в първите мигове, след това тържествуващ. Бе докоснала Земята така лекичко, така неусетно, че просто не повярва на очите си. Огледа се нетърпеливо - дали някой все пак не е видял нейния подвиг? Никой от децата, разбира се, много важно, че някакъв фъстък се спуснал по пързалката... "