Огледално

Замислих се за момент. В съзнанието ми се изредиха лицата на толкова хора, толкова чувства и моменти прахвръкнаха за миг. Почувствах Меланхолията и тъгата по всичко отминало. Ала реших да не признавам...
- Имам всичко, от което се нуждая! - отвърнах. - Животът отдавна вече не е пред мен, зная. Ала изпитах достатъчно, защо трябва да съжалявам? Защо да очаквам още нещо? Защо да търся липсата на нещо, което никога няма да изпитам?
- Хаха, успокояващо звучи казаното. Но нима вярваш в думите си? Това, което таиш в себе си не може да бъде покрито! Не и за мен... нито за теб! И кое те утешава след като сама знаеш, че криеш истината? Може би това, че другите вярват и те смятат за щастлива? Това че изглеждаш неуязвима, докато си скрита зад маската на Смелостта?...
- Наистина не може душата и мислите ми да са така прозрачни! Дори фактът, че ти виждаш какво се случва с мен, че виждаш в съзнанието ми...
Ах, но нали ти си част от мен... - отговорих и вперих поглед в огледалото.
- Аз съм част от теб, да. Ала ти опитваш да прекриеш толкова много даже и от мен, т.е. от себе си. Сякаш си връщаш с предатлство за всички онези пъти,
в които аз съм те предавал...

Тактиката му беше наистина добра. Образът не искаше да ме накара да говоря и признавам просто така. Защото на него всичко му беше съвсем ясно. Целта му бе да ЧУЕ това от МЕН. Не за да се убеди, че е така. А за да покаже истината на самата мен! В очите ми напираха сълзи, които обаче все още можех да контролирам.Единственото,което можех да контролирам всъщност...
Докато мислех всичко това, усещах неговия поглед. И само след миг чух собствения си глас...

-ДА! ЛИПСВА МИ! ЛИПСВА МИ ТОЛКОВА МНОГО! Липсва ми човек, към когото да се привържа!Липсва ми чувството на удоволствие от обичта! Искам да мога да обичам, а не само да бъда обичана! Искам и някой, който да ме разбере... или поне някой, който да ме приеме такава! Без да се нарани от това!

Говорех аз... И казвах пълната истина. Какво от това, че Той ме беше накарал? Не се случваше за първи път да ме кара да говоря без аз да го искам. Ала обикновено Той слагаше думите в устата ми. Докато сега просто ме подтикна да изрека това, което ме ужасяваше така силно.

- Защо ме направи такава? - продължих. - Защо ме преобрази по такъв начин? Та сега аз съм безчувствена, но само пред другите! Дълбоко в себе си усещам всичко, а не мога да го изразя. Нямаше ли да е по-добре да не чувствам изобщо?
- А защо обвиняваш мен? Ти сама се превърна в това, което си. Запълни сърцето си с лед и оправда постъпката с това, че не искаш да го разбиеш отново, нали?! Само дето не успя да се справиш със себе си и да постигнеш замисленото докрай. Ето защо трябваше да платиш неуспеха!

За минута мълчахме. После Човекът от Огледалото наруши тягостната тишина.

- През цялото време наблюдавах всичко внимателно. И реших да ти докажа колко много грешеше. Да ти покажа, че чувствата невинаги причиняват само болка. Че ти искаш дасе откажеш от нещо неимоверно красиво, от нещо, присъщо за всеки истински човек!

Това беше последният ми шанс.

- Е, добре. За толкова години осъзнах грешката си. Ще ми върнеш ли изгубеното сега? - запитах неуверено.
- Не, разбира се! - отвърна Той.
- Но защо?! Аз вече зная. Признавам, че не биваше да пожелавам това! ВЪРНИ МИ ГИ!
- Прекалено е късно! Така, както ти не можеш да върнеш времето назад,
така и аз не мога да върна пропиляното...

...

И изчезна. Огледалото остана кристално чисто. Повърхността му се избистри, въпреки че стоях пред него. Защо ли? Защото заедно с Образа си беше отишла и онази част от мен, която можеше да чувства, вижда и усеща безчувственото и невидимото...

... Завинаги!