Неведнъж сме си казвали, че покрай традиционните чудесни места, които посещаваме, хубав е всеки път, когато открием и някое ново. Ето защо, веднага щом чух от Стефо и Мария за красотата на язовир Душанци, който се намира само на два часа от София, реших, че за рождения ден ще поканя там приятелите си. Докато обаче си правехме сметки кой ще отиде още от петък с въдица на рамо, кой ще пътува направо от морето към язовира и кой може да изнамери лодка, метеорологичните прогнози застанаха съвсем срещу нас. И така цялата седмица преди заветния уикенд 05-07 юли премина под знака на непрекъснато ровене из sinoptik.bg, gismeteo.ru и каквито още подобни сайтове знаехме като "познаващи". Ровене с надежда, че до 05 юли обещанията за сигурни валежи и 80-процентово случване на буря ще бъдат разколебани.
А аз си стоях вкъщи или пък бродех по улиците, обмисляйки трябва ли да поставям гостите в подобно затруднение и същевременно усещайки колко много ще съжалявам, ако не отидем да видим точно това място. Освен всичко, ясно бе, че близо тридесетимата потвърдили вече са организирали пътуването си към Пирдоп и пренасочването към някоя вила или къща за гости в съвсем различен край на страната нямаше как да се приеме като приятна изненада.
05 юли: отиваме каквото ще да става!
От София към площада на село Душанци се движат две коли, едната от които е бял Москвич Алеко с четири души, две кучета и препълнен багажник. От Варна към същия площад идва едно бяло Поло, претъпкано с каквито ви душа иска принадлежности за морско къмпингуване. Някъде около Челопеч шофьорите на останалите две коли звънят на Москвича с известие, че вече са в центъра на Душанци; след кратко обсъждане от Москвича връщаме обаждането с молба общата среща да се премести на площада на село Антон, откъдето (както твърдим) е по-удачно да се стигне до язовир Душанци. Когато всички се озоваваме на новото уговорено място, навън започва да притъмнява.
Пътят от Антон до язовира е коларски, а мократа настилка и приличните локви го правят съвсем офроуд за коли като нашите. Караме и караме, после караме още, а язовир така и не се вижда. При едно от поредните съгласувания между шофьорите Васе споделя, че като говорил с някакъв местен човек в село Душанци, било му обяснено, че отвъд селото има хубав асфалтов път към Стената. Кулминацията настъпва някъде около най-гадния участък от пътя през нивите, точно когато сме се решили да се върнем обратно до Душанци, и се изразява в това, че нашата кола спуква гума. Повече от половин час отива в борба с немощен крик, а още толкова - в безуспешно търсене на алтернативен път към Стената, така че да не обикаляме отново от Антон към Душанци. В небето присветват буреносни облаци.
Докато изминем отново цялото калище, докато заобиколим дупките и излезем от село Душанци вече наближава един след полунощ. Всички са уморени, от една страна се дразним на тоталния неуспех, от друга се радваме, че се измъкнахме от пътя, който при следващия по-голям дъжд щеше да стане съвсем невъзможен. Ясно ни е също така, че по това време е абсурдно да открием хубаво място край самия язовир и затова разпъваме палатките на първата подходяща поляна в средата на нищото. Епопеята завършва с щастлив край: палим огън, около който някои от нас остават чак до изгрев.
 |
| снимка: Мила Генчева |
06 юли: потоп нямаше!
Докато пием кафе и се разбудим, другите три коли започват една по една да пристигат. Оказва се, че Стената е на пет минути пеша, така че с Цецо сформираме бойна пешеходна група, която да открие свободна поляна край язовира. Точно в края на асфалтовия път е пълно с палаткуващи или дошли само за деня рибари, но малко по-нататък се натъкваме на истинска находка - сенчесто зелено пространство на брега, с изглед към склоновете на Стара планина. "Тук ще бъде България!"
Някои са преживели тежка вечер с лучени кръгчета, горчица и много бири и се отдават на заслужена почивка.
Други решават да поплуват.
Трети се отдават на фотография, а четвърти - на сладки разговори край огъня.
Точно когато следобедът донася сиви облаци отвъд планината, с няколко души решаваме, че моментът е удачен за дълга разходка по брега на язовира. Естествено, няма нищо чудно, че на десетата минута започва да вали; това обаче става причина хората с професионални фотоапарати да се върнат към лагера, само ние с Вера продължаваме. Гората, в която навлизаме, се състои от стари дървета с дебели стволове в най-причудливи форми, дъждът вече се е засилил, но тук едва се усеща. Седим и си мълчим, гледайки концентричните кръгове, които капките чертаят по водната повърхност. Така обичаната прохлада на летния дъжд! ... После бързо-бързо изгрява слънце и разходката ни продължава през малинаци и джанки, докато не стигаме до някакво заградено частно място, което се оказва крайната ни точка.
Междувременно в лагера e инсталирано мултифункционално обзавеждане. "Седиш си на него и в същото време можеш да го сечеш за огъня", хвалят се лагеруващите.
Колкото повече се скрива слънцето, толкова по-чудесни стават картините! Отново е заръмял дъждец, но всички са доволни и усмихнати, изнамерили сушина под големите дървета или под покрива на тентата.
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
 |
| снимка: Люси Стаменова |
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
По традиция, на всеки мой рожден ден Люси върти пой. Всички помним вечерите в Борисова, когато се събирахме край паметника да я гледаме; тя споделя обаче, че напоследък е оставила това си занимание съвсем на заден план.
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
И така с настъпването на полунощ вече официално съм рожденичка. Уж съвсем непреднамерено, Васе ме моли да му донеса едно Пиринско от реката, а там се натъквам на... колело! Велосипедната ми сага стартира преди месец-и-малко, когато реших, че е крайно време да се науча да карам. Под влияние на следните фактори опитът ми бе определен като неуспешен:
- подуто коляно;
- сто пъти минаване с велосипедна гума през краката на Лиле и Стилиян;
- брутално много смях по повод невъзможността ми да запазя каквото и да е равновесие.
Оттук нататък обаче мърдане няма! Дори ме заплашват, че ще ме оставят да си закарам колелото до Пирдоп, пък ако ща и на гръб да го нося дотам!
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
Следва изпълнение на следните стихотворни редове с мелодия тип Happy Birthday:
Малко Пете върти,
малко Пете лети,
малко Пете си ти!
Лиле ми обяснява, че освен да се науча да въртя, време ми е и да полетя: втората част от подаръка е полет с парапланер над Витоша. Еуфоризирам се тотално при мисълта как ще навия и още един много любим приятел да летим заедно. От колко време си говорим това, а, Пешка?!
Тази вечер Мартин и Ачо са благосклонни и изпразват от съдържание джобовете ми преди да дойде време за празничната баня!
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
По-късно с Цецо решаваме да пишем разни неща с челник на дълга експонация. За успешното изпълнение на надписа "Z-rock", както се оказва, си има чалъми - специализирам се в огледалното изписване на букви за тридесет секунди, както и в скриването на светлината при необходимост. Най-добрият резултат:
 |
| снимка: Цветан Банев |
Вечерта завършва край огъня. In my thoughts I have seen rings of smoke through the trees and the voices of those who stand looking...
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
07 юли: на път с пет коли приятели
Рано сутринта ефирна лятна мъглица се стели над водата. Аз я проспивам.
Цял предиобед основна тема на разговор е страхотното заведение-музей в Златица, където с Ирма сме решили да заведем останалите. Обясняваме ли, обясняваме - колко е хубаво, как се намира съвсем по пътя ни, колко вкусна риба приготвят там, как докато си пие питието, човек може да разгледа автентична къща с битови предмети от миналия век... И когато най-накрая се озоваваме в Златица, оказва се, че точно днес има кръщене. След толкова хвалби обаче няма как поне да не щракнем една обща снимка отпред!
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
Все пак сядаме да хапнем в лятната градина на едно заведение около Челопеч, край масите има свежа зелена поляна с бунгала. Летният дъжд обаче не ни е забравил и запръсква сякаш от нищото, под грамадните чадъри над масата вече прокапва вода. Тъй като сме единствените посетители, обръщаме го почти на домашно парти - седим си по земята около мокрите столове, пуснали сме си Black Label Society и нагъваме ли, нагъваме пържени картофи и супи.
 |
| снимка: Ирма Атанасова |
С други думи: позабравеният, но все така огромен кеф да пътуваш с пет коли приятели, било то и когато става въпрос за връщане към София и сивите й делници.
