Вежен 2013: a change of seasons

          05 април, петък

      Уговорили сме се да тръгнем от София в 17,00. Вече е 16,30, а аз тепърва отивам да принтирам ваучерите за полет с парапланер и картичката-снимка, които ще подаряваме на тазседмичния многоуважаем рожденик - Пешката. Озовавам се на мястото на срещата с двадесет и пет минутно закъснение, там пък за моя изненада всички други вече са на линия. Движим се завидно стегнато и в 19,30 паркираме колата пред хотел Зорница в Рибарица. Час-и-малко след нас започват да пристигат и останалите от компанията. 

      По-малобройни сме от предните години, но това не пречи да си направим вечерта чудесна. В полунощ Пешката навършва тридесет години и освен горепосочения подарък получава... торта по шопски:

снимка: Мила Генчева

      Трябва да се отбележи, че по отношение на импровизираните торти ставаме все по-изобретателни. Седмица по-рано Мартин духа свещи върху погача. Не на последно място, в аналите на историята никога няма да избледнее споменът за тортата-зелка, която връчихме на Аша на връх Мусала... Честити тридесет години, Пешка, пожелавам ти все така да мъдреем заедно!

        06 април, събота

      Златно правило, изпитано през годините: когато става дума за традиционното ходене на хижа Вежен, никой никога не бърза; ако все пак се намери някой, който по някаква причина се е забързал, то намеренията му биват своевременно осуетени. И така, в нашия апартамент, животът започва да тече едва към 10 сутринта. Когато слизам в ресторанта да си поръчам неизменните мекици или пържени филии със сладко, Рус Пеш ме пресреща с въпрос:

 - Ти по дългия или по късия маршрут ще се качваш към хижата?

Без да съм го мислила кой-знае-колко, отговарям, че съм с него по дългия. Идеята е тази година някои от нас да разнообразят традицията, както и да си направят по-дълго пътешествие. Затова сме измислили маршрут от Рибарица през хижа Бенковски, с качване на връх Вежен и слизане в подножието му при едноименната хижа. Цялото ходене се явява около осем часа, поради което обещавам на Пеш, че в 11,00 ще съм готова и тръгнала. Обещание: изпълнено.

      Първата една трета от прехода е доста ударна. Катерим си ние с Дикинсъна баира и през цялото време се смеем и си говорим. Полезната ни дейност се изразява в това, че сме завързали на моята раница един чувал за боклук, в който усилено събираме пластмасовите шишета, захвърлени тук-там. Между другото, нашата компания не е точно единодушна по въпроса как да се обръщаме към въпросния ни другар. От една страна, предвид, че името на човека е Николай и че е огромен фен на Брус Дикинсън, защо да не се възползваме от уравнението Ники + Дикинсън = Никинсън? От друга, първият път, когато срещнала никнейма DICKINSON, Мила в бързината прочела DICKENS и се възхитила, че в z-rock форумa е  попаднал такъв интелигент! Та защо пък да не го прекръстим на Дикенса?

      Когато баирът най-сетне е преборен, пред погледа ни се разкриват високите сини върхове на Стара планина. Времето е благосклонно слънчево и ни дава възможност да полегнем на една поляна, забили нос във все още нераззеленилата се трева.

снимка: Цветан Банев

      По-нататък настигам Ирма и Рус Пеш, нарамили професионалните си фотоапарати и обективи. Говорят колко е по-интензивна динамиката в една снимка, на която небето е изпъстрено с облаци. Илюстрация:

      И хижа Бенковски ми се вижда приказно красива! По поляните около нея се лилавеят безброй минзухари, вятърът повява проснатите отстрани зелени чаршафи, а във висините са заснежените върхове. Като връх на идилията хижарката ни донася топли домашно изпечени солени кифлички. Споделя обаче, че изобщо не ни препоръчва да продължим прехода си през върха. Сутринта за Вежен тръгнали няколко души, които едва преди малко се обадили, че са стигнали до хижата. Умаломощили се били от риене и затъване в дълбоките снежни преспи. 

      Освен всичко, и часовникът не е наша страна - минава 15,00, все още чакаме трима от групата да ни настигнат, пък и облаците се сгъстяват.

      Ето защо, когато всички се събираме, единодушно решаваме да продължим към хижа Вежен, но по черния път, който заобикаля върха. Час по-късно времето вече съвсем се е навъсило и почти всички са опаковали себе си и раниците си във водоустойчиви якета и дъждобрани. Дъждът запръсква все по-силно, а ние си знаем, че имаме още поне два часа ходене.

      Сигурно съм от малкото, които се радват на едрите капки и на гръмотевиците, отекващи по съседните височини. Предвид още недошлата пролет, дъждът бързо ме пренася в така мечтания есенен пейзаж.

      Дикинсъна си е избрал да остане назад с мен и Мартин. Може би първоначално няма предвид, че и двамата обичаме да вали в планината и никак не мислим да бързаме към хижата. Обзалагам се обаче, че със сигурност му е весело! Пеем Alice In Chains, разправяме си разни врели-некипели и хич не се впечатляваме от факта, че сме прогизнали. След един завой на пътя се натъкваме на две сковани пейки и маса. Половината място се е опазило сухо, благодарение на разперения висок бор. Предлагам да си отворим един кен бира и да погледаме дъжда. Предложение: прието.

     В хижа Вежен все пак пристигаме по светло. Хижарят тази седмица си има заместник - един безкрайно усмихнат лекар, с който веднага се харесваме взаимно. Грижи се човекът да ни  е топло, дава ни безплатен чай, сготвил ни е и боб, както съм поръчала по телефона. Цяла вечер се чуват предложения да се съберем всички на голямата маса и да играем дружно на нещо. Едва към 23,00 обаче предложението се приема. Започваме масови асоциации, които минават под знака на не една изказана в бързината глупост. Сред тези, които заслужават отбелязване са:

1) Обяснява се "свастика"; подадени думи са "кръст" и "пречупване"; асоциацията е "мюсюлманство"

2) Обяснява се "бахур"; подадени думи са "шампанско" и "култура"; асоциация няма

3) Обяснява се "жабуняк"; подадени думи са "блато" и "земноводно"; асоциацията е "мухоморка"

Еnough! В началото нашият отбор, състоящ се от пет души, които формират общо два мозъка, е назад с пет точки. Играта завършваме наравно - 10:10 или нещо от сорта.

       07 април, неделя

      Подозирам, че дъждът не е спирал да вали цяла нощ. Почти до сутринта камината остава горяща и няколкото пъти, в които се събуждам, се наслаждавам на процеждащата се светлина и на приятно пукащите дърва. На сутринта пък през прозореца наблюдавам мъглата, обвила дърветата. Ръми.

      Неизменната обща снимка и тръгваме!

      Вчера докато валеше, повървяхме през дебрите на гората не повече от десет минути. Днес обаче половината преход е по козя пътека и имам колкото си искам време да слушам капките, отронващи се от боровите иглички, и водата, просмукваща се в почвата; да вдигам глава към върховете на дърветата; да докосвам мокрите дънери. 

      За целта пускам почти всички напред, вакханалията скоро заглъхва и известно време вървя сама през тишината. Зад мен е само Рус Пеш, чиито снимки и тази година включват сюрреалистичен мотив. 

      Когато дочувам реката, т.е. когато вече слизам на черния път, все още не съм се наситила на мократа гора. Бих прекарала дни, вдишвайки влагата, смолата, спокойствието. Не ми се иска да преставам, дори топлата супа в някой рибаришки ресторант не ме блазни кой-знае-колко. Месецът може и да е април, но думата е есен. Е с е н .

      В Рибарица е сиво. И докато чакам двете коли, които останаха зад нас, за да ги упътя, съвсем умишлено съм излязла извън навеса и съм си свалила качулката. A change of seasons... 

ПП: Всички снимки без посочен автор са дело на Петър Драгушков.

В Орловото гнездо

        Обзор на събитията 

      Първоначалният проект да пием малиново вино на хижа Тръстеная по случай рождения ден на Георги не успява да се реализира. В резултат тържествата, насрочени за 16. и 17. февруари, се местят на заслон Орлово гнездо. А четири нинджи, сред които и въпросният рожденик, хващат старопланинските баири още в петък сутринта.

       16. февруари: голямото бавене

      Преобладаващата част от групата има среща на гара Подуене в 09,00. Тъй като няма да гоним влак, удава ни се възможност да се насладим на обичайната дезорганизация и размотаване. Аз и Боби сме от хората, които за пореден път са се справили успешно с доказването на Теоремата на z-rock форума, която гласи:

А към 09,15 се обажда Рус Пеш да съобщи, че се излежава в леглото и да пита дали имаме места по колите - решил човекът да дойде, бе!

      В Български извор спираме уж да ядем, но след като свикваме съвета, решаваме да уважим едно препоръчано от Васе заведение, което се намира малко преди Троян. Боби вече приритва за шкембе. Нашата кола пристига първа на уреченото място, което, както със съжаление установяваме, не работи. Разведряваме се обаче отново с мисъл за Боби - как само ще посърне, когато се сблъска с жестоката реалност на затворената кръчма!

    Вече в Троян, спирането за обед е неизбежно. Всичко е повече от прилично, само дето - изненада, Боби! - в обедното меню не фигурира шкембе. Оh, the irony! 

      Наблизо до Троян имаме среща с героите, тръгнали вчера към хижа Ехо. Решаваме, че всички ще ги изчакаме дружно и нещата придобиват пиянски обрат. Марио (по-известен като Моравото Маре) тактично повиква сервитьорката:

 - Предлагате ли туршия?

И след като получава отрицателен отговор, делово поръчва:

- Една ракия в такъв случай!

А Явор и Боби се вдъхновяват от светлия му пример и поръчаните ракии стават три. Когато все пак тръгваме, мушвам във вътрешния джоб на якето си една почти пълна чаша ракия, да има за из път!

      Тръгваме към мястото, където обядват петъчните нинджи. Уговорката е твърда - в никакъв случай никой да не сяда с тях на масата. Часът е вече 15 и дори с нашите разбирания не можем да си позволим повече мотане.

      Около 16,30 тръгваме от Беклемето към заслона! Единодушни сме, че при което и да е от ходенията ни досега никога не сме постигали чак такова закъснение. Ще вървим в гъста мъгла и със сигурност ще стигнем по тъмно, но всички са усмихнати и в добро настроение, някои - по-подпийнали от други.

      За целия преход броят на видените гледки е равен на нула. За сметка на това, вече по тъмно времето се изяснява и над нас се показва червеникава луна, заедно с купища звезди. Някъде напред примигват светлините от хижата.

      Вечерта минава под знака на възвишена музика, посветена на любовта и напиването. Хижарят Наско предоставя на един талантлив момък от ПСС раздрънкана китара - повод да преговорим стабилна част от репертоара на Черно Фередже. Наско е повече от гостоприемен и готин - прави безплатен чай за всички, седи с нас на масата и изобщо взема дейно участие в цялата вакханалия. На другата сутрин ще го зауважавам съвсем, случва се така, че споделяме първия един час от слизането. Освен че през цялото време ни показва интересни местности и ни разказва за тях, от подвижната му колонка звучат разни рок класики - Forever, Here I Go Again, If I Could Fly, Highway to Hell...

Лицата на вечерта

~Данъчният, който дори на маса държи да бъде информиран за най-актуалните закони и алинеи.

~~ Всеизвестен е фактът, че по цвета на лицето на Марио може да се познае дали вече е, хм, употребил. Не много след като измисляме прякора Моравото Маре, се появява и песен за него:

Polo-то на Маре, Маревото Polo,

Моравото Маре, Марето е морав...

И тъй като с творчеството си изразяваме своята същност на истински зли метъли, мелодията към песента подозрително наподобява тази на "Камъните падат". 

~~~Рожденикът и неговият верен носач. Няма как да не отбележа, че текстът на картичката, която Георги получава, е най-спрелият и ретардирал текст, който сме писали някога. Чак е умилително! На всичкото отгоре, вместо подарък, получават се само мъгливи обещания за нещо, което предстои да му бъде дадено. Любопитно - все пак казва, че ни обича! 

На снимката се забелязва и нашата Ачка, по-известна вече като ПовръщАчка. За да няма злепоставени: достатъчно по този въпрос! 

      17. февруари: в сняг и мъгла

      Въпреки, че не съм си легнала кой знае колко късно, към 11 преди обед се налага Нели и Рали да дойдат да ме будят. За това време Рус Пеш два пъти е обиколил околностите на хижата. Първия път - още по изгрев.

Погрижил се е и да не остане незаснет добитък. Това е бременната Оля. Както Мила уместно натвърди, такава си я заварихме, нямаме принос.

И любимата снимка на Рус Пеш.

      Повечето хора вече потеглят към Беклемето, не ми се връща по същия път и хващам с петъчните герои пътеката за Кърнаре. Приказно бяло е навсякъде. Липсва ми истинската зима в града, зима като миналата например. И ми е ясно, че още преди да сме слезли половината път, любимото бяло ще изчезне, ще се стопи.

През мъглата се забелязват очертанията на заобикалящите ни гори, целите потънали в скреж. Обичам мъгливото време в планината; белият дим, който пълзи между хълмовете. Обичам дотолкова, че чак не ми е тъжно за гледките, които скрива!

ПП: В нашия си влак Нели ни храни с топено сирене и шоколад, вади и по половин литър вино и ракия. Най-искрени благодарности!

ПП2: Снимките са дело на Петър Драгушков и Black Dog.

Мусала 2013: владенията на вятъра

     Дни преди традиционното зимно изкачване на връх Мусала списъкът със заявилите участие наброява повече от тридесет души. И докато голямата цифра притеснява някои от участниците, аз съм искрено въодушевена - за пет години изродщините, които си организираме, стават все по-мащабни. 

     Способи, чрез които някои от нас допринесоха за увеличаване броя на присъстващите:

    а) лична покана към уважаемата Коси от Варна да се включи в прехода - за изключване на всякакви двоумения от нейна страна немалък принос има и Мила.

    б) употреба на тъмни бири в петък вечер - с Вера и Мартин убедихме два напълно случайни индивида, които открихме на бара, да дойдат на върха.

    в) безотказност и постоянство в действията - пет часа преди да тръгнем към Боровец, ей така за гаврата, разправяхме на един таксиметров шофьор колко чудесно ще се почувства, ако тръгне с нас.

        02. февруари, ден на петлите и Пешовете

     Уви! Никой от нас не спазва съвсем уместната препоръка на Люси - ако решим да се наливаме по заведенията в петък вечер, то да си вземем и раниците. Съмнявам се обаче неизпълнението на този съвет да е причина за цялостното ни закъснение: при уговорена среща за 06,30 потегляме едва в 08-и-малко. По-скоро просто не искаме да пренебрегваме и прилежащата подтрадиция всяка година да не идваме навреме за срещата на Окръжна болница.

     

     Тръгваме по Мусаленска пътека в задоволително ранен час - 10,50. Странно, но тази година повечето хора са предпочели да се качат с лифта до Ястребец, пеша сме едва седем души. Времето е чудесно слънчево, не ми се нрави само, че снегът е далеч по-малко от миналата година. Интелектуалните разговори са сведени до минимум и три часа гръмогласните ни смехове огласят пътеката. Когато стигаме хижа Мусала, повечето от хората с лифта вече са тръгнали. Метеорологичните условия дават признаци на влошаване и няколко души от компанията са преценили, че ще останат да нощуват тук. Имат си и ядове с, нека се изразя меко, своенравния хижар, който при липсата на свободни места отказва да им позволи да спят дори в столовата.

     Със започването на същинската част от прехода става ясно, че хубавото време си е останало на Мусаленска пътека. Температурите не са кой-знае-колко ниски, но за сметка на това попадаме в истински ветрилник.

снимка: Люси Стаменова

    Все пак се движим завидно бързо, предположенията ми, че ще катерим въжето по тъмно, остават неоправдани. Зад нас обаче са още доста хора от компанията. Честно казано, не се притеснявам за никого от тях. Както казва и Люси, избрали сме да не вървим в неразделна редица. Всички сме на малки групи - къде по интереси, къде според темпото на движение. И всички сме сигурни, че при нужда можем да разчитаме еднакво много както на тези до нас, така и на онези пред или зад нас. Смея да кажа, в случай като този, когато хората добре се познават, това е определено правилният подход.

    Мисля си, че чак такъв вятър като този не ме е духал никога. Налага се често да спирам в изчакване на бруталните пориви. Захваната с две ръце за въжето, гледам ту долу в улея, ту на високото - там, където над ръба на върха вятърът издига в своеобразни фъртуни количества и количества снежна маса. Бие в гърба ми, бучи в ушите ми, насилствено ме потапя в себе си. Ако изобщо мога да сравня усещанията... то е както когато подавам главата и косата си през прозореца на движещия се бърз влак. И стоя така две-три минути, без да мога да поема кислород от въздушната струя, която преминава край мен; без да мога да отворя широко очи. Харесвам чувството, което ми донася - не страх, не безсилие; интерес и преклонение пред величествеността. Впоследствие метеорологът на върха ще ми изясни, че става дума за скорост от над 100 километра в час. 

    Залезът ме заварва в края на въжето. Заради прехвърчащите ледени парчета и вятъра, който духа точно от запад, нямам възможност да се нагледам на умиращото слънце. Но има и мигове, в които все пак фокусирам случващото се; хоризонтът е чист, неограничен, далечен. 

снимка от върха: Люси Стаменова

снимка от върха: Люси Стаменова

     Най-бавно изминавам последните метри, където няма въже. Не искам да лазя до станцията, дебна моментите, в които поривите са по-слаби, и взимам разстоянията на пребежки. Най-накрая се вмъквам през прозореца на станцията и сядам да обменим опит с другите, които бяха в моята група, и с пристигналите по-рано. Оказва се, че повечето далеч не са приели нещата така позитивно като мен; някои разказват, че се уплашили искрено. Дали очарованието на суровата планина и предизвикателността ѝ не ме заслепяват дотолкова, че да скрият от очите ми мащабите на опасността? Чувство, което за добро или зло ще изпитам и утре на връщане.

     Повече от час по-късно Жоро съобщава, че по въжето се носят още три светлини. Това са последните трима, които ще се качат на върха тази нощ. Ангел, Стефан и кучето Марта остават да спят в задната стая на заслона. Мисля си колко е силно и чудесно решението на Ачката да доведе кучето си дотук. И каква е, хм, жертвата на него и Стефан, които не дойдоха при бандата свои приятели, празнуващи рожден ден на върха, а останаха долу под този връх; заедно с едно куче...

     Докато катерехме въжето, си говорехме за всичкото вино, което ще изпием, веднъж качили се горе. Изпълняваме заканата си, а както вече споменах, имаме и рожденик. Почитаемият Рус Пеш получава гребло за каяк, само Марио си знае как е качил въпросното приспособление дотук. 

снимка: Люси Стаменова

Във фолклора на компанията всеизвестната обич на Рус Пеш към конете е прераснала в откровено сексуално предпочитание. Ето защо в картичката за рожден ден пише: "Пожелаваме ти коне без венерически болести!" Посветили сме му и стихотворение:

     03. февруари, ден на ветровете и ветрилниците

     Цяла нощ съм слушала вятъра, който вие и се блъска в стените на станцията. Страхотно се спи в такава обстановка. Странно, но все пак не ми е притеснено за това, което ме очаква на сутринта. Събуждат ни с новината, че времето щяло да се влошава още. И наистина, слизайки по въжето, трябва да отбележа, че вятърът е със същата скорост, но някак... по-постоянен. В един момент ставаме свидетели на необичайна картина.

Сцена 1: ураганният вятър подмята във въздуха оранжев калъф със снегоходки.

Сцена 2: съзираме Мартин, който се е забързал надолу в стремежа си да хване калъфа. Тъкмо когато понечва да го сграбчи, вятърът отново му го взима. Нашият човек се подхлъзва и буквално прелита покрай нас.

Сцена 3: Стефан се пресяга и спасява снегоходките.

Главният герой казва, че е направил "salto mortalle" и с двузначността на този си израз предизвиква искрен смях. Дори по нашите стандарти скокът край улея си беше "мортален".

Има надежди, че отвъд заслона вятърът ще е по-кротък. Точно обратното! Там буквално залитаме, падаме един връз друг, прегръщаме колците; често се оказвам захвърлена на снега в чакане на поне леко затишие. Тук трябва да отбележа, че е голяма веселба в такъв вятър да се спускаш по заснеженото нанадолнище с шейна. И така - до хижа Мусала, по-точно до хижо-хотела, където всички други вече ни чакат, увити с одеяла и полегнали до разпалената печка.

Естествено е, че в такова време лифтът не работи, всички ще се прибират по Мусаленска пътека. В гората е спокойно, вали сняг, веселбата с шейните няма свършване. Прилично изгладнели, по-експедитивните от групата вече ни чакат на паркинга. Поемаме към нашето си заведение край язовир Искър - "Стената", където кулминацията е безмилостната война, която Сами обявява на Ру, заради една... мелба. :)

Зимно Карадере

Аз бях дете тогава.* Когато морето бе още далеч от мен, когато още не се бяхме срещнали. Когато предвкусвах обичта между нас ... Аз бях на осемнадесет години тогава. Когато усетих в очите ми да се отразява могъщото, дивото, синевата. Не за миг, завинаги ... Аз бях щастлива тогава. Когато половин година по-късно за пръв път докоснах зимното море.

Измина цяло едно лято. Дойде началото на септември и отново слушах вълните на Карадере, редом с още поне двадесет приятели, чиито емоции огласяха плажа. Припомнях си онова чувство, когато палатката вече е събрана, а шалтето и кецовете са вързани на раницата и остава само да изтичам забързано към морето; да се сбогувам, потапяйки се в него. Само че този път беше различно, обладала ме бе неясната сигурност, че до следващата пролет ще видя това място поне още веднъж. Тогава не усещах, ала сега съм сигурна, че идеята за зимно палаткуване тук бе вече назряла в главата ми.

******

Искахме в края на януари да се пътешества възможно най-много. Така или иначе, никой от двама ни не държеше на точните планове и в крайна сметка сами се изненадахме от маршрута, който се получи: София - Попово - Варна - Ботевград - Варна - Карадере - Бургас. Поредния случай, в който убеждението ми, че пътуванията са най-чудесни, когато не са разграфени по дни и часове, се оказва съвсем истинно.

******

28. януари, зад прозореца на варненската ни квартира се сипе снегът, който изрично сме си поръчали. Единодушно вземаме решението да се оставим в ръцете на обсебилия ни мързел и да не тръгваме наникъде. Вечерта с Митенце гледаме комедии, които наполовина проспивам, защото съм заета да се боря с високата си температура. Имам предвид, загрижена съм, че настивам - пия студена Загорка и си правя сметки колко ще е красиво Карадерето утре вечер.

Следващата сутрин минава в разговори с Мира, ядене на сандвичи и пиене на чай. Не си позволяваме да бързаме - когато вдигаме палци на Аспаруховия мост в посока Бяла, часът вече е 15-и-нещо. Автостопът върви, някъде за около час достигаме целта. Независимо дали е лято или зима, традицията повелява: в Бяла човек първо губи време да напазарува, а после -  да пообърка пътя към Карадере. По залез вече се измъкваме от градчето, щураме се по оплетените черни пътища към мечтания плаж и накрая решаваме да газим направо през снега в посока единствения ни познат хълм и морето. Не мога да реша дали е изненадващо, че когато се добираме до плажа, там има не само животински, но и човешки следи.

Отначало бяхме решили, че ще къмпингуваме в нашия си лагер, горе в гората. В крайна сметка избираме мястото да е пак там, само че на плажа. Разопаковам палатката и тук идва време за втора изненада - рейката, за която си мислех, че е само пукната, е съумяла да се дотроши окончателно. Борбата по опъването е безмилостно жестока и безмилостно... смешна. Отстрани цялата конструкция изглежда съвсем трагикомична и нестабилна.

Хубавата новина е, че няма вятър и не вали нищо, знаем си, че ако тези метеорологични дадености се променят, ни очаква непрестанно подпиране на счупена рейка и овързване на палатка с подръчни материали за близката дървесна растителност. Наистина преценяваме, че сме случили на страхотно време - имаме шанса цяла вечер да се наливаме с вино на плажа, без да ни е толкова студено, колкото сме очаквали. А пълната луна и снегът изключват нуждата от челник, какъвто така или иначе не притежаваме.

Още със събуждането си на следващия ден, главният "строител" има повод за гордост - за цяла нощ палатката така и не е успяла да се събори върху главите ни. От една страна съм доволна, от друга не мога да спра да се превивам от смях, докато снимам.

Сиво море. Говорим си колко ли е красиво, когато вали сняг над него. Добавям на ум какви ли шумове се чуват в такъв момент - вълните и снежинките в едно...

Измислили сме, че на тръгване ще обиколим и ще минем през носа. Там, където започва пътят за Бяла, захвърляме цялата покъщнина и с бодра крачка продължаваме по плажа, докато не се сещаме, че въпросната покъщнина съдържа и две бири. Чакам Мартин да се върне и да поправи грешката с невзимането им, снимам. Снимките са сурови, цялата обстановка е такава... харесва ми!

На носа има една гигантска каменна костенурка, върху която много удобно се пият бири. По едно време от хълмовете наоколо се провиква някакъв, както го окачествяваме, горянин. Развинтеното ми въображение си представя, че е някой, който от месеци обикаля наоколо; някой, който живее в една от онези паянтови постройки в края на плажа; някой, който има причина да подивее на такова място, да спаси околните от лудостта си... А всъщност ми е ясно, че става дума за най-обикновен селянин от Горица.

Тръгваме по пътя и - изненада! - отново объркваме разклоненията. Полетата зад гората са все така бели. Не ми е правило впечатление, че между тях е пълно с дерета, обрасли с дървета и храсти. Тъкмо избираме да прекосим един такъв дол, за да излезем отново на пътя, и оттам изскача глиган. Заобикаляме в търсене на следващия подходящ.

Морето остава все по-назад, вижда се само зад някои завои; морето, което ме кара да се чувствам повече себе си. Над Бяла слънцето вече залязва, предстои ни още пътуване на стоп. А никой от нас не е разтревожен... 

_____________________________________________________________________________________________

* "Аз бях дете тогава. Зиме гледах корабите, изтеглени на сушата, подпрени на огромни дървени патерици, с корпус във въздуха и кил, който пореше пясъка като ненужно острие. И си мислех: аз няма да спра дотук. Защото ако има нещо, което е истинско на този свят, то е там..."

Alessandro Baricco, Oceano Mare

Ами да направим една морска Нова година? :))

Крайният неуспех, с който се увенча отиването ни на тазгодишния рок фест в Каварна, все пак донесе и нещо положително. Всеки от нас по свой начин дотолкова обича Каварна, че не можехме да си позволим цяла година да не стигнем дотам изобщо. И в крайна сметка дружно решихме, че най-удачното време за изпълнение на тази цел е... Нова година! Мамеха ни и мъгливите общински обещания за празничен концерт на Primal Fear в града.

Организации

Харесва ми фактът, че тази година не използвахме интернет за провеждането на каквато и да е новогодишна организация. Всичко на живо или по телефона - както в добрите стари времена, които аз така или иначе не помня. 

Благоразумно от наша страна, започнахме да се оглеждаме за подходяща къща за гости в началото на декември. Имахме и намерение да отидем да търсим на място. Уви, когато стигнахме до Варна, се натъкнахме на трибют на Пърл Джем, който ни вдъхнови да употребим Йегемайстер, уиски и бира. А следващата сутрин донесе със себе си мащабна невъзможност да пътуваме и непреодолимо желание за целодневно мързелуване.

Две седмици по-късно, на 15. декември, заредени с нови сили, отново се качихме на влака София-Варна. Отново с цел да търсим новогодишна къща за гости. Не ме разбирайте погрешно, не искам да кажа, че сме пили по-малко вечерта преди търсенето, но в 7 сутринта, прибирайки се към варненското вкъщи, си дадохме негласното обещание да отидем до Каварна на всяка цена. Стимулира ни и мнението на варненската агитка (между другото подкрепено с бас), че няма никакъв шанс да осъществим замисъла.

Така в 14 следобед вече пътувахме към Каварна и по-точно - на седем километра северно, към Българево. Споменавахме с добро Жоро и Жени, които ни препоръчаха някаква къща за гости, от която те самите били предоволни. Въпросното място ни спечели моментално - разполагаше с широка трапезария и огромни прозорци с изглед към морето. Нямахме никакво съмнение, че е нашето! Не ни притесни дори фактът, че ще трябва да настаним двадесет души в три стаи с общо девет легла. Беше най-чудесното, наистина! 

Metalizе the living room!

Първата вечер се отдадохме на вино, наргиле и украсяване. Последен щрих от организационната дейност беше да дадем почти трицифрена сума за украси, фойерверки и чаени свещи. При първото си посещение поръчахме елха, висока поне колкото Мартин. Въпросната "елха", на практика бор, вече стоеше в очакване до балконската врата.

снимка: Георги Вуйков

За метълизирането на интериора използвахме знамена,

снимка: Георги Вуйков

а в една от следващите вечери се сетихме, че можем да надраскаме със снежен спрей някое и друго нецензурно послание.

снимка: Георги Вуйков

С Митенце сме единодушни, че преводът на следващия надпис е "Правилата на Попово". Според въпросните правила, най-късно до другата сутрин, прозорецът би трябвало да е ако не счупен, то поне порядъчно оповръщан.

снимка: Георги Вуйков

Най-бързо изминалият, ден втори

Пробудих се след няколко часа сън с твърдото убеждение, че трябва бързо да стана. Интуицията наистина не ме беше подвела - хванах тъкмо навреме трима от по-ранобудните да се готвят за разходка към брега. Даже имах време да открадна по две бонбони на човек, които, както впоследствие се оказа, щяха да са единствената ни храна чак до следобед. 

снимка: Георги Вуйков

В Българево така или иначе плаж няма. Границата между нивите и морето се определя от прилично стръмни глинести скали, поради което е правилно е да се каже, че отивахме не "на плажа", а "на брега". Освен бири, помъкнахме и Вера, чийто крак се опитваше все по-настойчиво да я предаде. И след като поседяхме известно време на ръба на скалите, решихме, че ще е готино, ако я накараме да слезем долу в ниското, при морето. Вера и болният ѝ крак се оказаха не много трудни за убеждаване и така прекарахме следващите няколко часа в смях и методично омазване на дънки, якета и обувки с лепкава мокра глина.

Впоследствие си говорехме, че нямаме идея как мина толкова бързо светлата част на този ден. Знае се само, че завърши с рибена чорба, шкембе и няколко кани греяно вино в селската кръчма. И че после бе дадено ново начало с още греяно вино в нашата си къща.

Когато най-накрая се добрахме до вкъщи, там вече бяха настъпили промени. Най-главната от тях е появата на котката с краткото име Мария-Хосе-Кончита-Абдула-и-още-две-три-названия-от-мюсюлмански-произход, която обича да похапва шлюпки от семки. На практика всички харесаха въпросната животинка, ала е нужно да се илюстрират разликите в отношението към нея.

снимка: Георги Вуйков

снимка: Георги Вуйков

Кулминацията на вечерта за Мария-Хосе беше изпълненият блестящо замисъл на Даката да я подмами в празна кутия от вино и да овърже кутията с хартиено тиксо. Все още плача, задето пропуснах да видя на живо.

Цялата вечер определено не беше лишена от весели моменти и аз все още нямам обяснение защо някои от присъстващите решиха да я завършат с double facepalm.

снимка: Георги Вуйков

New Year's Eve

Сутринта на 31. декември решихме да си поканим гости в спалнята на импровизирана закуска с Ариана, вафли и наденица. Само за информация, там общо живеехме дванадесет души.

снимка: Георги Вуйков

Може би вследствие на придошлите енергийни вещества, спретнахме и епичен бой с възглавници плюс изриване на всякакви чаршафи и завивки от леглата. Беше си еквивалентно на пого - всички излязохме почти толкова потни, а Вера дори я болеше главата, защото четири-пет пъти седнали отгоре ѝ.

По обед останалите се насочиха за традиционното шкембе, а четирима останахме в "овършаната" спалня, където лежахме и като истински зли метъли слушахме оригинален диск на бой-банда. 

Единствената активност за целия ден беше отиването до Камен бряг. Място, за което Вера е права, че притежава наистина особен заряд - красиво; сурово, подбуждащо тъмна емоция...

снимка: Георги Вуйков

снимка: Лилия Лунджова

След Камен бряг дойде време да правим питка с късмети. Питка, защото яйца за баница така и не се намериха. Поради сходни ограничения в продуктите, Вера имаше известни затруднения в направата, но крайният резултат беше повече от задоволителен. По отношение на късметите, деляхме ги на позитивни и негативни. Все още спорим към коя група принадлежи пожеланието с хайку-елемент: "Да го духаш... ти!". В класацията за най-позитивен обаче, на първо място може да се постави "Три седмици в Попово с осигурен пълен пансион". Има истина и в коментара на Лиле, че това е нещо, което при гостуване в този град така или иначе се случва, дори понякога без човек да го иска. 

Към 22-и-нещо дойде време да ходим на концерт в Каварна. Макар че по колите имаше достатъчно място за всички, бях изкушена от предложението на Деляна да се повозя с нея и Кика в багажника на Ауди 80. Така де, борехме се за подобряване на рекорд. Останалите не вярваха, че ще се съберем и, за пореден път, невярването се яви стимул. Между другото, през тези няколко дни неведнъж се потвърди правилото, че вълшебната дума, за да накараш някого да направи нещо, не е "моля", а "не можеш"! Прилагам и снимка, на която ясно си личи броят на багажите в багажника.

снимка: Йордан Христов - Даката

Първото, което искам да отбележа, е че две минути, след като се измъкнахме от багажника вече в Каварна, от същата улица излезе полицейска кола.

Второто е колко широко и комфортно ми беше в същия багажник на връщане, където този път фигурираше само още един човек, пък бил той и пиян. 

Самият концерт на Primal Fear мина под знака на почти неспирно пого, което нашата компанийка си правеше, и в което, съответно, единстено тя участваше. За начало на 2013г. първо получих удар с глава в зъбите, а после и симпатичен юмрук в носа. Междувременно Ангел ми се оплака, че го боли челото, защото съм го млатнала бая по-силно от обикновено. И с Мартин имахме освежителен няколкоминутен бой, в който трябва да призная, че бях победена. Останалото важно се изразява в скачане, викане, двулитрова бутилка домашна ракия и бира в канче, която нон-стоп се разливаше.

След полунощ рокът и метълът отстъпиха пред всемогъществото на Славка-Калчевата бяла роза. Спомням си, че обикалях покрай хорото и ловях с шапка невинните празнуващи, после ги разхождах из площада и ги връщах обратно. Голям смях беше, поне докато не скъсахме шапката. После намерих друга. 

снимка: Лилия Лунджова

ПП: Всяка година в новогодишната нощ някой пожелава на някого: "Нека следващата година да бъде по-добра от отминалата!". Говорехме си после, в багажника, как сме щастливци,защото нямаме нужда бъдещата ни година да бъде "по-". Стига ни само да е точно толкова красива и пълна с усещания... колкото беше отминалата!

ПП2: И Хосе-Мария посрещна Новата година усмихната.

снимка: Георги Вуйков