Блогът на Carrie

Обръщам се към всички дами...

2012-01-21T18:44:00.000+02:00

Уважаеми дами,
с настоящата публикация нямам за цел да поставя всички вас под общ знаменател, нито да накърня по какъвто и да е начин вашето самочувствие. В своя защита по повод следващите редове, бих искала да споделя, че ще се радвам, ако думите ми достигнат до вас и потикнат поне една от вас към размисъл! Като цяло постът ми е породен от поредица примери от всекидневието, поради което го приемам не само за актуален, но и за съвсем наложителен. С добавката, че не желая и в никакъв случай не се възприемам в ролята на морален съдник и/или поучител. Посвещавам написаното на онези от вас, които ще признаят поне пред себе си, че са се познали в описанието. Пред себе си, не публично!

Омръзна ли ви да ви намекват, че не знаете какво искате и че "за всяко решение имате проблем"? Омръзна ли ви от мъжките шегички по ваш адрес? Доловихте ли вече, че в зараждането на всяка от тях присъстват и няколко капки истина? Осъзнайте се, моля! Спрете да си играете на феминизъм - равноправието между половете в развития свят отдавна е факт. За съжаление само когато това е удобно.

Преди да засегна онова, хм, подмолно явление, наречено "женска солидарност", смея да отбележа, че в светогледа си винаги съм толерирала подкрепата между хората. Напълно осъзнавам движещата сила и значимостта на посоченото понятие, което по принцип би трябвало да се отнася именно до всякакъв вид съдействие между две или повече жени. Но напоследък все повече ме изненадва, а в последствие отвращава начинът, по който същата тази женска солидарност се използва, за да бъде накаран някой почти насилствено да направи нещо, за да се убеди някой в уж-правилното твърдение... за да се навлезе по не толкова деликатен начин в пространството на въпросния трети.

И отново: Уважаеми дами,
не е ли крайно време да оцените истински мъжете около себе си? Какво остава за мъжа до вас?! Колко ще ви струва един ден без дребнави капризи и хленчене, без ултиматуми и повишен тон? Не, той, мъжът до вас, никак и никога не е (бил) длъжен да търпи подобно поведение. Признайте обаче поредицата пъти, в които сте се държали именно така!
Престанете да искате, като обърнете вниманието си и към даването. Престанете да очаквате онези неща, които сами никога не сте успели да си набавите! Спрете с командването и "дърпането" - той, този мъж, не е бездейното животно, което рисувате в съзнанието си! А дежурното "обичам те" в края на разговора и топлата вечеря не изкупват по никакъв начин неблагодарното отношение, както и не са в състояние да ви донесат възмездие и щастие!

Върнете спокойствието на мъжа! Спрете с досадните телефонни обаждания от типа "хей, чакам автобуса и ти се обаждам просто ей така, нищо че се разделихме преди половин час"! След като така или иначе не харесвате Ванката и Цецо, най-добрите приятели на мъжа до вас, откажете поканата да го придружите на купона у тях в петък вечер! И вместо да клюкарите с приятелки колко нетактично е постъпил мъжът и какви ли ще ги свърши на партито, опитайте сами да размислите по темата за живота, вселената и... личното пространство. Междувременно се примирете - освен ако не е обичаен навик, няма нищо подсъдно в това човек да пийне повече на някой купон. Също както няма нищо лошо или грешно в проведения двучасов задушевен разговор между приятеля ви и онази красива брюнетка, приятелката на Ванката.

Зная, че всички ние сме горди с това, че сме жени. Въпросът е какви са точните причини за гордостта ни. За да не се окажат в крайна сметка такива като в онзи диалог между мъж и жена, където жената твърди, че е далеч по-силния пол и за да защити твърдението си пита:
- Вие, мъжете, можете ли да носите три-килограмово бебе в корема си цели девет месеца? Можете ли едновременно да готвите, чистите и говорите по телефона? Или да не издадете звук, когато си изгорите челото с преса за коса? Можете ли цял ден да изкарате на десет сантиметрови токове? Или да плачете цяла нощ, а на сутринта да се преструвате, че нищо не е станало? Запомнете, уважаеми, една жена е беззащитна единствено докато изсъхне лакът на ноктите и!
А мъжът отговаря:
- Първо: нямаме физиологията да износим бебе. А вие можете ли да понесете удар в топките? Мда, нечестен въпрос, за това говоря. Второ: можем да готвим, чистим и говорим по телефона едновременно. Не вие сте измислили умението да вършиш няколко неща едновременно.
Трето: не можем да си изгорим челото с преса за коса, защото винаги сме точни. Затова и мъжете са били ловците в древния свят. Жените продължават да не уцелват, мда. Четвърто: физически сме в състояние да ходим на десет-сантиметрови токчета, но знаем, че е неудобно и не искаме да се съгласим с носенето им. По-уместен въпрос е защо жените се подчиняват доброволно на неудобните си обувки. И пето: със сигурност можем да плачем цяла нощ, а на
другата сутрин да се правим, че нищо не е станало. Но в същия момент се сещаме, че така се превръщаме в ревливи тийнейджърки. Затова избърсваме сълзите си и заспиваме рано. Сигурен съм, че е в наш плюс. Обобщение: Няма нищо в това изказване, което да е повод за гордост, освен разбира се твърдението за бременните. С уговорката, че говорим за майки в пълния смисъл на думата. За тези жени, които още не са... замълчете и открийте други причини за гордост, не е като да няма такива!

Гордейте се, скъпи дами, ала със своите общочовешки качества и достойнства! Щом като двата пола са равни, защо да разделяме на мъжко и женско нещо повече от облеклото си?!

Край връх Мусала - уют и екстремизъм

2012-01-16T16:50:00.003+02:00

Традиционното зимно изкачване на връх Мусала в последния уикенд на януари тази година се измества със седмица по-рано. Запазили сме за 14. и 15. януари двадесет и две места на метеорологичната станция на най-високия български връх.

Събота сутрин: още от началото ни гони огромно закъснение. Срещата е уговорена за 7.30 сутринта на Окръжна болница в София, но на практика заминаваме цял час по-късно. Също като част от традицията, преобладаваща част от туристите са преживели тежка петъчна вечер, белязана от концерта на Стилиян и групата му, The Revollvers, в Студентски град. Историята гласи, че последните оцелели се разделили в 4.00 след полунощ със замрежени погледи и завидно широки усмивки.

Пристигаме в Боровец много по-късно от предвиденото, едва намираме къде да паркираме колите, правим последни приготовления, с известен страх поглеждам часовника - някъде между 11 и 11.30 часа. Люси и още няколко души вече са взели лифта към Ястребец, а аз, Цвети и Ширин тепърва се запътваме нататък. Останалите другари ще вървят пеша по Мусаленска пътека, с тях ще се срещнем чак на хижа Мусала.

В офиса на ПСС, където минаваме да си направим застраховка, ни заявяват, че трябва да се откажем на момента:
- Снегът по високите части е толкова много, че хижарят на хижа Мусала не е успял да си стигне до хижата. Затворени са и ски пистите в участъка. - предупреждават дежурните.
На входа за лифта се налага да изчакаме, докато се изясни дали изобщо ще има кабинки в движение. Тук ни информират, че скоростта на вятъра горе е 26m/sec. Същевременно Люси се обажда и истински ни изненадва с новината, че "условията са отвратителни".
Признавайки пред себе си, че поведението ни е доста безотговорно, все пак се качваме на лифта. Три жени сме, в сняг и мъгла до уши.

Добрали се веднъж до последната станция на лифта, следва да открием зимната пътека към хижата. Духа все такъв силен вятър и следите от предните туристи са почти заличени. По-късно, когато вече сме намерили пътеката и условията все пак са се подобрили, и трите ще си признаем, че доста сме се стреснали от предстоящото. Сега обаче просто стискаме зъби.
По пътя настроението е завидно, снегът край пътеката е повече от метър, пухкав, поради което и подходящ за краткотрайни спирания с цел правене на маймунджилъци и снимки.

Люси отново се обажда. Стигнали са до хижата и, както ни казаха от ПСС, тя е затворена. Отключена е само старата дървена постройка, където условията за живот не са никак завидни и не се знае колко дърва за горене ще се намерят. Тя и Павел са решили да продължат нагоре в посока заслон "Ледено езеро", но в крайна сметка не стигат кой знае колко далеч - връщат се към дървената хижа, защото Люси много я боли крак.

И други туристи, с които се срещаме по пътя, казват, че снежните навявания след хижа Мусала са прекалено големи, за да се продължи прехода. Някои от тях даже се "изхвърлят", говорейки за "три метра снежен коридор, който просто няма как да се премине".
Така или иначе вече е решено - всички оставаме да спим в отключената хижа. Когато аз, Ширин и Цвети стигаме там, часът е около 15.30, пешаците идват след час. Ето обстановката:

Имаме си една желязна печка, мъжете са открили на долния етаж достатъчно дърва и вече са ги нацепили. Разполагаме и с четири замръзнали маси, разтопяваме ги и правим софрата. Освен нас в хижата има и още две групи. Няма ток, достойно мръсно е, ала все пак атмосферата е повече от приятелска и дори... уютна.

Дървената сграда скоро приятно се затопля и става някак предразполагаща. Така ще бъде чак до другата сутрин.

**********

Към 9 сутринта на другия ден част от нас вече обсъждат евентуален опит да продължим прехода. Трима ще са със снегоходки, за да бият пъртината най-отпред, за останалите ще следва голямото газене и затъване.

Клатим се както можем сред безкрайния сняг и уж никой не повдига въпроса да изгазим чак до върха, но повечето сякаш го подразбираме.

Трябва да се отбележи, че на следващата снимка с Мартин НЕ сме клекнали. Ето толкова много е снегът!

Всички си мечтаем за горещия чай, който ще пием на заслон "Ледено езеро", но неприятната изненада е, че там е заключено. Споглеждаме се и моментално решението се избистря - продължаваме до върха, там чай със сигурност ще има! Малко преди въжето аз и Рус Пеш затъваме в снежните преспи буквално без да можем да се изправим. По самото въже има доста заледени участъци, на едно място дори се вижда снежна дъска, която си е направо потенциална лавина.

Снимка: Павел Тодоров

Но всички стигаме невредими до върха! Снегът е затрупал вратата и се промъкваме през прозореца. Така достигаме до заветния горещ чай. Метеорологът Жоро ни казва, че сме истински късметлии.

Постояваме половин час, благодарим за гостоприемството и отново се измъкваме през прозорчето. Мислим да си щракнем една обща снимка, но... пак неприятна изненада! Времето рязко се е влошило - духа страхотно и почти няма никаква видимост. За слизането по въжето откриваме два начина. Една част от нас внимават до крайна степен, съобразявайки се с околните стръмни улеи, който наистина предизвикват немалък ужас. Аз и Рус Пеш пък по-късно си споделяме, че сме слезли като на сън - "отпускаш се и опитваш да нацелиш стъпките на предния, които вече са почти заличени от вятъра".

Пак на заслона - срещаме няколко души, които тепърва ще се качват нагоре, предупреждаваме ги за ужасното време, но без резултат. После за час-и-нещо отново сме при дървената хижа. Тези, които останаха тук, не са прекарали никак зле. Цял ден са стояли на топло, пийвали са, хапвали са и са играли на зарове. Скоро ще се стъмни, ала никой не е готов за тръгване. Пък и надолу по Мусаленска пътека ще караме шейни - бързи ще сме.

Вечер. И тъмната гора е толкова магическа! В Боровец кацаме с шейните към 21 часа, проблем с колата на Георги ни задържа до 22.30 там и ето защо в София повечето пристигаме едва около полунощ. У дома сякаш всички сме направили все едно и също - горещ душ и сън, без писане във форума, без стоене в мрежата... не точно сега!

ПП1: Не искам делник и сиви хора! А те вече нахлуват!
ПП2: Останалите снимки, без тази на въжето, са на Цветина Иванова и Люси Стаменова.

Телевизионна реалност

2012-01-06T20:26:00.018+02:00

"Le Jeu de la Mort" или в превод от френски "Игра на смърт" е документален филм по сценарий на Кристоф Ник, излъчен за пръв път през март 2010 година. Фокусът е върху осемдесет доброволци, които получават по четиридесет евро всеки срещу съгласието си да участват в нова по рода си риалити игра като изпитващи. Тяхната точна задача е да прочетат в рамките на минута 27 словосъчетания на изолиран в отделно помещение партньор, който в последствие трябва да ги възпроизведе. За всеки грешен отговор изпитваният бива наказван с нарастващи по сила електрически удари, пускани от изпитващия. Осемдесетте участници обаче не са информирани, че човекът, когото изпитват, е професионален актьор, както и че фиктивното шоу е всъщност психологически експеримент.

Опитът има за цел не само да представи римейк на направения преди петдесет години от Стенли Милграм "Експеримент 18", но и да постави въпроса за засилената роля на авторитетите в съвременното общество. В основен план стои телевизията като вид авторитет, обсебил почти до крайност преобладаващата част от зрителите по света.

В интервю след края на експеримента повечето участници споделят, че са искали да покажат най-доброто от себе си, поради което са се въздържали от прекратяване на своето участие по-рано. "Най-добро" в случая е еквивалентно на "най-представително". Именно копнежът да се представят на ниво довежда огромен процент от участниците до пълно подчинение - само 16 от тях се отказват по време на играта, пренебрегвайки единодушните подканвания от публиката да продължат изтезанията.

Границата

Въпреки че не е реално, предаване като описаното граничи по нелепост с излъчваната по британския канал 4 "Руска рулетка", където водещият Дерън Браун залага живота си. За токовите удари в "Екстремна зона" е изрично упоменато, че не могат да предизвикат смърт, което обаче не пречи жестокостта все пак да остава на завидно ниво. Зрителите вече не са никак далеч от въпроса способна ли е телевизията да си позволи смърт. След всички риалити-формати, които сме виждали или за които някой е счел за нужно да ни информира, отговорът на този въпрос все повече клони към положителен.

Публиката

Страшното е във факта, че моралът остава назад и назад в сблъсъка с безкористната борба за зрителска аудитория. Предаванията печелят от рейтинга си, респективно - от низките страсти на зрителите. Ала в съвременното консуматорско общество без съмнение лудият е този, който "консумира баницата".

Ролята на телевизията

Тъжно е как телевизията губи функциите си на достоверен източник на информация и безобиден канал за забавление. И как самото израждане на тези функции граничи с гротеска! Омагьосаният кръг се крие в това, че именно аудиторията е тази, която определя какво се котира най-много из гледаните програми. От своя страна същите програми прекалено често моделират изкривяването на нови зрители.

Накратко

Телевизията сама по себе си не би могла да е триглаво чудовище, което се подхранва от душите на бедните си зрители. Но обединили своите сили, зрители и водещи, имат огромния, плашещ потенциал да я превърнат в такова.

The deepest ocean

2011-11-18T17:52:00.014+02:00

Пиша:

Когато мастилото на химикалката, която съм купила в понеделник, приключва така преждевременно в четвъртък, за мен това е хвалба. И винаги ще изпитвам към писането онази безмерна обич, която отдавна вече съм засвидетелствала пред света.

Толкова е нелепо, че едва днес съзнателно откривам словесната формулировка на едно чувство, което си е било все така там! Във всеки един миг, когато ръката ми се допира до белия лист. Потъване.

Потъване, вглъбяване:

За да вникне, развие и разреши каквато и да е проблематика, съзнанието не бива да бъде "задръствано". Сякаш има точно определено количество мисли и теми, чието присъствие е необходимо в момента. Обратна пропорционалност - когато техният брой стане прекомерен, качеството на продуктивността се понижава.

Всеки коментар и всеки анализ, всяко писмено изразено мнение по обществен или философски въпрос се равнява на частица време, в което физически мен почти ме е нямало. Да попаднеш във вселена, където нишката на мисълта тече гладко и бързо, е вид оргазмично състояние.

Пиша - и всичко друго е далеч, всичко извън темата е забравено. Представям си го - механизмът на съзнанието, който се грижи за достатъчно обширното разглеждане и аргументация, за прецизното изпълнение.

Изплуване:

Когато текстът е завършен. Обратно в реалното. Удовлетворение, дарено от вселената и благодарност. Благодарност, че е разкрила пред мен още един от своите цветове.

PS: Извинения към автора на използваната снимка за неуспеха при откриването му!

Хижа Ехо - и тази година!

2011-11-02T21:41:00.028+02:00

Пак сме канени на рожден ден на страхотно място! И разбира се, с Мария отново сме закъснели с организацията за общия подарък. Абе... режем хартията, лепим с тиксото и бързо-бързо се измъкваме от град Клисура, защото вече минава 11 часа сутринта. Бързо-бързо, наистина!

По книга преходът от тук до хижа Ехо отнема четири часа. По наш стандарт - цял ден. Не че не сме машини, докато вървим. Май в честите почивки и в многото лежане по полянките ни е проблемът!

Така докато изкатерим един дъъъълъг баир, докато заобиколим една пропаст

и докато се порадваме на есенната гора с любимите потоци, вече минава 15.00.

Приказната гледка на връх Юмрука се открива пред погледите почти по залез. По традиция не всички го катерят, така че докато някои са в облака, други избират само да заснемат очарованието му.

***********

Хижата не е кой знае колко голяма, но и места за спане не е като да не се намират. Само дето никой не спи - планинският купон се вихри в трапезарията. Кулминация на вечерта е авторската песен, изпълнена в чест на Айв, форумният рожденик:

А аз не мога да се съдържа и да не споделя последния култов куплет, който моментално се превръща в любим на всички съфорумци от компанията:

"Над смълчаните полета
z-rock форум грозно шета,
Айв със меч оттука мина,
в Попово замина"

Повечето от нас са спали едва по няколко часа предната нощ, предвид позакъснялата димитровденска сбирка в "Спорко". Тази сбирка бе брутално пренесена в Black Lodge по-късно същата нощ, откъдето идва и последствието, че в събота вечер почти всички си лягат не по-късно от 1 след полунощ.

**********

Неделното утро е също толкова слънчево както целия вчерашен ден, хижата изглежда дори още по-уютно на фона на заснежения вече връх Вежен.

В готовност са двете "машини" на Айв и Ачо. Те двамата са решили да си спестят подбиването на колена и стъпала по Дългата поляна и са си организирали едно епично спускане!

От другата страна на хижата откривам... две палатки - Люсевия Заек старата Ачова, не Пингвина:

А отпред кипи пълноценен живот:

И всички се радват на лакомото хижарско куче, което от сутринта до сега изяло два кроасана и не-знам-си-още колко калорични закуски:

**********

Така де, готвим се да тръгваме вече. И даже наистина тръгваме, само дето успяваме да стигнем само до параклиса, който е на има-няма петстотин метра от хижата. Оттам се разкрива великолепна гледка както към Беклемето, така и към връх Ботев:

И като цяло са налице всички предпоставки за една грандиозна обща снимка!

На вашето внимание, най-вляво, представям Джефри. Не, не е Гандалф - Джефри е, честно! Това е варненският ни гост, който качи Юмрука не само по градски обувки, но и с най-елегантно... палто! Не искам да звуча иронично - истински го хваля просто! :))

След безкрайно нанадолната Дълга поляна следват двете ми любими гори. Снимките в този случай са крайно недостатъчни, съветвам ви просто да си хванете влака до село Розино и сами да ги разгледате някой път! Дотогава:

**********

На розинската гара пък пристига влак само с едно вагонче. Както се вижда и както сами може да предположите, своевременно окупираме цяло едно купе от него. Кръщаваме си го z-rock купе и веднага го превръщаме в едно достойно такова, като възцаряваме вътре непрестанен смях и цялостен хаос:

*********

ПП: На някои им е за четвърти път пътуването по този туристически маршрут, на други - за трети, на мен пък - едва втори. Ето, за финал да ви покажа малко от миналогодишното изживяване:

ПП2: Снимки - Мила Генчева, Ася Раева, Васил Андонов

На добър път, Соня!

2011-10-07T20:24:00.006+03:00

... И си отиде! В петък към обед Тахо си говореше с нея по телефона. Тя му рапортуваше, че тези дни най-накрая ще и остане време да прослуша дискографията на онази банда, дето й препоръча наскоро. Цяла седмица я измъчваше ужасно главоболие, но все мислеше, че е от преумора.

А няколко часа по-късно получи тежък инфаркт, изпадна в дълбока кома... И си отиде!

Така изведнъж... Соня вече я няма! Никога повече няма да я срещнете из форума на радио z-rock. Няма да имате възможност да пийнете заедно нескафе в Борисовата градина. Няма да чуете нито една нейна брутална шега... И най-тъжното: вече нямате шанса да се докоснете до всеотдайното и приятелство!

На добър път, Кака! Имам си една дървена Патка, подарък от теб за седемнадесетия ми рожден ден. Ще я пазя, обещавам! И макар че ние с теб никога не сме били неимоверно близки, зная колко много харесваше и мен, и Георги. А колко съм глупава аз, която чак сега успявам да те оценя напълно...

Find me a way to make summer stay ...

2011-09-20T20:11:00.028+03:00

Със Стивън Уилсън дружно припяваме "Always the summers are slipping away...", а утре със сигурност ще вали. През изминалите месеци не се задържах за дълго в Blogger. И нямам търпение да ви споделя защо!

**********

09-10 юли: с. Лесков дол

11-12-13-14 юли: Карадере, гр.Бяла

14-15 юли: Варна

15-16-17 юли: Каварна

13 август: Поморие

14 август: къмпинг Каваците

14 август: Spirit of Burgas
15 август - ранните часове: в Бургас с Anneke van Giersbergen и Chino Moreno

19-20-21 август: с. Долец, Попово

02-03-04 септември: с. Овча Могила

04-05-06 септември: с.Гумощник

06-07-08 септември: Попово

08-09-10 септември: Иракли

10-11 септември: Карадере

10-11-12-13 септември: Варна

**********

И така, след всичко случило се, пътувам с нощния влак от Варна към София. Ще пристигна в 07.20 на гарата, а в 08.30 трябва да отида... на училище. Дали са верни думите на Мартин, че малко дванадесетокласници могат да се похвалят с лято като моето?! Живописно-незабравимо, с дъх на безкрайно приятелство, с образ на разцъфнала обич!

Skunk Anansie - малки думи за едно величествено преживяване!

2011-08-18T19:38:00.021+03:00

Българският топ фестивал - Spirit of Burgas! И все още очите ми се насълзяват от сладкия спомен за Skunk Anansie на живо. Говорим си с Ася, че напоследък явно съвсем сме претръпнали по отношение концертите на родна почва/пясък. Изобщо пътуваме съвсем спокойно и без никакви излишни вълнения от София към Бургас.

Ден първи от фестивала минава някак помежду другото и така неусетно се озоваваме във вихъра на истинското голямо очакване. Пред мен на оградата стои една от най-верните почитателки на Skin, която преди няколко месеца посети концерта на Skunk Anansie в Милано.

И вокалистката на бандата, самата Skin, ни поразява още с излизането си! На трети-четвърти ред пред сцената Виктор има щастието да види за пръв път на живо чаровната чернокожа. Както ще ми сподели после, веднага установява колко е грешил с твърдението, че въпреки уникалния си глас Скин просто е... истински грозна.

Последвалият концерт е ударен! Шоуто е толкова мощно и енергично, че дори хората от публиката, които първоначално не спестяват подигравките си към имиджа на Skunk Anansie, в крайна сметка остават едва ли не зяпнали от възхищение. Парчетата са според обичая - много от новия албум, както и повечето класики. За всеобщо съжаление липсва Selling Jesus, а за мое собствено - You Saved Me.

Докато полудявам, скачайки и пеейки с пълно гърло, имам време и да помисля за нещо красиво, едновременно както близко, така и съвсем далечно. Скин вече за втори път прави разходката си върху ръцете на своите почитатели. Зная, разбира се, че това се случва на всеки нейн концерт. Но също така зная, че не става въпрос за това колко е готино и какво шоу става! Представяйки си какво е да си там високо, моментално се убеждавам, че това е само и единствено чувство! Да погледнеш отгоре еуфорията, предизвикана от собственото ти появяване и държание, със сигурност е безценно! А да използваш енергията, която онези хиляди хора излъчват заради и за теб, несъмнено е най-божествения дар!

На Elevation в Разлог, Skye от Morcheeba като на шега накара и мен, заедно с останалите фенове, да прескочим оградите въпреки недоволството на охраната. Връщам се в настоящия момент и усещам още по-силния концертен магнетизъм на Skin. От сцената тя призовава всички нас да замълчим и да седнем на пясъка. После най-безцеремонно прескача огражденията, разцепва редицата тотално откачили фенове... и сяда в средата на публиката, където продължава песента си.

Музиката на Skunk Anansie не може да бъде просто фон, на който се случва експлозията. В сърцето на тази музика се ражда и укрепва силата на бунта. А взривът? - той остава както следствие, така и първопричина!

The sky moves faster at this time of the year

2011-07-19T12:44:00.021+03:00

От две години очакванията ми да видя Katatonia на живо растат все повече. И винаги си представям как това ще се случи в някоя съседна държава, най-вероятно Гърция. Но любопитен факт е, че докато аз и останалите кататонци методично организирахме тазгодишното си пътуване до Букурещ за съвместния концерт на бандата с Opeth, Цонко Цонев кроил и прекроявал своя план да ги доведе в Каварна. Така заедно с осъществяването на замисъла си, кметът на морското градче осъществи и нашата музикална мечта!

**********

Няколко часа преди концерта на 15 юли, аз все още не мога да повярвам, че най-накрая ще видя Katatonia. Боби ми разказва как след несъстоялия се концерт, организиран от НМА през пролетта на миналата година, групата правила няколко опита да пристигне у нас. Но според преценката на мениджъра едно такова пътуване било прекалено рисковано от гледна точка на повторен провал.

Когато влизам на стадиона, Мартин и Нели, които си пазят места за Sonata Arctica, ме вмъкват помежду си. Да се добера до първи ред не успявам, но и от втория виждам прекрасно. Всъщност не много хора са тук заради Katatonia и това за пореден път потвърждава твърдението, че мястото на такава банда е в някоя не толкова мащабна акустична зала, ограничена откъм места и изпълнена с мрак. Сега обаче с мрак не разполагаме - часът е около 18.30 и жаркото юлско слънце безмилостно пече.

It's the month of July, но въпреки това на сценичния декор на Katatonia се е възцарила есента. Мъртвите листа не са чернобели както на обложката на Night Is The New Day и в този си вариант тя е още по-гениално изразителна!

А дългите коси на Йонас закриват лицето му през цялото време. Може би има доза истина в разказите на някои познати, че по фестивали той е на върха на асоциалността си или ако трябва да цитирам "направо се сдухва". Гласът му на живо обаче звучи плътно и характерно - точно такъв, какъвто го познаваме от студийните записи.

Не знам, никога не съм чувствала в музиката на Katatonia онази horror-нотка, която повечето почитатели долавят. Не казвам, че я няма, просто я усещам далечна на фона на посланието. Скери атмосферата, както я определя една позната, е стопроцентова, но отвъд нея ни очакват още толкова прозрения.

И така, Katatonia свирят! Наблягат на последния си албум, но се връщат назад през синглите, та дори до времето на Discouraged Ones. Казвам "дори", защото за мен там някъде застава границата на любимото. Чистият дуум от преди 1998 ми е прекалено далечен. Желанията за стари парчета на публиката покрай мен са осезаеми. А пък аз злобничко се радвам, че имам възможност да чуя все любимите си работи от лекия съвременен период. С вероятност за неточности, ето един малко коригиран от моя милост сетлист:

01 Forsaker
02 Liberation
03 My Twin
04 Longest Year
05 Ghost Of The Sun
06 Right Into The Bliss
07 I Break
08 Sweet Nyrse
09 Nephilim
10 July
11Day & Then The Shade
12 Leaders

Най-незабравим остава припевът на Nephilim. Докато десетки устни запяват
Lalalalala lalalala lalalalalalala lalala,

поглеждам към синевата над нас. И после напред към обложката с черната качулка и есенните листа. Преходност и вечност в два мига...

**********

Понеделник вечер, вече в София, пиша на стената им във Facebook. Поставям снимка от концерта в Каварна с посланието:

Hey, great show there at Kavarna! I'll never forget how it feels to sing with Jonas there at the crowd! And so that I can't wait to see you again, I can only invite you to come back for a gig at Bulgaria Hall in our capital Sofia. Thank you for all the music! :))

И съм сигурна, че ще се срещнем отново.

Elevate my soul~

2011-06-29T19:26:00.021+03:00

Една от най-дискутираните сред меломаните теми за изминалата седмица е цялостният неуспех на фестивала Elevation. С риск да изглеждам повърхностна, нямам никакво намерение да съм поредния любител-драскач, който ще търси причините и следствията и ще развива теориите си за случилото се! Изобщо - този текст в никакъв случай не бива да се приема като репортаж от концертите в Разлог! Просто ми се иска да съхраня в блога си поне една част от позитивизма, който ми вдъхна петъчната вечер в полите на Пирин!

**********

24.06.2011

След няколко часа пътуване в петъчната жега, домашното биволско мляко със сладко от боровинки, което ни поднасят в едно от крайпътните капанчета на Предела, ми се струва повече от божествено. До започването на Elevation остават едва няколко часа и аз вече с трепет съм приела факта, че отивам на първия истински фест в живота си. (Да, виждали сме се с повечето от вас в Каварна и Бургас, зная!) Искате ли заедно да погледнем отвисоко? :)

А отвътре?

Накратко - лятото е тук, ние сме тук, доброто настроение - също!

Горещината не ни напуска до залез слънце и до такава степен задушава някои от нас, че дори Stereo MCs не успяват да ни размърдат подобаващо!

Всички сме единодушни, че такава група заслужава да застане на сцената, когато наоколо е достатъчно тъмно. Но поговорката "Всяко зло за добро!" важи с пълна сила и в този случай, защото след подранилия хип-хоп-електронен концерт е време за Morcheeba. Неизмеримата грация на Skye Edwards е в пълен унисон с прекрасния планински залез и хитовете на трип-хоп бандата вдъхновяват дори онези хора от публиката, които никога не са слушали Morcheeba сериозно.

В началото на концерта по молба на Skye повечето от нас прескачат оградите и нахлуват във фен-зоната. Това е още един момент от сета на триото, който дълго ще живее в съзнанието ми. Момент, озвучаван така:

Веднъж озовала се на първия ред пред сцената, със сигурност оставам там и за Hurts. По-късно, отново в София, дълго ще ровя из парти-сайтовете за свои снимки сред тълпата. Не намирам такива обаче! А Hurts се оказват най-стилната и елегантна група, която съм гледала на живо! В изискванията си към организаторите, те са включили наличието на 120 бели рози, които Theo Hutchcraft хвърля една по една в публиката по време на изпълнението си.

Гласът на Theo се допълва перфектно от този на оперния певец, който дуото е довело за участието си в Разлог. Не липсват и още инструменталисти:

В крайна сметка, поради отмяната на концерта на Jamiroquai, Parov Stelar Band без да искат заемат мястото за хедлайнер на фестивалната нощ. И целият свят се превръща в танц!

25.06.2010
Тъй като нямаме билети за втория фестивален ден, с още няколко познати палим колата към Банско и си организираме приказна разходка от Байкушевата мура през х.Вихрен и езеро Окото, та чак до Рибното езеро. По това време останалите в Разлог ни уведомяват за отменените предстоящи концерти и ни канят на х.Семково. Дали приемаме веднага, хм?

26.06.2010
Водни колела насред планинското езеро:

Туризъм в съчетание с волейбол:

Белот плюс слънчеви бани:

И... бири!
А следобедът е посветен на фондация "Четири лапи" - отиваме да видим парка за танцуващи мечки в Белица. Малко тъжно място, между другото. Мечки, спасени преди години, все още повдигат лапи и се поклащат, веднага щом видят евентуална публика. И все пак - място, пълно с надежда...

**********

С други думи - винаги има начин човек да си почине и да се позабавлява качествено, както и да съчетае двете! Нека не омаловажаваме факта, че повод за гореописания красив уикенд е именно Elevation! Моят призив е не само да подкрепим този прохождащ фестивал, но и заедно да го превърнем в традиция! Традиция няколко дена през юни да се усмихваме още повече! :))

Снимки: vesti.bg, Elevation, tillate.cоm Bulgaria, Александър Деливлаев, Александър Цеков

Честит рожден ден, г-н soregashi!*

2011-06-09T21:44:00.009+03:00

Астрономите са на мнение, че първоначално Вселената е била събрана в една-единствена точка, от която е започнала да се разширява. Събитието, довело до възникването на Вселената такава, каквато я познаваме днес, се нарича Големият срив. Според редица известни учени точната дата на това изключително явление е 04 юни 1991 година. Подозрителен и все още неизяснен остава фактът, че датата съвпада с рождения ден на г-н Илия Темелков – soregashi.

Развитие на нововъзникналата Вселена:
1992: Дания печели европейската футболна купа. Илия си смуче палеца.

1993: В източен Берлин е основана немската метъл група Rammstein. Петя Димитрова изпълзява от първичния бульон.

1994: Ейн-цу-цвай-цу-дрън!

1995: Излиза Windows 95. Илия маца с боички по прозореца, без да подозира, че е открил програмата ProtoPaint. Ражда се Стойо Тетевенски.

1996: Компютър побеждава Гари Каспаров на шах. Илия побеждава съседчето на Не се сърди човече.

1997: Microsoft купува акции на стойност $150 милиона от Apple.

1998: Излиза Windows 98. Ии, дееба тоя Windows!

1999: Blogger е създаден. Blogger не знае за Илия.

2000: Ер-малък ТВ (bTV) започва да излъчва. Докато Илия гледа Fox Kids, Малина стартира своята самостоятелна кариера на фестивала Тракия Фолк 2000.

2001: Космическа одисея. Излиза Windows XP.

2002: Откриват следи от вода на Марс. Илия открива бирата.

2003: Петдесет години Българска национална телевизия.

2004: American Idiot!

2005: Появява се черна дупка във времепространствения континуум, която поглъща всички значими за годината събития. НИЩО не се случва!

2006: Раждат се Z-rock и Каварна Рок Фест!

2007: България и Илия влизат в ЕС!

2008: Manowar изнасят многочасов концерт в Каварна. В блога си Илия съобщава, че „еротично закръгленото му трибуквие напуска дебрите на градската джунгла”.

2009: Създава се Трупа Вежен. Илия празнува рождения си ден на Салфетката в Заимов и пристига с повече от два часа закъснение.

2010: The Big Four свирят в София. Илия получава грамофон, за да си ги слуша и вкъщи. Действието отново се развива на Салфетката в Заимов.

2011 – първо полугодие: Преместваме рождения ден на Илия от Салфетката в Заимов към хижа Рай. Честито рождение, г-н Сорегаши!

2011 – второ полугодие: Началото на края на света е факт! Събитието е резултат от неочакваното решение на Илия да сключи граждански брак със Зъбъл.
___________________________
* Направо не ми се говори как успяхме да съберем горепосоченото пожелание на картичката за рожден ден! :)

Лакатник - откриване сезона на рекичките

2011-05-17T15:36:00.024+03:00

В продължение на две години все не успявам да стигна до Лакатник! Три-четири покани получавам и всеки път или е лошо времето, или аз нямам възможност, или самото ходене пропада. Ето защо целия следобед на петък 13-ти май, 2011 година, прекарвам тръпнейки дали и този път нещо по предстоящото палаткуване няма да се провали. Дори след като слизаме от колите, вече в селото, още не съм напълно сигурна, че сега вече окончателно съм стигнала до мечтаната дестинация.

На поляната край река Пробойница вече ни чакат доста хора. Докато разпънем палатките и се "настаним", съвсем се е смрачило. Лагерният огън е по-приветлив от всякога и ние споделяме ентусиазма на Мила, която казва: "Бях забравила как изглеждат физиономиите, огрени от светлината на огъня!"

На идване всички сме забелязали един оръфан фотьойл, инсталиран край чешмата на десет минути от поляната.

Но никой не е направил сметка, че уютът в лагера би достигнал абсолютната си стойност, ако въпросната мебел бъде донесена и поставена край огъня. За щастие съвсем скоро от мрака на пътеката изпълзява Сами. Познайте какво ни носи на рамо!

Всички се наслаждаваме на кристално-ясната пролетна вечер с безброй много звезди. Боби и аз дори виждаме една падаща! Предполагам, че още не съм се климатизирала съвсем, защото ми е доста хладно. А и другите покрай мен се разхождат или голи до кръста или по суичъри. Както винаги, природата е изострила апатита на всички и идва време за обилна вечеря. Самата аз днес, преди да дойдем с колите, изрично съм питала Аша:

- Имаме ли скара?
Отговорът:
- Да, да! Има, не се притеснявайте!

Ето защо покупките ни съдържат едва шестнадесет броя кебапчета. Занасям ги на Мартин и едва сега с него установяваме недоразумението. Аша е имала предвид, че има две скари, върху които да печем на жар месо. Само дето самото месо никой не го е купил! В крайна сметка намираме из покупките на останалите достатъчно пилешки и свински пържоли и Люси започва голямото всенародно печене!

Не съм ви казала още, но Пе има рожден ден тази вечер. Всичката ни организация по събитието е перфектна, остава само да дочакаме последните приходящи елементи. Посрещаме ги някъде към 01.00 след полунощ в превъзходно настроение. Час по-късно Пе може и да няма вече рожден ден, но е време да си получи подаръка:

Няма толкова красива табла, сериозно! Особено с онези велурено-кадифени кантове по стените и!

"With a thousand lies

and a good disguise

hit 'em right between the eyes!"

Написали сме точно това, защото знаем, че рожденикът безумно се кефи на Offspring. А отнякъде се чува коментар как всъщност последният ред от цитата би паснал по-добре, ако се гравира върху някоя лопата. ЧРД, Пе! :))

**********

Снощи дойдохме почти по-тъмно и нямах ясна представа колко е красиво нашето място! Сега, събота сутрин, изпълзявам от палатката, отивам да се измия на реката и.. каква гледка ме очаква там!

Малко по-надолу по течението нещата изглеждат така:

Продължавайки с огледа, редно е да покажем и поляната с палатките. Отгоре:

Или от вчера:

Но в сегашното положение вместо за поляна, по-уместно е да говорим за.. катун! Пепел, пластмасови бутилки и опаковки, брезенти - в своя защита мога само да кажа, че преди да тръгнем, всичко е прилежно и докрай почистено!

Часът е около 10.30. Слънцето се показва зад скалите и силно напича палатките. Като че единствено Боби все още спи. Значи е време да го събудим с тихия и спокоен звън на метални канчета и лъжици!

Лежерният ни предиобед постепенно преминава в лежерен обед и следобед. Вчерашният рожденик предоставя луксозната табла за игра:

Сформират се и се прегрупират също белотни четворки. Но преобладаващата част от компанията е в реката.

В Лакатник магазини има няколко на брой. Селският КОП не предлага кой-знае-какво, но за сметка магазинчето до училището (по едно голямо нанагорнище тръгвате и ще го видите) може да ви зареди с цигари, месо, напитки и сладкиши колкото искате. И не забравяйте да хапнете по едни сладолед, след като напазарувате! Люси, Гальо и Вовата вече се връщат от там, а ние със Зъбъл и Георги тепърва сме се запътили в тази посока. Междувременно Джи, Пешката и Миленски пристигат от София. Голяма миграция, ами, но всичко отново завършва в реката.

Привечер е време за демонстрация на готварски умения. Имаме много, много, много гъби! Люси, тяхната повелителка, запича на барбекюто едни от тях. После двете с Джи забъркват останалите гъби с топено сирене и сметана. Няма такъв деликатес! :))

Ние с Мария режем салати, а покрай огъня непрекъснато се носи мирис на печено месо. Наблюдава се положителен прираст на къмпингуващи. Освен последните очаквани гости - Ирма, Калоян и Илия, дошли са и още няколко непознати поне за мен.

Вече притъмнява, когато тръгваме за дърва. Толкова ми е вълшебно всичко! Мъкна ги двата клона, високи колкото мен, а дори не ги усещам! И толкова силно ме е впечатлило наличието на всичкия живот наоколо! Зелените дървета, полските и горските цветя, речните животинки.. дишането, движението!

В лагера огънят пак ни приветства.
Около него съвсем няма място за всички присъстващи - хората седят на няколко редици, а топлината се просмуква помежду им.

Време е да изненадаме и Лилето с нещо, което сме обещали още на рождения и ден! След цял месец търсене, Мартин е успял да намери мечтания билет за концерта на Bon Jovi в Букурещ! Ето го в ръцете ни!

След като се наговаряме каква ще бъде церемонията по връчването, позиционираме седем-осем поставени лица около огъня. Музиката от Ipod-а ненадейно спира и въпросните поставени лица запяваме: "It's my life". В последствие Лили ще ми сподели как отначало решила, че просто си пеем. И в същия момент усетила какво всъщност се случва.

Честито, Лиле! Пожелавам ти нашия подарък да се превърне в най-яркия музикален спомен за теб! Заслужаваш го, особено след цялото чакане и след болезнения трепет дали ще успееш да застанеш там, пред Джон! :))

**********

За неделния ден трябва да отбележа най-вече предприетото второ пътешествие по вода от лагера към моста.

Няма, няма нищо по-хубаво от това в горещ майски ден да джапаш из някоя река. Както и да спираш от време на време и да си потопяваш цялата глава в образувалите се вирчета! Плюс това, при наличието на толкова много водни обитатели, на които може да се наслаждаваш, няма начин да те обхване скука или самота! Само трябва да се пазиш да не настъпиш някоя такава приятелка:

Може да бъркаш във водата и да гониш малките жабчета.

Или пък да заснемеш някои и друг портрет!

**********

Прав е Илия като казва, че такова място няма как да омръзне! Пак той ми разказа, че вече пет пъти идва тук. И все различни места намират за лагер, и все различни красоти се показват пред очите им. А аз... аз толкова искам да ги видя и почувствам всичките!

ПП: Снимки - Люси Стаменова, Ася Пешева
ПП2: Очаквам разказ от онези, които влязоха в пещерата!

Паскал - от хижата до върха!

2011-04-19T18:00:00.042+03:00

Запланували сме я хижа Паскал от толкова време! А Стилиян, който вече е бил там, все ни припомня за тези наши намерения - защото по всяка вероятност това е любимата му хижа. Той също до последно възхавалява едноименния връх, където твърди, че се е качил преди два месеца. И не че лъже - просто не знае, че всъщност говори за... съседният, Косица!

Време е и за четири рождени дни. Така че в ранния предиобед на 16ти април, събота, се озоваваме на жп-гарата в град Пирдоп. Ние сме седем, а там ни чакат два автомобила, вече съдържащи девет-десет пътници. Свиваме/сгъваме/сбутваме се кой както може и потегляме към същинското начало на пътеката за х.Паскал.

Иначе казано - тъй като преходът започва с дълго ходене по обикновен селски път, а не пътека, решаваме да си спестим "трамбоването". По план хижата е на около един час и половина, но аз, Георги и Люси взимаме разстоянието дори по-бързо. Забележителностите не са безброй, но двете брезови горички са страхотно спокойно и тихи, а на петнадесет-двадесет минути преди хижата ни очакват:

1) Лятната почивна станция на Торбалан, баба Яга, Сами и други страшилища

2) Кончета, застинали в очакване на Рус Пеш

3) Гледка към заобикалящите ни висоти

4) И един сняг, забравил да се стопи навременно

Пристигаме по обед, хижарката вече ни чака. Наистина, не е най-приветливата жена на света, но аз лично я разбирам и в никакъв случай не съм недоволна. Не ми позволява да запаля печката в стаята още в ранния следобед - да, все пак запасите от дърва не са безкрайни. Не пожелава да седне с нас на масата вечерта - да, такива, хм, веселия със сигурност и се случват през една-две недели. Не разбирам само защо на другия ден ни казва да освободим стаите доста време преди всички да тръгнем да слизаме... при положение, че нова група така и не идва.

Самата хижа е реновирана преди няколко години, вътре е повече от уютно, има топла вода, прибори и столове за цяла армия туристи, стаите също са чисти и спретнати. В неделя сутрин, докато си прибирам багажа след като сме помолени да освободим стаите, забелязвам, че хижарката вече се е захванала с оправянето на леглата и мръсните чаршафи. Което обяснява някои аспекти, за които говорех по-горе.

*********

Връщаме се в съботния следобед. Малко след мен, пристигат и Мидгард и Пешката. Първата ни работа е да пренесем храната и пиенето, които ни чакат на стотина метра от хижата. Те са прекарани дотук със съдейстивето на хижарската Лада Нива.

Следва обилен обяд с ръчен хляб, топено сирене и кренвирши, след която аз се оттеглям за следобедна дрямка в стаята си. Около час по-късно Люси ме събужда с новина, че някои хора тръгват към връх Паскал. Две минути колебание в просъница, след което ставам, навличам якето и излизам. Съвсем нарочно решавам да оставя гетите в раницата - чак пък толкова сняг да има нагоре.. да бе! Прекрачвайки вратата на хижата, повечето решават, че не е време за катерене и отиват да намерят някоя полянка, на която да мързят следобедно. Единствено аз и Люси оставаме мераклии за върха. Пълзим с нея покрай стълбовете, маркиращи пътеката, и обсъждаме кой ли точно е Паскал. Предната вечер в Уикипедия Люси е прочела, че на въпросния връх няма бетонна кота. А сам Стилиян твърди, че при предното си "пътешествие" се е качил на връх, където имало именно такава кота. Първоначално нарочваме едно чукарче за Паскал, но съвсем скоро то остава зад гърбовете ни. По-късно ще се окаже, че дори не е отбелязано на картата.

Междувременно отляво се разкрива връх Свищиплаз, нивото на снежната покривка с бързи темопве се увеличава, а аз плача за гетите, които изоставих в хижата.

Излизаме на билото, вървим още малко и достигаме прословутия връх с котата.

Там намираме Стилиян и бутилка ракия.

Пред погледа ни се разкриват още два върха и аз, твърдо убедена че не може това, върху което сме, да е Паскал, убеждавам Люси да отидем до първия от съседните. За разлика от Косица, на който (както ще разберем по-късно) се намираме в момента, въпросният изглежда остър и заснежен... като истински връх.

Тарарарара! Връх Паскал, 2029м! Видимост - чудесна:

*********

Връщаме се в хижата след 19.00, поради облачното време навън притъмнява. Малко почивка и е време да подреждаме масите. Всичко е съвсем като на банкет:

Боб-чорбата, която се вижда на снимката, е приготвена лично от видния рожденик Пешката, руската салата - също. Заслужава си човекът аплодисментите, да! :))
Цялата вечер преминава в смях и, благодарение на погълнатия фасул, в чести попръцквания.

Според официалната версия, поради земетресенията в Чили и Япония се наблюдават изменения в наклона на земната ос и следователно - в часовото време у нас. В резултат, раздаванато на картички и подаръци за Калата, Лили, Пешката и Стилиян закъснява с цял един час. Истинската причина е, че писането на пожелания лееекичко ни затруднява и не успяваме да свършим всичко до 00:00. За което искрено се извиняваме на засегнатите страни. :)) В 01:00 след полунощ е крайно време за дългоочакваната торта. Майстор-сладкар: Лили!

Калата получава билет за Elevation festival, грижливо затворен в.. буркан.

Стилиян се радва на ваучер за магазин Ред Рок на стойност 103,20 български лева.

А подаръкът на Пешката не представлява колекция от точилки, както бихте предположили от приложената снимка. Това всъщност са оръжия за айкидо - боккен, джо и танто. Първото оръжие, боккенът, създава на мен и Айв големи трудности при произнасяне, поради което бива преименувано на "букаке" (бел.ред: букаке, яп. - масово изпразване на мъжки индивид върху женски такъв). Това се нарича логика!

Лили пък сама си е пожелала билет за golden circle зоната на концерта на Bon Jovi в Букурещ. Големият провал идва в момента, в който няколко дни по-рано установяваме, че такива билети вече повече от седмица не са в наличност. Търсим го все още, билета му с билет, и ще се радваме, ако някой може да помогне! Лиле, обещали сме ти, че тази година ще видиш John наживо и ще изпълним думата си! :)

Вечерта завършва към 03.00, когато хижарката ни моли да прекратим шумотевицата.

**********

На следващата сутрин ставам едва в 11. За закуска ми се предлагат две оферти - да катеря отново Паскал с онези, които вчера се отказаха, или да се разходя до Копривщица. Въпреки че никога не съм била във въпросния град.. избирам връх Паскал, поради което по-късно Люси ще ме нарече "Паскал ветеран". Е, харесва ми там и това е, разбирам го Стилиян!

Снимки: Люси Стаменова

ЧРД в хижа "Вежен"

2011-03-31T18:21:00.054+03:00

Из новините: Трупа Вежен навърши две години.
Подзаглавие: Мартин Николов става на двадесет и осем.

Според традицията сме резервирали хотел Зорница за четвъртия петък от март. Така че в 14.00 група от петима заподозрени вече се качваме в танка на Сами и излитаме от София. По пътя все си мислим за прекрасното време навън и как то е чудесен повод за първия тазгодишен следобед под наслов "z-rock спортува". Разбира се, осъществяваме идеята на сто и един процента. Първо с волейбол,

после с футбол,

с малко табла междувременно

и с билярд и джаги като за последно.

Привечер заемаме местата около авангардно наредените ("по икебаната на Мартин") маси и се започва голямо пиене, придружено от не-чак-толкова голямо хапване. Метълизирали сме хотела от всички страни, като куфеенето продължава до ранните сутрешни часове.

По някое време Мартин, който няма рожден ден, получава първия си подарък - оранжева тениска, върху която предстои да се подпишем всички четиридесетима присъстващи. След като огромната какофония по изпълнението на задачата приключва, той споделя, че това е следващата негова дреха, която няма да изпере никога. Първата е карираната риза с подписи на William DuVall и компания Алисинчейнсци.

На сутринта събуждането също е традиционно - мама Люси и още един-двама са будни и вече нервни, защото закъсняваме с тръгването, а всички останали кротко пълзим из хотела, припичаме се на слънце и нагъваме мекици с мармалад и сирене. Тръгването се осъществява едва към 12 на обед, а мързелът, който се е лепнал на повечето от групата още призори, не пожелава да ги пусне. Аз съм от изключенията - толкова енергично ми е всичко, за пръв път се катеря с подобна лекота. (Де да бях такава и на Мусала, а?) Но никой не бърза за хижата и затова почивките преобладават - на всяка пейка

и на всяка равна полянка.

Въпреки липсата на покритие, по пътя успешно си комуникираме с по-напредналите:

След последната голяма обща спирка, аз усилвам ход и минавам сама през най-прекрасната от веженските гори - последната, точно преди самата хижа. Тъмно, борово и съвършено тихо.. най-чудесно! След края на гората изведнъж пониква и хижата.

Останалите пристигат петнадесетина минути след мен. Миленски още си е с късите панталони,

а Мила и Коси са с усмивки до уши, по пътя са видели сърничка.

За по-ясна времева представа, трябва да отбележа, че навън вече се смрачава. По стаите в хижата печките бумтят, Илия наваксва шест-седем часа сън, а в общото помещение пак сме разгънали голямата софра. По едно време се появява Калина с две масивни разтопени петна около джобовете на якето си. Изказва краткия си коментар с възможно най-трагичен глас:
- 'Топи ми се якенцето!

После отиваме да пишем картичка на Мартин, рожденият му ден е само след няколко часа. Като едни истински роби, трудим се дълго по съставянето и. По време на работния процес се раждат няколко култови реплики, чиито култов смисъл обаче надали някога ще успея да ви преразкажа и изясня. И така остават пет минути до полунощ, всички излизаме навън. Междувременно Мартин се преструва, че не подозира нищо, дори доброволно се оставя да го извлеат от столовата.

Може би защото пускаме в действие масивния запас от фойерверки, с който разполагаме, на някои хора изведнъж им става доста.. новогодишно!

После рожденикът духа. 271 свещи - нали става на 27+1 години, а пък по магазините все нямат свещичка-плюсче!

Основният подарък е брадва. Гравирали сме я с нещо специално, което сме взели от
една също толкова специална китара. Китарата изглежда така:

На нея пише: "Friends don't let friends get friends haircuts!" Мартин казва, че брадвата го топли много. Мен лично това истински ме усмихва! Той получава и една малка истанбулска табла. Дали знае от колко време Аша е замислила да му купи такава?... При последното ходене до Истанбул тя и Айв се върнаха оттам с въпросната табла, както и с подписан билет от Марк Ланеган. След навечерието на 27ми март билетът вече е част от мартиновата колекция. :))

*********
Неделя сутрин е време за фотография. Рус Пеш е в стихията си и излизат невероятни кадри. Портрети с минзухари,

портрети с танкове,

портрети с лайна.

Както и всеки друг път, слизането спомага за социалността на слизащите. Някъде по черния път двамата оффроудъри, Георги и Сами ни настигат. Ладата-танк наистина е атракция.

Атракционно съоражение, което Георги решава да обязди...

Бавно се предвижваме обратно към Рибарица. Из тази част на пътя Илия Сорегаши прави умопомрачителни снимки, които обаче няма как да ви покажа, защото още не са заживели своя живот из мрежата. Това не пречи да ги рекламирам! :)

В селото всеки тегли по една-две последни бири и порция яйца по панагюрски.

Ачо и неговите пътници тръгват за София малко по-рано от останалите. Непредвидили, че нямат достатъчно бензин, обаче, на тях в крайна сметка ще им се наложи да ни почакат. Колата спира на изхода на един от тунелите по Хемус. Минути по-късно по телефона Ирма е натоварена със задачата да донесе бензин. Но освен нея, всички останали се събираме да се порадваме на бензиновата криза.

Така се оказва, че Трупа Вежен вече покорява и магистрали.

За финал някой прогнозира, че "след двадесет километра ще се срещнем пак". И е вярно - малко след повторното тръгване Сами спира танка и останалите коли с оферта като стигнем в София да си допием в Борисовата градина. И тъй като три дена сме стояли гладни и сме пили само вода, всички вкупом се насочваме към езерото на Патки. Сигурно защото никак не обичаме да ходим на планина и да прекарваме почивните си дни заедно! :))

Снимки: Петър Драгушков, Люси Стаменова, Ася Пешева, Кикс-Кикето (знам ти фамилията, бе, само се правя!)

Мус Аллах - 2925м.

2011-02-05T17:51:00.019+02:00

Въпреки че зимата напоследък ни подарява коя от коя по-ведри съботи и недели и въпреки поредния уикенд със страхотно време, този път ми се налага да остана вкъщи. Но в същия ред на мисли няма как да пропусна да ви разкажа за най-слъчевия от всички слънчеви януарски уикенди. Случи се миналата седмица, на 29-30 януари, когато направихме преход от Боровец до Мусала.

**********

С първите крачки, направени по Мусаленска пътека, имам чувството, че завинаги оставяме сивото и мъглата зад гърба си. А Мартин ме поздравява с цялостната гледка.

От последната снимка може да предположите, че си носим корита.. Не! Подготвили сме се за утрешния, хм, слалом с шейни. И докато Сами се е преподготвил - влачи съвсем истински чук и гек, останалите скромничим с простички подгъзки. С наближаването на х.Мусала лазим все повече. Вървя и съжалявам че все още не съм се снабдила с щеки, в обобщение искрено си обещавам да променя този факт възможно най-скоро. Теглим една дълга почивка в хижата, отказваме 3-левовата леща, която ни предлагат там, и се засилваме към следващата сборна точка - з.Ледено езеро.

Някъде около заслона моите сили вече съвсем са на привършване, даже лекичко се плаша от факта че от заслона до метеостанцията на самия връх ще трябва да се катеря по въже... А слънцето потъва зад върховете и докато аз го виждам така,

първите качили се на върха по-късно ми споделят цяла серия снимки, сред които:

Лично за мен, а може би и за Цвети, катеренето по въжето наистина се представя като истинска трудност. Тук е момента да благодаря на Сами и Мартин, които на последните метри стръмнина, непрекъснато ми подават ръце и ме побутват. Междувременно, ако следим романтичната сюжетна линия, на небето някои е закачил милиарди, милиарди звезди. Както и да е, изкатервам се някак и стигам до туристическото помещение, където.. Ася има рожден ден. Набързо префасонираме в торта една рахитична зелчица, която Рус Пеш ни предоставя любезно.

Тъй като знаем, че Ася си няма собствена туристическа раница, сме и купили точно такава. Гениално сме измислили плана така, че на рожденичката да не се наложи да слиза от Мусала с две раници - подарената и нейната си. Всъщност, тя без да знае е качила до върха подаръка на собствения си гръб. Когато разбира цялата конспирация, успява да изтърси единствено: "Ох, чувствам се толкова глупава!"

Рус Пеш и Кошмарио също имат рождени дни напоследък. Раздаваме подаръци и пеем по едно Хепи Бърдей и за тях, след което аз предавам фронта и си лягам - необичайно смачкана се чувствам. Ранното лягане обаче до голяма степен е преимущество, защото в 7.00 без чужда помощ се събуждам. След по-малко от половин час навън ще е изгрев!

Оказва се, че на 2925м надм.в. се спи много сладко! Възползвам се от това откритие и след като съм се нагледала на изгряващото слънце, се мушвам обратно в спалния чувал за още два часа почивка. Останалото време до тръгването обратно към Боровец прекарвам навън пред метеостанцията! Времето е кристално, на север през бинокъла се виждат станциите на вр.Ботев, на юг - някаква гръцка планина, питайте Люси за името!

Just shoot me, определено!

Както Люси казва, бих останала тук още поне един месец! Само че ми нареждат да побързам и отново идва време да хващам въжето. На слизане се оказва удивително по-лесно, боря го дори без котки! Добираме се до х.Мусала безболезнено и с огромни усмивки.

На езерото при хижата Ачо без почти никакви усилия успява с лопатата да изкопае дупка в леда. И Жоро решава да се изкъпе.. е, да се подмие май е по-точно казано.

А по-надолу почти всички се превръщаме в "шейнисти" (авторските права за думичката принадлежат на Пешката). Не че "снежни човеци" също не е удачно определение.

Някои от компанията бързат да се приберат в София, но други за пореден път щастливо се помотаваме. Остават повече хора, отколкото места в колите и това дава повод да изпробваме вместимостта на новия танк.. ох, Лада Нива, де.. който Сами си закупи наскоро.

На финала решаваме да минем за по телешка и супа и бутилка бира през изпитаната кръчма "Стената", наблизо до яз.Искър. В крайна сметка когато си тръгваме минава 19.00ч.

Снимки: Петър Драгушков, Люси Стаменова, Цветина Иванова

Нашата 2010-та година!

2011-01-03T12:43:00.012+02:00

Толкова хубави места и занимания ми се случиха съвсем в края на 2010г! И не ми остана да ви напиша и да ви покажа нещо... Сега годината е нова, може би ретроспекцията ще е още по-сладка?

Нашата 2010-та година!

През януари имаше ШНЯК! И пижама-парти, чиято годишнина празнуваме идния петък.
Февруари постави началото на една обща традиция - грандиозните форумни рождени дни, Зъбълъбъ стана пълнолетна.

Март:
Затвърдихме до такава степен започнатото, че се получи двоен празничен повод - една година трупа Вежен и двадесет и седем години Мартин!

Април:
Оженихме Спайки и Киро и с Люси пихме у тях около 36 часа нон-стоп. Седмица по-рано спретнахме моминското парти на Спайки, което се превърна в главозамайваща женска среща и, изненадващо, отново завърши в кватирата на Люси.

Май:
Донесе сълзи от щастие - за пръв път видях Anathema наживо, в Истанбул. Тогава никой не ми беше казал, че това е едва първия от трите пъти през 2010, в които ще гледам любимата си група от първия ред.

През юни
мъкнах един съвсем истински грамофон през целия софийски център, защото Илия имаше рожден ден и реших.. че заслужава жертвата. В средата на месеца организирахме "Нова година и половина" с всичките му новогодишни украси, президентски речи и алкохол. А през последния уикенд отидохме до най-красивата хижа - "Рай", където някой се къпаха под Райското пръскало, а други надрънчаваха майката на разни коне. Целта беше да качим връх Ботев и, естествено, така и направихме.

Юли:
Трима от нас решихме да си спретнем общ рожден ден. После се присъединиха още двама и така се случи единственият по рода си петорен z-rock рожден ден. Точно там получих календара, чийто листове поствам тук в момента. Лично творчество на Аша и Мария, с помощта на Мартин Пешката и котката Рони. А Спайки направи най-прекрасната салата с кус-кус!
Август
Дойде ред на Пирин - мама Люси имаше рожден ден. Празнувахме го на Тевно езеро, където аз и Руми "сготвихме" палачинкова торта и сглобихме свещи, на които уж пишеше "29".

Седмица по-късно Калина, Влад и Джи също имаха рождени дни, тях ги водихме в Родопите.

За финал три дена топихме четирибуквия в реката покрай Попово.

Септември:
Започва с Крушунските водопади,

продължава с концерт на Anathema в Солун.

и завършва в пещерата "Проходна".

През октомври
всички имаме рожден ден - радио z-rock става на три годинки!

И не може да не отбележим Хелоуийн!

Ноември
ще бъде май - първо, докато правим преходът към хижа "Ехо", ни огрява типично майско слънце.
А после - третият концерт на Анатема, където пак се чувствам точно като през май!

През декември
сме на Орлово гнездо.

*********

За посрещането на Новата година ще си говорим отделно тези дни. До тогава остава само да ви кажа "Благодаря!". Наистина.. думата, която описва всички ни най-добре е само една - "заедно".

Сняг в Орловото гнездо

2010-12-17T21:30:00.010+02:00

>>Фактът, че утре сутрин е една от малкото съботи, когато няма да ставам в 6.30, за да гоня влака към някое пъстро българско градче, се явява и причина да пиша за приключенията от миналата събота и неделя в час като този.

Село Кърнаре - заслон Орлово гнездо

(11-12ти декември, 2010г)

Този път групата ни не наброява 30+души, поради което в събота сутрин на Централна гара се наблюдава особено спокойствие и мир. Съвсем непредвидливо, във влака аз, Илия, Сами и Георги заемаме такива места, че носовете ни сочат централно към тоалетната. Скоро обаче съумяваме да променим зловонната си позиция. Мария и Люси, заедно с плик домашни соленки, ни връхлитат на гара Подуене. А едва излезли от София, разбираме, че общият молебен за сняг е дал своя резултат! Е, модерната машина, в която се возим, ни лишава от характерния, така обичан и близък нам звук на движещ се влак, но за сметка всички влюбено гледаме безкрая с побелелите полета.

Село Кърнаре ни посреща с приличен вятър и студ, снежинките не спират да прехвърчат. Люси ни е наплашила, че горският баир в началото на пътеката е стопроцентов, хм, душеизвадител.

За щастие твърдението се оказва грешно, но когато накрая излизаме от гората, погледът ми се натъква на следващото възвишение, което само с вида си гарантира да се превърне в приключение за стъпалата ни.

И после има сняг! Онзи сняг, който чакаме още от ноемврийския преход до х.Ехо. Обещала съм да поздравя снежната планина и да се "буфна" в чудесното от името на няколко неприсъстващи днес снеголюбители.

Иска ми се да ви покажа слънцето, което по пътя към своя залез, огрява короните на дърветата. Или снежинките, превърнали се в блестящи атоми, съставящи кристалния въздух... Но заради канския вятър и студа, батериите на фотото капитулират преди въпросните картини. Не може да видите и как Сами заби нос в снега!

**********

Следващата част от разказа носи заглавието "Пиянството на един заслон". Тук бивши студенти, приятели на Люси, празнуват отминалия преди няколко дни студентски празник.
Заслонът е модернизиран и повече от добре обзаведен и отопляван. Освен хижаря, домакини са и двете полярни душици - Сузана с премръзналите мустаци:

и любимката на Сами, кучката Олга:

Трима сме преуморените този път - аз, Сами и Мария. Не съумяваме да заспим на масата единствено, защото слушаме и наблюдаваме внимателно ракийзираните истории на Илия, Георги и Люси.

А следващата снимка:

илюстрира защо неделното утро стартира едва в 10 сутринта, когато от съседното легло се чува "Бубее, дай едно упсаринче!". За пострадалите в борбата с ракията има румсървиз - кока кола и бира, а за оцелелите в борбата с нощния старопланински студ - салам.

Време е да си тръгваме. Онзи с маската зад мен може да не одобрява особено общите снимки, но твърди, че на тази е широко усмихнат.

**********

Отдалечаваме се от заслона, днес вятърът не е така ужасен. Спирка номер едно - заледено езерце; минути за фигурно пързаляне и хокей. Онзи синият труп, които Сами извлича от игрището съм аз!

Още малко слизане и долу в ниското се показва слънчевото Кърнаре, захласът е общ.

Каква находка - Илия и Сами намират безстопанствен стол, който решават да вземат със себе си по пътя надолу. Но преди това 'що да не поседнем малко, м?

И накрая... небето е наше!

ПП: Една необичайна групова снимка, която направихме на връщане във влака!

ПП2: Снимки - Люси Стаменова

Flying.avi

2010-11-21T21:15:00.014+02:00

Anathema live @ "Bulgaria" Hall

20 November 2010

Следващите редове не са и в никакъв случай нямат за цел да бъдат ревю за концерта на Anathema в София. Те представляват биография на едно чувство, хронология на израстването му и поезия за същността му. Моето чувство!

Говорим за единствената група, която не просто е покорила хипотетичния връх на музикалните ми предпочитания, но вече четири години кръжи високо, високо в синевата над него. Нека отдалеч засегна темата за първата си среща с тази величествена музика! Сега съзирам как въпросната среща завинаги ще остане неразривно свързана със завръщането в Солун, със случилото се снощи и с всички предстоящи за мен концерти на Anathema. В общи линии, мисля си за смисловия и емоционален оттенък на всички тях, за тънката шарена линия, разделяща настроенията...

Третият ми анатемски лайв всъщност ме освобождава от опасенията, които ме гонят напоследък - а именно, че след Солун, възприемам музиката на близнаците далеч по-трезво и спокойно. Не съм свикнала да ми липсва трепета, съвсем не желая да е така! Ето че концертът в зала "България" ми връща силата, само че с променена насока. Той ме разделя с психологизма и ми показва философското. И както досега винаги съм пренасяла посланието на изпълненията на личностно ниво, изведнъж усещам всеобхватното. Цялото без съставни му части, хомогенното всичко.

С първите ноти на Thin Air се убеждавам, че една емоция от такъв ранг не бива да бъде размивана от нищо и никого! И всичко е прекалено внушително, за да бъде случайно замъглено от усмихнатата физиономия на приятел между песните, от докосването на любимия човек или дори от някоя безсмислена реплика, породена от възторг и изпусната в момент на екзалтация. Там съм в крайна сметка, на първия ред, точно срещу Даниел. Естествено, не постигам целта си да няма познати лица около мен, но сигурно така е трябвало. Само дето все още държа на теорията, че двадесет метра не са способни да разделят група хора... какво остава за двама души.

- Как се чувстваш? - пише ми sms един човек, който направи своя различен избор.

- "Our souls entwine one more time...", синтезирам с цитат.

Музиката на Closer е началото на едно пътуване през времето и пространството. Космическа разходка из забележителностите не на моята собствена микровселена, а на необятния.. Всемир. Всемир казвам, защото все пак ключовата дума през целия концерт е "peace".

Представяте ли си там, в Космоса, колко са много светлините? Аз опитах да ги преброя! Стоя под една от тях, отново гледам човека, който ги е сътворил.

Името му е Винсент, виждали сме се и друг път. Познах го по погледа - онзи отнесен поглед, който все не мога да уловя. Всъщност, разбирам защо е така - Винс също наблюдава светлините. Но не така, любителски, както мен - той се грижи те никога да не загасват!

**********

Не, не! Не искам да ми разказвате как и вие сте се срещнали с Винсент, не точно сега. Пробвайте да помълчите с мен - обещавам, че няма да ми попречи да ви разбера. Все пак нали сме заедно тук!

Снимки: Елена Ненкова

Хижа "Ехо" - 1675м надм.в.

2010-11-18T20:58:00.030+02:00

Дали от носталгия по августовския преход до Тевно езеро или просто, защото ходилата нетърпимо ме засърбяха, но напоследък така съм се затъжила за родните високи сини планини! И ето го уикенда 13,14 ноември, когато отново се озовавам в любимия национален парк "Централен Балкан". Маршуртът този път е "град Клисура - х.Ехо - с. Розино". На добър път!

*********

Седмица по-рано перфектно-слънчевото време из цяла България ме кара жестоко да се обвинявам, че не съм в планината. Само дето тогава не подозирах, че след седем дена времето ще си е все така прекрасно. И наистина - когато слизаме в Клисура към 11 сутринта, ни посреща най-синьото ноемврийско небе, което бихме могли да си пожелаем.

Тръгнало ни е на паметници още от покрайнините на града - за начало Боримечката ни посреща с боен вик.

Малко по-късно и ние самите започваме същинското ходене с подобни бойни викове.

Тази вечер мама Люси ще спи безплатно в хижата, защото е водач на, хм, групата ни.

Още повече, тя официално е довела и президента на републиката - Васе!

В първата част на прехода все така царят юлското слънце и зелените поляни. Само пътеките, покрити с шарени листа,

голите клони на дърветата

и червените шипки

напомнят, че все пак месецът е ноември. Честите ни спирания и почивки се дължат не толкова на умора, колкото на захлас по пейзажа.

Захлас по гледки
и по калинки.

Така, докато лазим разпръснати по баира преди и след мандрите,

ни застига един Рус Пеш. Въпреки, че се е успал за влака от София в 6:08, въпросният за пореден път доказва туристическата си пъргавина. Бих изказала своите адмирации към него, но няма да го направя, защото все пак не е изпълнил една от задачите си - не носи обещаната сурова тиква.

*********

Часът е около 16.15, повечето вече сме на паметника на Никола Караджов - ръководител на Априлското въстание в град Клисура. Не само, че сме там, но сме се покатерили на него и почти сме го скрили.

Преди тръгване Лили ме учи как да се ориентирам колко време остава до залез. Поставям хоризонтално ръката си в посока слънцето, като кутрето съвпада с линията на хоризонта, и броя колко пръста е разстоянието от хоризонта до самото слънце. Всеки пръст съответства на петнадесет минути. Т.е. в нашия случай остава малко повече от час светлина. А тепърва се показва острата физиономия на връх Юмрука.

Люси пък обяснява, че след като напълно го заобиколим отляво, хижата е на десет минути и, обнадеждени от казаното, преобладаваща част от групата засилват темпото. Аз пък решавам, че ми се разхожда и, точно обратно, намалявам скоростта. Водя се не толкова по маркировъчните стълбове, колкото по силуетите на Георги и Ачо в далечината. Виолетовата синева, която ме заобикаля, прави мислите ми съвсем мъгливи и отдалечени.

Благодарение на същата тази синева, едва след половин час осъзнавам, че, следвайки Георги и Ачо, вместо да заобиколя върха, съм тръгнала да го катеря. Доста ветровито е, смрачава се, а отвесният наклон си е все същия. Изкатервам се до поредния жълт стълб. И на 50метра отвесно по-нагоре ме чака следващият! Така повече от половин час, докато не достигам връхната точка. Поне гледката от там сгрява сърцето моментално - вижда се... хижичка!

Улеснение е, че на слизане има въже. Вдъхновението - умопомрачаващия залез зад планините.

**********

Хижа "Ехо" се оказва невероятно уредена и гостоприемна. Чаят е безплатен за всички, спалните са повече от прилични, тук е и най-уютната дневна на света.

А докато ромове и домашни ракии изскачат от всички раници, една бутилка "Болярка" тихичко се изхлузва от обувката на Марти.

Казано по друг начин - имаме материал за сглобяването не на една, ами на цели три трапези. По подразбиране накрая на вечерта преобладават стабилно подпийналите туристи. Аз също не съм по-назад и когато към 22.30 се качвам в спалнята, ставам обект на обща подигравка. Първоначално събуждам всички, поради неуспешните си опити да измъкна от раницата на Пепи едно уж толкова безобидно шише минерална вода. Следва и бисерът на програмата - тръгвам да се качвам на втория етаж на леглото си... през тАблата! :Д

Извод: Това че съм способна да изкача вр.Юмрука, съвсем не гарантира, че мога да изкача и едно простичко двуетажно легло!

**********

Добро утро! Глава боли... е, ще мине. Щрак! за спомен на фона на отсрещния връх Вежен.

Щрак! за спомен пред параклиса до хижата.

Тук за кратко се разделяме - тези, които вчера са си спестили Юмрука, днес отиват да го "покоряват", аз този път успешно го заобикалям. След като пътеките ни отново се събират, следва слизането по Дълга поляна, която по мое мнение трябва да бъде прекръстена на Отвратителна поляна - чист ад за всички стъпала и колена!

*********

Лирическо отклонение - на вашето внимание: Марти! Преди известно време Мария му подари 80-литрова раница.

Дали, обаче, не се затруднявате да я видите на гърба му, при все наличието на тези 957 възможно най-хаотично навързани.. неща?! Искрен смях ни предизвиква, вървейки пред нас. Самата Мария пък се радва най-вече на факта, че е завързал всичките боклуци отвън, а не ги е напъхал в раницата.

**********

След Дълга поляна, следва Зелена поляна и поредният пълен разплох.

После - най-магическата гора, в която съм се разхождала досега.

Най-шумната шума!

И най-ентските дървета,

плюс всичките му елфи и горски феи, които можете да си представите!

*********

В края е село Розино. Завидно бързо откриваме розинската Борисова градина, както и розинския СуперКоп.

Както се вижда, героите вече са не просто уморени, ами направо капнали. Някои, едва дочакали влака, заспиват моментално. Но те не подозират дебнещата опасност...

По-предвидливите пък са си закупили и донесли 2в1 - охрана и възглавница.

ПП1: 21.15 - Здравей, Мордор!
ПП2: Снимки - Ася Раева, Люси Стаменова

Happy Happy Helloween!

2010-11-01T17:42:00.024+02:00

Факт:

И тази година в събота срещу неделя изместихме стрелките на часовниците с един час назад.

Следствие:

Моментално изчислявайки, че така ще пием шейсет минути повече, изместваме и Helloween с една вечер назад. Така един апартамент в ж.к. "Гоце Делчев" бива разтърсен от истинско freak шоу през нощта на 30ти октомври. Постараваме се да го украсим подобаващо - с тикви, мрак, свещи и не-знам-колко-метра финтифлюшки.

Дясната тиква е атракцията на вечерта - вещерът Стен седнал да я дълбае в 14 часа.. и когато приключил, било 17. Само дето целият труд определено си е струвал!

Наистина, гледайки горните снимки, стигам до извода, че явно покрай всяка хелоуийнска тиква се мъдри по някой и друг вещер или вещица - пазители, предполагам. Съвсем не между другото, имаме и още един witch,

който носи най-страхотния домашен тиквен пай. можете да пробвайте да го питате за рецептата, на мен цяла вечер не щя да ми я сподели.

Останалите присъстващи елементи:

Домакиня-пчела (1) , съвсем безопасна на практика, защото така и не успява да си направи жило от подръчните материали, с които разполагаме.

И домакин-афганистански терорист (2) , който цяла нощ застрашава животите на своите гости, разхождайки се с прикрепена за маскировъчната си жилетка саморъчно-направена бомба. Това са всъщност две залепени една за друга кутии от натурален сок, от които стъчат разноцветни жички и прочие боклуци. В знак, че бомбата е със закъснител, пред кутиите е овързан старовремски будилник. Най-стряскаща е лексиката, с която афганистанецът си служи - непрестанно повтаря "Аллах акбар" и "Хабала, хабала!". Възклицания в смисъл - треперете от страх, американски джордж-бушовци!!!

На снимката до терориста се намира другата ни армейка - Цвети (3) .

А на фона на тази милитаризирана и враждебна обстановка, предвещаваща кървави конфликти,аз предвидливо съм се въплътила в медицинска сестра (4) . Не че имам кой-знае-какви умения, но поне перверзния вид съм го добила на сто и един процента.

Честно казано, по перверзна линия имам конкуренция единствено в лицето на Зъбълъбъ (5) .

Нататък:

Цвети се появява на купона под ръка с.. чичо Гърга от "Църна маца, бел котарак" (6) .

Той много обича да се снима с разни красиви девойки. Тази, с която е избрал да проведе първата си фотосесия за вечерта, леко е объркала десетилетията. Иначе е осемдесетарска поп-звезда (7) .

Естествено, събитието не минава и без литературни герои. Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Пипи Дългото Чорапче (8) може и да е позабравила някое от имената си до края на вечерта, но наистина се е маскировала изключително успешно...

... с тел в плитките!

Сами (9) пък се е маскирал на Люси, респективно на Пипи, сещате се:

И идва Лили - направо от приказния свят на Снежанка (10) .

Тя много, много обича да си хапва отровни ябълки.

Затова си е довела прекрасния принц с черното Ауди (11) . И именно той ще я спаси във всяка напечена (и отровена) ситуация!

Хайде и един филмов двойник - Едуард Ножиците (12)!

Историята гласи, че Георги (13) трябваше да бъде строител. Ала неуспеха в намирането на окъсан бял потник и мръсен гащеризон, го превърна в каратист (с презумция за нинджа).

А строителен работник все пак не ни липсва (14) .

Тези крилца на гърба си, работникът, колкото за снимката, е гепил от персоналния си ангел-пазител (15) :

И още нещо хвърчащо - Гарванът (16) .

Смея да твърдя, че Хелоуийн успява да превърне дори Грозните Руси Момиченца в истински Красиви Руси Момиченца (17) .

На същия този празник някои хора намират своите братя-близнаци (18).

А други съсредоточено и чаровно имитират усмивките на разни хелоуийнски тикви (19,20).

**********

Опитна постановка:

И така, ако вземете накуп всички онези горепосочени, плюс още няколко,

и ги пускате на свободна разходка из Billa. Някои може би ще се излъжат да напазаруват нещо,

но в крайна сметка повечето ще се опитат всячески да покажат източната си магария пред заинтересованата тълпа

или просто ще се блещят пред камерата, понеже им идва отвътре!

**********

Резултати:

След цялото количество закупен от Била алкохол, очакваше се на края на вечерта, всички да сме маскирани на крака от маси и мотики. Като цяло - вярно предположение. С изключение на двамата заблудени, които.. са се направили на тикви!

Даа! Happy, happy Helloween!

Снимки: Люси Стаменова, Ивета Василева

Честит рожден ден, радио Z-rock!

2010-10-18T18:58:00.018+03:00

Какво изниква в главата на обикновения човек, когато става въпрос за празнуването на четвърти рожден ден? Детско парти в МакДоналдс, семейна сбирка у родителите на хлапето или безалкохолно шампанско?

Ето че отново разчупваме представи! На първо място, в нашия случай става дума за рожден ден.. на едно рок радио. Партито не е детско и определено не е в МакДоналдс, а шампанското сме заменили с наливна бира за всички... 13ти октомври 2010 е, Z-rock навършва четири години. И подобаващото отбелязване на този повод отнася главите ни по такъв начин, че седмица по-късно още обмислям как да формулирам случилото се.

**********

16:00, софийско време:

По бул. Янко Сакъзов се носи група от десетина човека, предвождана от едно Грозно Русо Момиченце. В ръцете си то държи изкъртена врата от шкаф, върху която е закрепена цяла торта.. Защото Z-rock кърти!

Въпросната тълпа се спира на паметника Левски, срещу пешеходната пътека откъм бул.Васил Левски и успешно превзема тясното студио на горепосоченото радио, предизвиквайки симпатичен хаос.

Микрофонът на водещия е отнет с трясък и в ефир зазвучава емблематичната песен с текст:

Ляляляляллялялял

Лалаляляля

Лалаляаааааааааааааааааа

в изпълнение на една Калинка. Ако се отклоня лирично (ля-ля-ля-ля!) , Калина вече е супер-звезда и очакваме всеки момент да дезертира от групата, в която се подвизаваше доскоро - "Мърлите". А в минутите за реклама ще кажа, че същите съвсем скоро издадоха дебютния си албум - "Оса в пастета".

Следва ритуалното разрязване на тортата и още по-ритуалното поднасяне на специалния подарък - транзистор ВЕФ. За да чуе и самия баш шеф - Спас Шурулинков, какъв е сигнала на Z-rock из целия град. :Д

**********

21:30, софийско време:
Едни хора потеглят дружно към мястото на всенародните тържества - клуб "Болярка". Там вече са разпънали софра други поставени лица и изобщо около 22.25 началото на събирането е официално поставено.

Малко по-късно, след края на концерта на Korpiklaani и Eluvetie, от Студентски град се стича още немалка част празнуващи. И, математическо погледнато, вече сме повече от шейсет. Дори си имаме специален варненски гост:

**********

Време е за караоке. И по-точно KaraZ-rocke,

със специалното участие на Иван Матев, СуперЛюбо!

Прави впечатление, че форума на радио Z-rock се радва на небивал брой потенциални певци и певици.

Те често обединяват гласовите си възможности в дуети, трио, квартети и квартети+.

И най-важното - не им липсва фен-база...

Фен-база със завидна гръдна обиколка, уважаеми читатели!

**********

Така вечерта свободно върви и около 01:00, все още софийско време, настъпва нейната кулминация - набързо организирания Battle Of The Bands между "Мърлите" и "Вокално-инструментална група Веселите Вогони". Би могло да се каже, че конкурсът има леки конспиративни отенъци. Изпълнението на "Мърлите" най-безочливо бива заглушено от възмутен празнуващ.

По-късно самият той споделя, че не бил допуснат в заведението с права лопата, каквато била първоначалната идея, когато разбрал кой ще пее там. Тогава изниква решението за използването на тромба, която да надува в непосредствена близост до ушите на трите грации от групата.

И, да, съвсем безпроблемно, успява да ги надвика.

Не без известна гордост признавам, че аз самата също вземам дейно участие в представлението на втората банда - "ВИГ Веселите Вогони". Феновете ни определят като истински феномен - най-отвратително и потресаващо звучащата вогонска група в цялата галактика. Вокалисти сме аз, Пешката и мама Люси, Илия свири на китара без първи праг, а Сами и Георги общо правят един барабанист, дрънкайки на ръждясали капаци от тенджери.

По време на първото си изпълнение докарваме публиката до истинско безумие в най-буквалния смисъл.

Тъй като гласовете ни могат да предизвикат желания за самоубийство по особено болезнен начин, предварително сме платили на хирург и зъболекар да дежурят из клуба. И наистина, свидетели разказват как покрусен, ъм, фен опитал да прегризе гърлото си собственоръчно... А ние пордължаваме да гъргорим! Какво се случва след нашия live? На първо място раздаваме автографи и хавлии за всички оцелели. Името на бандата се озовава написано на доста интересни места.

В последствие обсъждаме бъдещите си проекти. Аз и Пешката сме насочили развитието на уменията си към дет-метъл стила- така или иначе успяваме да правим музика, предизвикваща настъпването на преждевременна и скоропостижна смърт. Плануваме да заснемем професионален клип в някоя гора или в краен случай хижа. До няколко месеца очакваме и покана за участие на престижния немски фестивал Wacken. За контакт - очаквам вашите лични съобщения!

***********

01.30 след полунощ - карарокето продължава с пълна сила. И докато някои развяваме коси (Nirvana vs. Megadeth, dude!) ,

други се обичат,

а на трети им се доспива.

*********

Около 03:30, извън времето:

Когато се регистрирах през януари 2007ма,си мислех, че тук ще е поредното място, където да изгубя още малко от свободното си време. Сега мога да заявя, че "губя" и "загуба" са последните думи, които ми идват на ум, когато стане въпрос за форума на Z-rock и хората в него. Последните мохикани излизаме от клуб "Болярка" и се започва суматохата около осигуряването на таксита за петнайсетина човека. Навън вали не чак толкова ситен есенен дъждец... и това със сигурност е знак, че оттук нататък все така ще ни върви по вода!

Снимки: Люси Стаменова

Георги Асенов

Z-rock

Anathema live@Principal Club, Thessaloniki

2010-09-10T18:48:00.026+03:00

Пак се връщам няколко месеца назад, по време на рождения си ден, когато едни хора ми пожелаха съвсем скоро по бузите ми отново да потекат онези сълзи, които споделихме заедно през май тази година в Истанбул, минути след концерта на Anathema. И днес, докато пиша това, се убеждавам, че пожеланието е било съвсем, съвсем искрено.

Жителите на Солун и Атина се радват на небивал брой атмосферични концерти напоследък - Archive, Anathema, Shadow Gallery, Porcupine Tree. Аз и обичайните заподозрени също решаваме да се слеем с гръцките фенове за една вечер, т.е. отиваме на концерт на Анатема в Principal Club в град Солун.

**********
Качваме се на влака за Солун сутринта преди концерта. До голяма степен не знаем какво пътуване ни предстои, поради стачката на гръцките транспортни работници, провеждана на 8ми и 9ти септември. Междувременно, след около час разместване и наместване, откриваме перфектният начин за удобен сън - поза "тетрис".

Повечето от нас се събуждат чак в село Кулата, където се оказва, че трябва да слезем от влака - ще ни превозят с частни автобуси до Солун. Пътуването е завидно добре организирано и след още час-два път, автобусът ни пристига на солунската ЖП-гара. Изобщо, положението е почти както когато пристигнахме през май в Истанбул. Нека направим сравнение - преди:

И сега:

Йеа, имаме шест часа до концерта, време е да обиколим града и да намерим храна! В крайна сметка се установяваме пред най-голямата солунска забележителност - Бялата кула.

Държим в ръка по един жирус за 3.50 евро (т.е. седем! български лева) и според бирата, която употребяваме, сме се разделили на две групи. Едните пият Амстел, те явно са патриотично настроени, защото бирата се оказва произведена в Стара загора, на кена дори надписите са на български език.

Останалите, туристически въодушевени, залагаме на гръцка бира. Голяма отврат, както установяваме.

Разбира се, не сме оставили българските си качества на границата в Промахон. Трябва ни отрицателно време, за да се размажем на изумително зелената трева под една дебела сянка на брега на Бяло море. И още няколко секунди, в които изваждаме и нареждаме на импровизираната софра:
- софийски сандвичи
- софийско грозде
- софийски шоколад
- мелнишко вино
- двулитрово Пиринско
- български ром
- един самотен пакет гръцки семки, за разнообразие!

След като сме се нахранили и сме изпили виното и бирите.. време е да си полегнем. Полегнем, всъщност, е доста слабо казано, аз лично заспивам като пън за повече от час. Боби - също.

Когато се събуждам, другите вече са си направили кръгче, наливат се с гръцка сангрия, закупена от Карфур, и подхранват сили с нови два пакета семки. В унисон с цялата романтика над Бяло море се е възцарила умопомрачителна привечер. Ако първоначално морето е като изрязано от обложката на A fine day to exit (е, без старата Нокиа и жълтото листче),

то цветовете бързо се затоплят и пред очите ни се разкрива иновативната прелест на "We're here, because we're here".

In blood red skies
Tears run dry (the sky is falling)
There is no space between us...

За пръв път се замислям, че по българското Черноморие няма шанс да се наблюдава истински залез. Може би затова Люси така настървено е захапала фотоапарата.

В резултат:

Докато слънцето поема пътя си към видимата граница на хоризонта, ние се раздвижваме към мястото, където спират автобусите за клуба. Там вече са надошли доста гръцки анатеманиаци, стоим си в очакване на превоза и свенливо се усмихваме.

**********

Ако аз самата се озовавам за пръв път в Principal club, то повечето хора от компанията са тук кои на втори, кои - на пореден концерт. Самото място ми изглежда доста приветливо и добре устроено, въпреки че около него преобладаващо се забелязват единствено руини. Стоим пред клуба и развъртаме бутилка ром с натурален сок, който предварително грижливо сме си забъркали собственоръчно. Споделяме го с още няколко българи, с които сме се запознали на място.

Когато влизаме във фоайето, се сблъскваме с първата изненада - на щанда с мърчандайза стои самия Джейми! Предният път в Истанбул официален магазин с анатемски стоки нямаше, затова сега всички си купуват по нещо. За дамите има тениски с надпис "Alternative 4" и ангелски криле на гърба. Господата се радват на фланелки с обложката на "We're here, because we're here" и на черни ризи с къс ръкав, на чието ляво джобче е бродиран надпис "Anathema". Въпросните ризи напълно оправдават цената от 30 евро, покъртително качествени и красиво направени са! Аз се въздържам от покупки единствено, защото не намирам размер, който да ме удовлетвори. За сметка си обещавам, че когато станат готови проектите за новите тениски, свързани с албума от 2010, непременно ще се сдобия с такава! Щрак! с Джейми,

щрак! с билетите:

И хайде на подгряващата група! Казват се Universe 217 и се представят доста добре. Вокалистката е с откровено северноевропейско излъчване, руса коса до кръста и Глас с главно "г". Проблемът е единствено, че общото между Anathema и Universe 217 е равно приблизително на -137,2(1). И че първата песен на групата трае средно 97 минути, ако не съм сметнала грешно.

**********

Този път не се наемам да разкажа за следващата и основна част от концерта. До голяма степен чувството се доближава до разказа за истанбулския концерт:

http://experi--mental.blogspot.com/2010/05/flying-anathema-liverefresh-venue.html. Но сега усещам нещо далеч по-светло. Със сигурност влияние оказва фактът, че Винс и компания изпълниха целия нов албум, единствено без Get Off, Get Out.

А на второ място трябва да се отдаде значение на начина, по който са наредени парчетата в плейлиста:

1. Thin Air
2. Summer Night Horizon
3. Dreaming Light
4. Everything
5. Closer
6. Are You There?
7. A Natural Disaster
8. Angels Walk Among Us
9. Deep
10. A Simple Mistake
11. Electricity
12. Panic
13. Temporary Peace
14. Flying
15. Universal
16. Hindsight
Encore:
17. Shroud of False
18. Lost Control
19. Destiny
20. Empty
21. Inner Silence
22. One Last Goodbye
23. Fragile Dreams
Encore 2:
24. Kashmir (Led Zeppelin cover)

Остава личното и чувственото. Съвсем различното ми емоционално състояние напоследък, новото във възгледа, новото, което светът ми предлага. Докато шепна с гласа на Винс, хиляди аспекти от този свят се зараждат. А при всеки крясък и всеки подскок, при всяка подбуда на агресията, някоя друга отрицателна частица от същия свят издъхва. И всъщност така се синтезира изцерение. Да, онова изцерение, за което говорим вече толкова време, още откакто чухме първите ноти на Everything и A Simple mistake.

Feel so close to everythig now!...

**********

Из нощен Солун:

Попово - a place, somewhere between the middle of nowhere and Nirvana

2010-08-30T12:59:00.013+03:00

Още не сме завършили със спора на първото или на второто "о" се слага ударението в името на град Попово. Този уикенд пак се опитваме да внесем яснота по темата, като за място на дебата сме избрали едно село на двайсетина километра от въпросното Попово - село Долец.

Там има една изоставена хижа - Незабравка. И една река - Стара река. Има зелени поляни за игра на волейбол и обширно място за палатки, както и няколко каменни масички. Има ни и нас, има го и живописния огън край реката.

**********

В четвъртък на реката се приземяват първите къмпингуващи - Мартин, Сами, Галин и Руми. Тук е момента да изкажа искреното си учудване и респект пред личността на Руми, която изкарала повече от денонощие сама, в присъствието само на въпросните трима ъъ дружелюбни младежи. Поклон! В петък вечер и останалите софиянци вече се предвижваме към дестинацията - кой с влак, кой с автомобил.

Въпреки, че сме подпийнали още от влака, в реката, за добър вечер, ни чакат обещаващ брой каси бира. И ние сядаме да пием, а едни други хора спят който както намерил.

После се зазорява и изгрява "онова кръглото", лъчезарно слънце, което толкова сутрини сме посрещали заедно. Изгрява и моментално ни просветлява на какво вълшебно място се намираме:
Съвсем идиличино е - аз, Люси и Пав продължаваме да се наливаме, онези другите хора продължават да си спят който както си е намерил, пък едни трети хора, с които не сме се виждали снощи, започват да изпълзяват от палатките.

8:10 поповско време, лека нощ!

**********

Събуждам се в 14-и-малко. В лагера са се възцарили и живота, и кюфтетата, както и печените филии.
Снощните каси бира, вече са каси без бира:

Но не оставайте с грешното впечатление, че не сме им намерили достойни заместници!

Рано сутринта Сами открил, че едно от най-добрите лечения против махмурлук и недоспиване, е да нахлуеш в палатката на недоспалия/махмурлията и да му поставиш ултиматум от сорта: "Имаш две минути сам да влезеш в реката, иначе аз ще ти помогна!". В опитната постановка взели участие Ширин и Нели. Абстрахирайки се от наблюденията на Сами, които дали да се разбере, че цялата процедура е крайно резултатна, аз все пак решавам да вляза в реката, едва след като добре съм се разсънила.

Там вече има доста народ:

...И един премръзнал крокодил:

После, както се подразбира, пак е време да седнем по масите. Хапване, сън/книга и неусетно навън се свечерява. Когато аз се събуждам, повечето са се пренесли на поляната отсреща, z-rock спортува. Попринцип твърдят, че играят футбол, но когато се приближaвам към поляната, съм по-склонна да определя играта като американски футбол - някои играчи се въргалят по тревата, други крещят нещо, има и няколко хълцащи мажоретки...

След футболния мач, героите са изморени и по-лошото - искат вода. С Айв започваме голямото търсене на шестлитровото празно шише, което се помотаваше някъде из лагера. Потрошаваме петнайсет минути в безуспешен разпит на останалите неспортували лагеруващи - в резултат двама ни се подиграват, че пием вода, трима ни предлагат бира, другите даже не ни и отбелязват. Та в крайна сметка Айв нарамва една каса с 20 празни бирени бутилки и тръгваме да търсим чешмата край хижата (300-400 метра по-нагоре). Почти сме стигнали до там, когато срещаме Ботев и Стилиян - и, изнанада!... В ръката на Ботев се мандехерца заветното шестлитрово празно шише, те двамата също отивали за вода, видите ли!
Абе, криво-ляво пълним си вода от цъцрещата чешмичка, докато Айв се оплаква, че ще трябва да върне пустата каса с бутилки обратно при палатките. Накрая установяваме, че това неговото е вид тренировка, подобна на Мартиновата. (В София Мартин еди-колко-си-пъти седмично ходи да обикаля и тича с един 60-килограмов камък някаква поляна. Наел си е и треньор. И, не, не се шегувам!)

Вечерта отделяме малко време да търсим една уж изчезнала ракия, установяваме, че нямаме хапка хляб и се борим с отварянето на кутия бяло вино. Двама скелети боцкат шопска салата като невидели, а после хвърлят око и на кебапчетата и кърначетата. Пешева пък разправя колко е вкусно да ядеш мандарини с маслини. Другото го знаете - наздравета, китари и онова, дето ни се случва толкова често, когато сме заедно, пък все не успяваме да опишем.

**********

На другата сутрин кулинарните изблици не са приключили. За закуска намирам две филии снощен печен хляб, сирене, нахапана краставица с косъм, зелка и наденица, която попринцип била купена за кучето. Помирисвам наденицата и определно отхвърлям варианта. Обелвам и изрязвам нахапаната краставица, махам косъма и си закусвам царски със сиренето и печения хляб, даже ми е вкусно. Естествено, в един момент изпускам краставицата и още по-естествено, тогава ми идва дъ биг айдиа да я заменя със зелето.
!!! Никога, при никакви обстоятелства, не слагайте наведнъж в устата си парче сирене и парче зеле!!! Плюя четири-пет път и приключвам със закуската.

**********

Сега пряко включване от студиото на "Вкусно":
Има една тенджерка, която попринцип снощи била бяла на сини цветенца:

В нея Джефри изсипал каквото количество намерил:
- един вид зрял боб
- друг вид зрял боб
- трети вид зрял боб
- ориз
- нахут
- грах
- леща (ако не бъркам рецептата)

И го оставил да къкри на огъня за неизвестно време. Готовият продукт изглежда така:

Ястието е познато с две различни наименования. Според главния готвач, това е "Троен варненски боб", а според повечето трезвомислещи хора - "Нещо, изядено и отново върнато в паницата за n-ти път". Тази хипарска манджа дори бива приемана за ядлива от някои:

Освен всичко, тя дава и прилив на енергия. Може би затова се държим цивилизовано и мило помежду си - едни хора топят маратонките на други в реката,

докато някои свирят на китара, а публиката им се опитва да ги заглуши.

Трети пък предлагат безплатни кални бани.

**********

Краят е близо. Сред по-интересните събития, съпътстващи го, е заспиването на Президента на път за поповската гара.

Тук му бъркаме с клечки в носа, не за друго, а за да се събуди и да не изпусне почерпката с вафли "Криза".

**********

Още като деца, Мартин, Галин, Фурната и останалите поповци от компанията открили реката край село Долец и всички възможности за истински хубаво прекарано време, които тя предлага. Както виждате - това, че въпросните отдавна вече не са деца, не значи че са забравили мястото. Оказва се, че самата традиция да си нарочват един уикенд през август и да идват на Стара река, датира едва от три-четири години. А Лято'2010 е една значима точка в цялата тази история. Защото тогава още тридесет човека станахме част от обичая и без бой обещахме пред себе си, че догодина отново ще се срещнем там.

из „Принцът на приливите“, Пат Конрой

2010-08-18T12:41:00.013+03:00

„Изчаках Лоуенстийн на излизане от работа. Като я видях да слиза по стълбите, се опитах да намеря точните думи. Тя ме видя на отсрещната страна на тротоара, облегнат на уличната лампа. Красотата и, както винаги, ме прoниза болезнено, но не тя, а добротата разби сърцето ми. Преди да си отворя устата, очите ми се напълниха със сълзи. Никой още не беше измислил най-добрия начин да се сбогуваш с Лоуенстийн. Тя веднага разбра, извика и пресече улицата.
- Не, Том, не. Не. Не е честно!

Пусна куфарчето си на земята и обви ръце около врата ми. Куфарчето и се отвори и по тротоара се разхвърчаха листове; някои от тях се скриха под паркиралите една зад друга коли. Изтри една сълза от лицето ми, а другата изпи с целувка.
- Знаехме, че този ден ще дойде. Говорили сме за него. Едно от нещата, които харесвам у теб, Том, е, че ти си от ония мъже, които винаги се връщат при семейството. И все пак, дяволите да я вземат! Дяволите да я вземат Сали, задето те е срещнала преди мен.
Думите и ме нараниха и аз не издържах - отпуснах глава на рамото и и вече истински се разплаках.

**********

Всяка вечер, когато се връщам след тренировка и карам към вкъщи по улиците на Чарлстън, пътувам със свален гюрук на открития Фолксваген. Винаги е тъмно, есенният въздух е хладен и вятърът роши косата ми. В най-високата част на моста, със звездите, увиснали над пристанището, аз поглеждам на север и ми се приисква всеки мъж и жена да имат по два живота. Зад мен Чарлстън потрепва в студения елексир на собствената си неизразима красота и напред ме чакат жена ми и моите деца. В техните очи виждам истинския си живот, истинската си съдба. Но онова, което ме крепи сега, е тайният ми живот и когато стигна върха на моста, аз молитвено си го прошепвам със съжаление и с благодарност. Не мога да ви кажа защо го правя, нито какво означава, но всяка вечер, когато се връщам в южняшкия си дом, към моя южняшки живот, аз си шептя:

- Лоуенстийн, Лоуенстийн...“

"До Тевно езеро и назад" или "Всички обичат мама"

2010-08-10T11:44:00.048+03:00

Някои хора празнуват рождените си дни в парка, други резервират ресторанти и дискотеки, трети си организират рожден уикенд на нечия вила или на някоя ливада. Този уикенд, обаче, се уверихме, че Люси Стаменова не се влияе и не желае да е част от подобни рутини и клишета. Датата е 7-ми август, надморската височина - 2512м, двадесет-и-повече гости се намираме на Тевно езеро. Даа, ЧРД, мамо Люси! :Д Самата рожденичка идва директно от петдневна обиколка на Родопите, а ние - от еднонощна обиколка с пътнически влак и теснолинейка.

Пътищата ни се пресичат в Добринище. Първата ни задача е да умилостивим нервираната, заради закъснението на някои хора от групата, Люси. Справяме се успешно с помощта на чисто нова раница Zajo, две руси бои за коса и канче за къмпинг. Това е първа част от предстоящите подаръци.

С маршрутка изминаваме седемнайсетте километра асфалтов път до х.Гоце Делчев. Четирима ентусиасти се накатерваме в багажника и естествено, не пропускаме да се полигавим както си му е реда - скубем се, гъделичкаме се, бием се, тъй де - правим си една типична оргийка от онези, дето ги правим всеки път и навсякъде. А когато се уморяваме, решаваме да хапнем нещо. И жертваме половината от течния шоколад, който нося и с който по план в хижата трябва да направя палачинкова торта... После затварям шоколада и най-спокойно го пъхвам обратно в раницата си. Пристигнали сме на х.Гоце Делчев.

Оттук яхваме лифта. Като истински туристи, половината от нас за пръв път се преклоняват да използват лифт. Все пак, оказва се весело.

Пристигаме на х.Безбог. Винаги съм си мислела, че въпросната хижа е някоя малка забутана сградичка някъде из пиринските камънаци. Оказва се, че всъщност е еквивалент на нашата витошка Момина скала. Може би, поради факта, че до нея се стига с лифт, там са налазили тълпи от "туристи", дошли да прекарат съботата в планината с "Пиринско" в ръка и тройка кебапчета на масата. Има ги всякакви - лелки по джапанки, пубери, търсещи езеро, където да се изкъпят, кучета, деца. Но най-лошото идва, когато виждаме група от около петдесет ученика, питаме ги накъде смятат да ходят и жестокият отговор отеква в ушите ни - "Към Тевно езеро". Здравей, какафония!

Та посядаме и ние за малко на Безбог. Снимаме се, хапваме и прочие благини.В един момент моя милост отваря раницата, за да си извади връхна дреха и се натъква на покъртителна картинка - дрехите, сандвичите, дъждобранът и каквото се сетите още, всичкия ми багаж е прилежно омазан с течен шоколад. Шибаната кофичка, която отворихме със Сами и компания в маршрутката, се е отворила и разляла! Опаковам остатъка в синя найлонова торбичка и не коментирам нищо относно новия прякор, който някой веднага ми измисля - Шоколадената лейди. :Д

И тръгваме!
Първата половина на прехода е изключително лесна и също толкова красива. Има и много, много вода!

Малко преди втория час достигаме до Попово езеро. Някой преминаваме транзит, други се изчакват, трети даже имат време да поспят половин-един час.

Време е за по-сериозната втора половина. Предстоят много камъни и една порта, зад която вече можем да видим Тевно езеро. От върха на портата то самото се оказва на двайсет минути път. Междувременно - Самодивски езера, зелени при това!

Крайната цел е близо! Виждаме червения и покрив!

**********

Стигам пета в заслона и веднага ме въвеждат в една от новите, ремонтирани спални. Общо са три такива, като всички са резервирани за нашата група. Няма какво повече да си поиска човек, намиращ се на 2500м.нм.в... Освен едно Шуменско и филия с бобена салата.

Докато ние хапваме боб, готови спагети или някоя от супите, предлагани в заслона, повечето хора вече са дошли, някои вече спят. Седим си под августовското слънце, от едната ни страна е езерото, от другата - връх Каменица. След час-два онези, спящите, един по един се събуждат и всеки с пристигането си на масата изважда какви ли не мезета и домашни ракии. Туристическа идилия, епизод пореден.

После си правим една обиколка на езерото.

Когато пак засядаме на пънчетата пред хижата, идва и Мила. Псува пиринските морени доста усилено, разправя ни колко пъти е загубила равновесие и се е спъвала, докато ги пребори. Накрая сама кръщава приключението си със заглавието: "Кит се свлича в Пирин, морените изчезват!" :Д Мила носи и следващия подарък за Люси - тениска на трупа Вежен.

**********

Привечер и аз се концентрирам върху рожденичката. Както казах, обещала съм да направя нещо, което да мине за палачинкова торта. Хващам Руми и отиваме да кулинарстваме в нашата стая. Възхищавам се на продуктите, с които разполагаме:

десет палачинки - здрави, непокътнати
течен шоколад - 1/3 изяден, 1/3 разсипан, останалото - наполовина в синята найлонова торбичка, наполовина в раницата ми
солени фъстъци
обикновени бисквити

Крайно съм убедена, че трябва да си намеря работа в някоя сладкарница! Нищо, че ни отнема повече от час да приготвим следния шедьовър:

Добре, де, признавам, наистина малко прилича на кравешко лайно! Междувременно аз и Руми се счупваме от смях, Люси влиза около 374 пъти в стаята, а половината народ наблюдава простотията ни.

Накрая даваме на Сами да си дояде злополучния течен шоколад и разсипваме обелките от фъстъците върху леглото ми. Виждате, че освен бързо, работим и страшно чисто!

Люси става на 29 години и според моя собствен план трябва да наредим върху тортата със свещички-цифри "20 + 9". Само че свещичките до една са счупени и ние решаваме да ги лепим. ЕПИК ФЕЙЛ! В резултат:

Люси духва ъъ свещите, аз и Руми вече се превиваме на земята от смях. Пък докато се смея, се и чудя - това ли е заслужила горката мама Люси от мен, нали уж твърдя колко много я обичам...
После е ясно за какво празнуване става дума.

******
Събуждам се на другата сутрин в 7, всички сме изненадващо ранобудни, защото до 14.30 най-късно трябва да сме обратно в Добринище. Отвън пред заслона отново са разтегнали голямата софра:
Пък аз си пазя ябълката:

Абе, добре, че е ябълка, а не диня..

Около 8-8.30 туристите един по един се раздигат и започват голямото лазене на обратно към х.Безбог. Радваме се на по-ярко дори от вчерашното слънце. Езерото е едно такова омагьосващо синьо.
... И магията му е в това, че докато си тръгваш, мислено обещаваш и на себе си, и на самото езеро, че съвсем скоро отново ще се срещнете!

ПП: On the way back:

Когато подарък за рожден ден е самият рожден ден..

2010-07-15T01:00:00.022+03:00

Имало едно време едни трима раци, родени кой на 7ми, кой на 9ти, а пък един и на 17ти юли. Тe преди повече от месец, докато за пореден път биропиели заедно в един небезизвестен парк, решили да си организират общ рожден ден и да го направят колкото се може по-мащабен. И понеже били късметлии.. намерили още един рак и още едно близначе, които се съгласили да преиначат тройния рожден ден, превръщайки го в петорен.

Дотук с ретроспекцията. Датата е десети юли, някъде около обед, вилата се намира "на един километър от сръбската граница и на два от Калотина". Вече разполагаме с петима рожденици:

1. Диди

2. Петя

3. Жоро

4. Методи

5. Васко

Имаме си и няколко госта:

И тринадесет плюс още шест (то по-скоро минус, понеже са изпити вече!) стека бира. Десетина литра червено винце, смъртоносно количество домашна ракия и по няколко бутилки джин, уиски, колкото да има, нали.

Изобщо, тихичко и лежерно чакаме да дойде полунощ. Някои се излежаваме по поляните, други са окупирали терасата, трети вече дванадесет часа упорито отказват да станат от масата, а едни закъснели пишат картички и тъкмят подаръци. Срещат се и z-rock творци, те се занимават с изкуство:

**********

Вечерта настъпва с мача между Германия и Уругвай. И стабилно количество скара и салата. Покрай цялата работа сме си пуснали и една музика:

Дори съвсем интелектуално си обсъждаме книги и албуми, поне на нашата част на масата. Само дето вече често-често споменаваме онова прословутото форумно "Наздраве!"

.. А едни други хора уж скришом се суетят наоколо.

Тези същите хора в първата минута от 11 юли изведнъж домъкват умопомрачителна собственоръчно направена торта (Лили, и аз те обичам!). Та на нея, забележете, пише Анатема. И ние духаме ли, духаме:

След това изскача някой, който ми връчва една "ебахти яката картичка". На корицата и две ръце държат току-що разлистило се орехово дръвче с корен. А вътре пише едни неща, които.. абе, те са си за мен! После ми се съобщава, че тъй като не съм си казала какво искам, това ми е подаръка, прeпоръчват ми и догодина да гледам да не погаждам такива номера! Така преминаваме към Диди. За нея има кактус, някакво алоевидно растение, сребърна гривна и обеци. Радостна муцуна номер 1:

Жоро получава две писалки, за които и аз, като един истински писател, успях да му завидя, диск на Рейнбоу и километрично-дълга касова бележка.. където всеки от останалите гости е написал по някое пожелание.

Васко бива въведен в цялото шоу от две определено апетитни девойки. И докато едната от тях налива бира в устата му, а другата му пали цигара, той разопакова новия си колан на HIM.

А Мети изведнъж се озовава с още една чаша в ръка - префърцунена халба за бира с метален капак и не-знам-си-какво-си още. Като я гледам, въпросната халба сигурно е в състояние и баница да му опече. Е, много бързо я запълваме с бира!

Соня ни подарява по една дървена патка (разибрайте го както искате!) и аха! да седнем обратно по масите, онези суетящите се отново се появяват. Ася, Мария, Лили, а покрай тях и някакви хора с фенерчета. Люси, като един истински говорител и виден форумен модератор, предвожда така образувалия се "парад" и обявява:

- И понеже все пак Петя не може да стане само с една картичка, тук сме и приготвили още нещо.

В този момент, мили мои, за една бройка не припадам - подават ми огромен, ръчно-направен и изрисуван календар.

Дванадесет листа, по един за всеки месец. В горната част на всеки лист са залепени снимки от местата, където сме били заедно през тази година, както и мои снимки с хората от компанията. По-долу са написани датите, като ако на дадено число от месеца има рожденик, то неговата снимка стои до числото. Трябва да отбележа, че са се постарали да изберат възможно най-дебилните снимки, и , да, успели са. Около всичкото това се срещат всякакви други тематични картинки, емблематични реплики и т.н. На месец Януари се мъдри текстът на Violet на Hole, месец май е за анатемската Dreaming Light, а през декември - People Are Strange. На март са ми написали малко от Полет на Обратен Ефект, това 'щото сме туристи хора, примерно.

Междувременно съвсем неочаквано към подаръците се добавят плажна кърпа (влиза в перфектна употреба на другата сутрин, когато отиваме към реката),

четирилистна детелина, две още по-лични картички и още една книга - "Принцът на приливите".

***********

Преди седмица специално съм поръчала на Ирма да ми подари бисквитена торта, от онази нашата, веженската. Т.e. духам свещи още веднъж и после всички ядем с пръсти от сладоледената кутия, пълна с торта (Ирмичка, и теб те обичам!). Традицият повелява!

Та взимам си аз тортата, завличам я на едно потайно (:Д) място и с едни други двама лакомии се счупваме от ядене на бисквити, шоколадов крем и прочие земни удоволствия. През това време долу се разместват маси и столове, дрънчат чинии и чаши, някакви хора пак се суетят и изобщо по-всичко личи, че е дошло време за пой!

Получавам си и обещаното цвете. Изглежда почти така:

И тук се случва нещо много неочаквано за мен. Диди ме вика да дойда близо до нея, отивам. Допираме лица едно до друго, казва ми да затворя очи... И за миг се докосвам до топлината, сещам движението на пламъците, сблъсквам се с магията на огъня.

**********

После Васко и Бобо свирят. Това:

И:

А в едно кръгче, седнали на стълбите, пет-шест човека пеем заедно с пълни гърла. Отново със затворени очи.

След това повечето отново сядат на масата, а някои отиваме да броим звезди на терасата и да си припяваме още Анатемски текстове.

**********

Тук е време да спомена, съвсем извън скоби, че също така обичам Ася, Мария, котката на Марто и Пешката, както и самите тях двамата. Тази ми обич произлиза най-малко от факта, че въпросните, особено първите две изброени, потрошили 16 часа в рисуване, писане, лепене, пръскане и мазане. А Пешката го обичам откакто днес ми се пожалва, че след като календара бил готов, покривката на холната масичка не могла да се разлепи от самата масичка и се скъсала. Прозвуча като реклама на Поксипол. Не, бе, всъщност обичам ви и по мнооого други причини и начини, ние си ги усещаме! 8)

Изобщо, още се чувствам както на 11 юли към 00.30 след полунощ. Тъкмо тогава беше свършила цялата тази лудост с онези многото подаръци, които едни хора от една луд-ни-ца ми изсипаха на главата. И идваше време ако не да кажа "Благодаря", то поне да измрънкам нещо подобно или да нагушкам всички заподозрени. Cамо че те, заподозрените, с този "календарен" жест, успяха да ме смажат емоционално... И в крайна сметка се озовавам на рамото на Илия, гушкам го с колкото силици са ми останали и му тегля един хубав рев, с глас даже!

ПП: Из една от картичките:

"... Някой бил продал света, пише!

И небето е виолетово!"

M.V!!!

МариХуана!

2010-05-27T23:58:00.004+03:00

She had a moist vagina
I particularly enjoy the circumference
I've been sucking the walls of her anus
... anilingus!